В ситуацията, в която живеем повече от година заради световната пандемия от Covid-19, а и заради страстите, развихрящи се незнайно вече откога в политическия и обществения ни пейзаж, красив разказ за любовта е като лек за изтерзаните ни души. Персийският епос „Шахнаме“, в превод „Книга на царете“ от Фердоуси вдъхновява режисьорката Елена Панайотова да го превъплъти на сцената на театър „Азарян“ на НДК в спектакъл заедно с артистичен и с въображение екип.

„Шахнаме“ е най-значимият национален епос на Персия. „Книгата на царете“ се състои от 60 000 строфи и в нея е описана историята на Персия от най-древни времена до проникването на исляма през VII век. „Шахнаме“ е сбор от поезия и проза, като най-значителният от тях е епосът на Абу ал-Касим Фирдоуси, написан в периода около 976 – 1011 година. От останалите раздели са се съхранили само фрагменти в преразказ на различни автори. Отначало произведението се е наричало „Худай-наме“ („Хвани-намак“), като впоследствие се появява названието „Шахнаме“. Писана от Фирдоуси в продължение на 35 години, тя е своеобразен връх на персийско-таджикския ренесанс и изразява по най-епичен начин мъката на автора по родината, три века след нашествието на арабите. Разглеждана е като литературен шедьовър и от огромно значение за зороастризма. Персийският епос „Шахнаме“, е в списъка на ЮНЕСКО за „Шедьоври в устното и нематериално наследство на човечеството“, а през 2020 г. се отбелязаха 1010 години от създаването му. Епосът включва огромна част от националния фолклор на древна Персия, иранските митове и свещените предания на зороастрийците.

„Спектакълът представя митологичната история за раждането на Зал, който е отхвърлен от баща си и отгледан от птицата пазител Симург. По-късно той е реабилитиран като ирански владетел и се влюбва в арабската принцеса Рудабе, тяхната любов преодолява редица политически препятствия и те сключват брак, от който се ражда най-големият ирански герой. Персийският епос „Книга на царете“ е една невероятна съкровищница и във времето, в което живеем – на турбуленции, аз лично имах нуждата да разкажа история за любов и за съзидателност, да се обърнем към една древна мъдрост, каквато е уникалната персийска култура, и да създадем нашия позитивен притчов съзидателен спектакъл. Вътре има много теми – какво значи да си на власт, какво значи да управляваш, какви са отговорностите, какво значи чест, достойнство, истина – едни изначални стойности, които ние сме на път да ги изгубим“, споделя за предаването на радио „Христо Ботев“ „Артефир“ режисьорката Елена Панайотова. Нейната сценична адаптация е вярна на древните епоси, когато авторът като разказвач се явява пред своята публика, за да ни предаде емоцията на историята, която го е вдъхновила да я опише. И ние като публика сме въвлечени в красивата приказка за всепобеждаващата любов, въпреки трудния път, през който преминава.

Преводът е на поета Йордан Милев, на когото дължим много като талантлив посредник между поезията и читателите да докоснат древната и не само източна литература. Елена Панайотова е подбрала забележителен постановъчен екип – композитор Николай Иванов - Ом, художник Юлиян Табаков, хореограф Росен Михайлов, музика на живо Марина Великова.

Николай Иванов е музикант, художник (завършил е НХА, специалност „Стенопис“), автор на музика за кино и театър, неговата на пръв поглед еклектична дейност трудно би могла да се прецени извън контекста на специфичната географска ширина в която той живее и твори. Смества модерност и традиция, различни жанрове и изобразителни езици,прави музикални експерименти от джаз и авангард до електронна и филмова музика, рисува картини и фрески, прави инсталации и пърформанси и всичко това обединено от идеята за пълен синтез така характерен за съвременното изкуство. Преди време за „въпреки. сom” сподели: „Музиката е един изключителен полет, особено когато музицираш съвместно с хора, с които сте на една вълна, на една вибрация”. А с Марина Великова ги свързва дългогодишно сътрудничество и приятелство и, може би, най-вече интересът им, изучаването, разбирането на музиката на Изтока. През цялото време тя е на сцената и изпълнява на живо музиката. Самата Марина като режисьорско решение е част от спектакъла, а това много ѝ приляга и като нейна артистична същност. Юлиян Табаков е от най-ярките ни визуални артисти, сценограф, костюмограф, впечатлил с работата си театрите не само в България, но и в Европа. Всяка негова изложба е събитие, което не се забравя.  В последния му проект - изложбата „Портрет на умиращ титан” в галерия „Райко Алексиев“ през март т.г. се концентрира върху жизненоважни теми и въпроси. Посредством неговото изкуство, обединяващо фотографии и триизмерни обекти, публиката има възможност да се запознае с резултата от климатичните проблеми и да проследи процеси в околната среда, които са следствие от човешката намеса. Тогава за „въпреки.com” каза: „С този проект искам да постигна у зрителя усещането, че присъства на живо в изобразените места, а не само в галерията: в горяща гора, в стаята на колекционер, в спалнята на луд, и да го доведа до убеждението, че това, което гледа на екрана на телевизора или си разцъква в телефона, е истина, а не просто изображение с кратка информация”. Каза и още нещо, но чрез изложбата си „Нищо не може да заглуши тишината, която оставяме след себе си“. В „Шахнаме“ Юлиян, с изключително вдъхновение, въображение и талант, е автор на костюмите, които създават приказността на спектакъла. Самият той в социалните мрежи седмици преди премиерата (2 юни, второто представление е на 27 юни) показваше костюмите, облечен с тях, което не беше просто реклама, а първа възможност за публиката да усети какво ѝ предстои. Забележителна работа на артиста.

Росен Михайлов е работил в България във Великобритания, Германия, Латвия, Гърция, Швейцария, Хонг Конг и други като танцьор, преподавател, хореограф и продуцент повече от 25 години. Той има разнообразен опит и образование. Първоначално завършва класически балет в Националното училище за танцово изкуство (НУТИ) - София. Специализирал е модерен танц в САЩ. През 1997 г. печели международната стипендия на Американ данс фестивал (ADF) за хореография. През годините се превръща в един от водещите съвременни хореографи в България. Преподавател е в НБУ. В спектакъла участват бивши и настоящи студенти от НБУ. Цялото представление е решено и като танц в стила и традицията на Изтока. Участват актьорите Велислав Павлов, Добрин Досев, Севар Иванов, Васил Ряхов, Росен Михайлов, Жана Рашева, Ралица Стоянова. Специално отбелязваме яркото присъствие на Жана Рашева – царствената и чувствителна майка на принцеса Рудабе, готова и на саможертва, за да защити любовта на дъщеря си и принц Зал.

Споменаването на Жана Рашева ни отвежда и към един друг спектакъл – най-новата постановка на театър „Възраждане“ "Стая за гости", пиеса на австрийския драматург Петер Турини в превод на проф. Владко Мурдаров, преводач с пристрастие към австрийската драматургия. Превел е повече от 20 пиеси на Турини. Режисьор е Зафир Раджаб, който е завършил актьорско майсторство в  НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 2012 г. в класа на проф. Стефан Данаилов. Дебютира през 2010 г. с ролята на Дюбоа в "Мизантроп" от Молиер. От 2013 г. е част от трупата на Народен театър "Иван Вазов". През 2020 г. започва да следва магистратура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в специалност "Режисура в сценичните изкуства" с преподавателски екип в проф. Пламен Марков, доц. д-р Петър Кауков и Явор Гърдев. „Стая за гости“ е неговият режсьорски дебют. За прочита си на пиесата той споделя: "Мъж и жена, захвърлени на територията на самотата, от години градят, всеки сам за себе си, илюзорни светове в желанието си да компенсират непоносимата липса на човешка близост. Да привнесат смисъл в живота си и да го задържат с цената на всичко до идването на неизбежния край. Инцидентно в дома им пристига гост, друг, чужд, различен, носещ своя свят, свое собствено търсене на изход от самотата - ничията земя като бездна на живеенето. За кратко съградените уж светове се разпадат и изплуват - думи, усмивка, допир, топлина, дом, любов. Но нещо не е на своето място, друго - липсва. И всичко това се случва в един малък апартамент на Хаузфелдзидлунг 231511, 22-ри район, Виена, Австрия. А светът? - „Светът? Светът си гори и без това от доста време!". Но сюжетната история на пиесата надхвърля интимната история, защото поставя болезнените въпроси за ксенофобията, за страха на европейците от бежанците, за неуважението към другия, дори и най-близкия ти човек, а това всъщност е проблемът за личната неудовлетвореност. Ако мразиш и неуважаваш себе се, как ще харесваш другите? А може изречението да се обърне и да стане като мразиш другите, как да харесваш себе си!

Херта Заманика на Жана Рашева живее сред купища плюшени играчки, които няма как да заменят дом, уют и ласка и само ѝ напомнят напусналия е отдавна син. Густл Кнап, превъплъщение на Свежен Младенов, преждевременно пенсиониран пощальон, вгледан непрекъснато в политическите новини по телевизията всекидневно пропуска живота си. Всичко се разпада около двамата и трудно може да се разбере какво ги е събрало някога – страх от самотата или някаква странна борба за надмощие над другия. В ролята на Самир Наблиси,  бежанец от Сирия е младият актьор Боян Фераджиев. В ролята на Сестра Юдит е актрисата Виттория Николова, номинирана за награда „Аскеер“ 2021 в категорията за изгряваща звезда.

Жана Рашева ( награда „Аскеер“ 2015 за поддържаща женска роля за Понсия в „Къщата на гнева“ на Лорка по пиесата му „Домът на Бернарда Алба“, постановка на Диана Добрева в театър „Възраждане“) успява да изгради сложния образ на Херта Заманика в „Стая за гости“. Различни емоционални състояния, събрани в нерадостното ѝ настоящо  живеене и още по-мрачното ѝ минало, но запазила дълбоко в себе си умението да обича и да проявява емпатия не само към младия и несретен бежанец. Дори успява да събуди човешката топлота в равнодушното сърце на Густл Кнап, твърде зает с комплексите си -  неудачите си като пощальон, болестта си (диабет), жалкото си съществуване, обсебен от политическите новини като начин да прояви ненавистта си към бежанците…Колкото до режисьорската работа – създава усещането за известна плахост да се разчита на тишината, на шепненето/съскането на ужасни думи между героите за сметка на високите тонове. Разчита се зрителят да вижда какво се случва в стаята за гости, но и в малката зала на театъра това не се разбира. Може би се разчита на въображението на отделния зрител, но това не е достатъчно.Организацията на материала, както се казва в киното някак е убегнала на режисьора или не е достатъчно. Но спектакълът е важен като послание, защото в цяла Европа страховете на уж цивилизования човек могат да го лишат от умението да обича и да разбира и съчувства на другите.

В този контекст специално място в съвременната драматургия има Петер Турини, за когото именития ни преводач от немски език проф. Владко Мурдаров споделя: „Петер Турини (1944) е един от най-авторитетните съвременни австрийски драматурзи, чиито пиеси са преведени на повече от трийсет езика и се играят по световните сцени.  Една от първите му пиеси, която преведох, беше „Грилпарцер в сексшопа”. Това стана през 1998 година и тя веднага привлече вниманието на режисьорката Възкресия Вихърова. След нея и други режисьори започнаха да проявяват интерес към този автор и конкретно към тази пиеса. И друга творба на Петер Турини, неговият монолог „Най-сетне край”, допадна на мнозина. Започна се с актьора Стефан Попов  и режисьора Николай Георгиев в Пловдивския театър и след това още няколко режисьори посегнаха към този текст. И кандидат-студентите в НАТФИЗ също често го избират за своите първи изяви. „Лов на плъхове” и „Детеубийство” постави режисьорът Бойко Илиев, а след това „Детеубийство” беше избрано и от режисьорката Диляна Манева. Крикор Азарян постави „Любов в Мадагаскар” в Малък градски театър „Зад канала”, а в Нов театър последва „Откриването” с Николай Сотиров, отново под режисурата на Бойко Илиев. Така през годините постепенно ми се събраха преводи на повече от 20 пиеси от Петер Турини, които излязоха  в книги на издателствата „Пигмалион”, „Рива” и „Блек Фламинго Пъблишинг”.

След това обаче последва доста дълга пауза, макар че имаше готови преводи на изключително интересни творби, сред които бяха монологът „Седем секунди вечност”, както и „C’est la vie”, равносметката на автора по случай неговата седемдесетгодишнина, които чакат своя режисьор. Затова съм много радостен, че тази година цели две пиеси на Турини се появяват на сцената. Едната е „Заедно срещу Алцхаймер”, която Веселин Димов постави наскоро с Театралната компания МОМО, а другата е „Стая за гости” в театър „Възраждане” под режисурата на Зафир Раджаб. Има нещо много интересно и в двете пиеси. Това е възрастта на героите. Те са близо до възрастта на автора, който иска с тях да покаже, че човек трябва да бъде добър независимо от  това как е протекъл  животът му. Самият Турини  пише поредната си нова пиеса, която очаквам, за да я предложа на българските режисьори и да им помогна в търсенето на оригинални съвременни творби за театър“.

Текст на „въпреки.com”

Снимки:

1. Афиш на „Шахнаме“

2. - 9. От спектакъла „Шахнаме“ – снимки Иван Дончев, архив на театър „Азарян“

10.-12. От спектакъл „Стая за гости“ – снимки Даниел Рашев, архив на театър „Възраждане“

13. Владко Мурдаров – снимка Стефан Джамбазов