24-тото издание на “Homo Ludens” анализира театъра в променящия ни се свят

Margarita Yancheva logo 5 BOLD-1 - Copy (1)

От 2000-та година, когато излезе първият брой на списанието за театър „Homo Ludens”, екипът отстоява твърда позиция, че дебатът в театъра трябва да се води културно, заяви преди години при представянето на по-предишно издание театроведът и преподавател проф. Николай Йорданов. Той заедно с проф. Венета Дойчева са съставители на новия, двайсет и четвърти брой на списанието.

7_8

И днес е убеден, че винаги целта е това списание да е място за информация и за дебат. Радва се, че се включват режисьори, актьори, сценографи и тези театроведи, които са убедени, че само културният дебат с аргументи, ерудирано и искрено води до някакъв смисъл на размяната на театрални мнения в обществото. Годишникът „Homo Ludens” е издание на Гилдията на театроведите и драматурзите към Съюза на артистите в България и на фондация „Homo Ludens“.

Традиционно премиерата на поредния брой се прави в престижни зали и става културно събитие след Международния ден на театъра 27 март, след връчването на театралните награди на Съюза на артистите в България. Заради противоепидемичните мерки тази година екипът на фондацията избра парковото пространството около Театрална работилница „Сфумато“ за среща с гилдията и студенти и специализанти от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Неслучайно беше избрано мястото, защото беше представен и сборникът студии „30 сезона „Сфумато“ -  посветен на 30-годишния юбилей на Театрална работилница „Сфумато“. Но за това малко по-късно.

В увода към новото издание на „Homo Ludens”,  съставителите отбелязват: „В този брой на списанието сме подвластни на едно изключително обстоятелство – глобалната здравна криза, която обхвана света през 2020 г. и която продължава и днес. Когато преди повече от една година обсъждахме фокусната тема на „Homo Ludens”, търсехме измерения на въпроса за мястото на театъра в съвременното общество и още по-точно – променящите се гледни точки към театъра и свързаните с него очаквания и преживявания. В течението на живота драматургията на битието често е предлагала ходове, които преобръщат всичко и всички. Така се случи и с пандемията от Covid 19, която със скоростта на свръхускорението на съвременния свят подчини хората от всички точки на земното кълбо на една основна задача – да се намери изход от пълзящата зараза. Сред множеството последици от тази ситуация театърът се оказа в тотално нова позиция – продължителна забрана за дейност поради увеличената опасност, провокирана от събирането на хора в затворени пространства. Така въпросът за това къде стои театърът в съвременния живот придоби изненадващи посоки за размисъл. Фокусът на броя и дискусиите в рубриката Клуб „Хомо Луденс“ са посветени на тази извънредна ситуация. Сред акцентите в броя са анализите на български и чужди изследователи и практици, свързани с изненадващите аспекти на проявите на театъра днес. Предлагаме ви коментари за бума на онлайн излъчванията на театрални представления. Повечето от рецензиите в „По театралните сцени“ анализират едни от най-интересните спектакли, които бяха достъпни в интернет във времето, когато театрите по света бяха затворени“. 

2_4

С интервюта в броя са представени личностите от българския театър, сред които са актьорите Марин Янев, Владимир Пенев, Мариана Крумова, Иван Юруков, режисьорът Стилиян Петров и композиторът Михаил Шишков-син. В постоянните рубрики „История” и „Теория” са публикувани два изследователски погледа към спецификите на българския модернизъм – в драматичния и в танцовия театър. Проблемите на постдраматичния театър са анализирани от американския теоретик Марвин Карлсън с акцент върху многообразието на сценичните практики в исторически и в съвременен план. Юбилейните събития, които се отбелязват са 100 години от създаването на Драматичен театър в град Варна и на Съюза на артистите в България. През изминалата година ни напуснаха много талантливи театрали. Рубриката In memoriam отдава почит на актьора Вълчо Камарашев, на сценографа Тодор Игнатов и на режисьора и педагог Снежина Танковска. Сценичните версии на съвременни романи е тенденция, върху която се акцентира в изданието. Тази година е коментарът е посветен на романа на Теодора Димова „Поразените” от режисьора на едноименната постановка Стоян Радев във Варненския драматичен театър. През изминалата година художникът на списанието Венелин Шурелов създаде инсталацията „Един човек“ – уникален проект на границите между визуалните изкуства и интерактивните театрални събития в градска среда. Авторовата саморефлексия върху нея е друг специален фокус на броя, като образи на инсталацията оживяват и върху кориците на „Homo Ludens”.

6_4

Всички текстове, публикувани в списанието, заслужават да се прочетат. Те ни обогатяват не само като театрална публика, но обследват времето, в което живеем и как то променя световните тенденции в културата и изкуството. В този смисъл анализът на театроведа проф. Николай Йорданов дава и прави философски обобщения за промяната в живота ни вече повече от година, в която се озова светът, заради пандемията от Covid-19. Дали ще се върнем към нормалността, както с носталгия гледаме на случващото се преди множеството локдауни или ще направим стъпки напред в развитието си след преживяното и все още неотминало докрай. Неговата студия в броя е озаглавена “За ситуацията, в която сме“. В нея той отбелязва: “Преди 5-6 години в клуб „Хомо луденс“ – постоянна рубрика в нашето списание, обсъждахме въпроса: кое е актуално в съвременния театър? (Дискусия: кое е актуално в съвременния театър? – Homo ludens,  2011 / бр. 5, 295-311.). Днес в продължаващата ситуация на Covid пандемията нямаме съмнение какво е актуално както за театъра, така и за целия ни живот. Трябва да осмислим новата ситуация, в която се намираме. Тя има множество измерения, но бих искал да акцентирам върху културните последствия, които Covid 19 вече оказва върху нас. И те не се изчерпват само с очевидната промяна в живота след ограничената мобилност, замяната на живото общуване с дигитална комуникация, принудителния аскетизъм. Мисля за друго едно глобално последствие от тази световна криза. А именно, че през последните десетилетия, най-общо казано, поколенията след Втората световна война на Запад, а в Източна Европа – родените десетилетие-две преди и тези след 1989 г., колкото и различни нагласи да носят, си приличат в едно: те постепенно изоставиха проекта на модерността за общество, съставено от просветени чрез системно образование индивиди, отговорни за себе си и за общността (града, държавата, човечеството). Този проект се провидя като изначално авторитарен и унифициращ, при това фаворизиращ модела единствено на западната цивилизация. Философи от различен калибър, неизброимо множество от политици, интелектуалци и артисти постигнаха мрежи от консенсуси, доминиращи в академичния и артистичния свят, които издигнаха на пиедестал култа към безотговорността, към хедонизма, към неформалното изграждане на личността, към алтернативната култура и т.н.“. Според него пандемията и нейното медицинско овладяване (дано!) ще промени и вече променя културната парадигма, наложена през последния половин век. Сухата статистика за загубилите битката с живота, а и нашите лични непрежалими раздели, просто ни връщат към позабравени, мислехме останали в миналото усещания и разбирания за живота като постоянно изпитание, за уязвимостта на човека пред стихиите на Природата, за непредвидимия изход в борбата за оцеляване. А също и към азбучните истини за необходимостта от образование на масите, за ценността на експертното знание, за дълга на индивида към обществото, ако щете  - и към човешкия род. В известен смисъл патетични констатации, но днес изглеждат отново пределно актуални. Николай Йорданов е категоричен, че „илюзията, че експертизата е някъде „там“ – в държавните институции, в неправителствените организации, във висшите училища или научните центрове, и трябва само да бъде организиран публичен дебат, за да се чуе мнението и да се съвместят интересите на всички. Именно тази демократична процедура се оказа необходимо, но недостатъчно условие за решаването на проблемите. Защото дебатът трябва да води до работещи експертни решения. Без популизъм, без политически спекулации, без партикуларизъм. Съгласуването на различните експертни мнения, изграждането на реалистични визии, превръщането им в работещи механизми и инструменти – ето голямото предизвикателство, за което се изисква глобално мислене и смелост да не се поддаваме на истериите в социалните мрежи. Днес повече от всякога се нуждаем от холистичен поглед върху проблемите, пред които нашето общество, а и цялото човечество сме изправени“.

В цялостната драматургия на 24-тото издание на “Homo Ludens” прозира аналитичния, обмислен поглед към „справянето“, не като оцеляване, а като човешки дух, който се развива, преодолява. Това е невъзможно без изкуството, което независимо от затворените театрални и концертни зали, галерии и библиотеки, чрез дигиталните технологии и креативността на посветени, непримиряващи се хора ни спаси/спасява от депресията, от самотата, от липсата на общуването на живо. Продължаваме напред, Въпреки.

8_6

И съвсем естествено идва и сравнението с цялостната, вече повече от 30 години, история на Театрална работилница „Сфумато“, създадена през 1989 година от режисьорите и преподаватели Маргарита Младенова и Иван Добчев. На няколко пъти започваха отново, след като по различни причини се налагаше да напускат пространствата, в които работят. Не се отчайваха, не се жалваха, а само уточняваха, че продължават напред с усещане за кауза и мисия. Сборникът студии „30 сезона „Сфумато“ е посветен на техния 30-годишен юбилей. Той съдържа пет задълбочени анализа на театроведите Камелия Николова, Николай Йорданов, Анна Топалджикова, Венета Дойчева Ромео Попилиев. Художник на корицата е Венелин Шурелов.

Те са имали привилегията да гледат всички представления на Театралната работилница, още от самото ѝ създаване през 1989 година. Публикуването на студиите в отделна книга, съвместно издание на сдружение „Антракт“ и на фондация “Homo Ludens”, има за цел да съпостави субективни наблюдения и оценки за дейността на „Сфумато“, но същевременно и да покаже повтарящите се изводи за мястото на Театралната работилница в културния ни живот през последните три десетилетия. Припомняме, че по време на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през юни 2019 година се състоя конференцията „30 години „Сфумато““, като част от програмата на форума. В студията на театроведа проф. Николай Йорданов, озаглавена „СФУМАТО, или тъгата по вишневата градина…“ той я изследва като театрална лаборатория, в която се търси автентичността на живеенето и на театралния език. „Театърът в своя лабораторен вид се стреми да инсценира и архивира човешкия опит. Един специфичен архив, записан на нетрайни носители като човешката памет. Погледната отвън, театралната лаборатория изглежда като капсула на времето, запечатала духа му през последни 30 години. Но и не само… В „Сфумато“  отекват и се събират открития на българския театрален ХХ век, както и от европейската сцена с нейните авангардни и неоавангардни шлейфове. Тази театрална работилница е кръстопътят, където се срещат множество идеи и интуиции, за да се претопят в процеса на изграждането на спектаклите, на тренинга в ателиетата, на прозренията в работните дискусии“.

Още преди повече от 30 години, когато тръгна проектът за тази театрална работилница, която в голяма степен промени театъра ни, спектаклите на Маргарита Младенова и Иван Добчев ни вълнуваха по специален начин. Времето ни свърза, тревогите им – също.Преди време за „въпреки.com” Грети, както я наричат приятелите, каза: „Много силно ме тревожи, че умът работи напразно.Умът, трескавият ум, тревожният ум, който много често на много западни езици ум и дух са думи сродни, от един и същи корен, който е и тревожен дух, работи, анализира, вижда, но някак си, освен да констатира истините, той като че ли се блъска в стена. Не може да предложи изход, да сведе целия хаос, цялата деструкция, всички аномалии, превърнати в правило до някаква квинтесенция, до идея за друг живот. Това страшно ме занимава и тревожи. Ние сме безсилни, не защото не мислим и не виждаме, а какво като мислим и виждаме. Първо няма кой да ни чуе, второ, ние самите в това говорене по-скоро отпускаме ръце и свикваме в един момент и циклим в едни констатации, отколкото въпреки констатациите да допуснем какво трябва да правим или поне да опитаме. Големият въпрос „какво да се прави” стои някак си чисто теоретично, практически той не стои, защото не опитваме, каквото и да бъде правено. И оттам се пораждат импулсите за тези наши програми в последните години. Ние се опитваме през това, което можем през сцената, през срещите с човека в залата да търсим изходи поне през изкуството какво би могло да се прави. Това е едното нещо, което силно ме тревожи и другото е какво се случва с човека“.

Пак преди години за нашето издание Иван Добчев сподели: „Обичам да стъпвам върху текстове, които са големи. За мен това е изповедно“ „В началото бе Словото, Словото беше у Бога”. Оттам тръгва всичко. Трябва да има голямо слово, което да те зареди. Правил съм, опитвал съм и аз да правя в младежките си години такива спектакли, които тръгват оттук – дай да заформим някаква ситуация, да стане като купон, пък от купона да се опитаме да правим някакви отделни перипетии. Сега гледам на това като на някакви първоначални чернови към един бъдещ голям спектакъл. Да, може без никакви думи, без текстове да влезем, да създадем някаква ситуация и да видим какво има. Но това е чернова. Ако на дъното падне, както казва Самюъл Бекет, изчезне тази светлина и изпаднеш в тъмното – там трябва да има голямо слово, трябват големи думи, трябва да има поет”.

А в студията си Николай Йорданов подчертава: „Сфумато“ въвежда в българския контекст естетическата и организационна форма на театралния уъркшоп (откъдето идва и наименованието му „театрална работилница”). Кумирите са Гротовски, Анатолий Василиев (негов текст е публикуван в новия брой  на “Homo Ludens” –б.а.)  , Брук, съществува някаква връзка и с визионерството на Арто… Ако търсим обобщените театрални категории, можем да кажем, че имаме базата на психологическия театър, с ясно изразеното преместване на акцента от индивидуалното към колективното несъзнавано, върху която основа са насложени подходите на театралната антропология и на авторския режисьорски театър. Но смисълът е най-вече в самия процес на творческото търсене. Неслучайно в описанието на мисията на „Сфумато“ манифестно е заявено, че целта е „по-скоро път, който трябва да бъде извървян“.

Маргарита Младенова и Иван Добчев започнаха от един таван в мощната сграда на НДК, където през 1990 година бяхме запленени от спектаклите им на Людмила Петрушевская, после по етажите на Народния театър, последва залата в пространството на бившия музей на революционното движение на бул. „Цар Освободител”, където сега има офисна сграда и хотел и където беше открит първият „Малък сезон на „Сфумато”. Тогава, преди повече от 16-17 години, Грети и Иван просто казаха, че започват отново с притеснение, но без страх с огромна убеденост. И продължават, няма как да не предизвикат възхита. „По-скоро успяхме да устоим и продължаваме да устояваме на една наша фантазност за това какво би трябвало, би могъл да бъде театърът и защо без него не може. В този смисъл сме бойци. Не знам дали сме преобърнали, гледам някак си да не се изхвърлям, защото до голяма степен може да се каже, че не сме й кой знае какво преобърнали. По-скъпернически погледнато успяхме да съхраним в себе си страшно много неща. Успяваме в себе си да преобърнем инерциите, изкушението да кажеш „е не е малко това, което направихме, хайде да спрем”, да тръгнем с шейната по пързалката. Успяваме до голяма степен в работата с младите актьори, със студентите си, да преобръщаме скепсиса им. Работим за една театрална религия, в която стоят все повече и повече хора и не е за чудене.“, каза още Маргарита Младенова тогава.

Отварянето към младите професионалисти и даването на възможност за тяхна изява е тенденция, която се усилва през последните години. За това допринася и фестивалът „Малък сезон“, иницииран преди 20 години от „Сфумато“, който се превръща в инструмент за откриване на нови идеи и таланти. С мисъл за бъдещето на „Сфумато“ е и лансираният проект „Пристройката“, който е в ход и предвижда реконструкция и разширяване на съществуващата в момента сграда. Идеята, която прозира зад този проект, е разрастването на театралната работилница в център, който си поставя още по-мащабни цели в правенето на театър, в обучението на млади професионалисти, в осъществяването на международни и интердисциплинарни  колаборации. А Николай Йорданов обобщава: „За изминалите 30 години „Сфумато“ успя да се превърне от една алтернативна идея за театър, в културно пространство, което продължава и днес да бъде генератор на силни духовни енергии“.

И двете издания са финансирани от Програма „Култура“ на Столична община.

Текст: „въпреки.com”

Снимки:

1. Представяне на списанието “Homo Ludens”, сн. Стефан Марков

2. Представяне на списанието “Homo Ludens”, сн. Стефан Марков

3. От ляво на дясно Николай Йорданов, Ромео Попилиев и Румяна Николова – сн. Стефан Марков

4. Венета Дойчева – сн. Стефан Марков

5. От ляво на дясно Венета Дойчева, Камелия Николова и Николай Йорданов – сн. Стефан Марков

6. Асен Терзиев/л/, Стефан Иванов /ц/ и Румяна Николова – сн. Стефан Марков

7. Сборникът „30 сезона „Сфумато“ - сн. Стефан Марков

8. Маргарита Младенова и Иван Добчев – сн. Стефан Марков

9. Представянето на сборника – от ляво на дясно: Венета Дойчева, Камелия Николова, Николай Йорданов, Маргарита Младенова и Иван Добчев – сн. Стефан Марков

10. Театрална работилница „Сфумато“ – сн. Стефан Джамбазов

11. Маргарита Младенова – сн. Стефан Джамбазов

12. Иван Добчев – сн. Стефан Джамбазов

Моля почакайте...