Интервю на Теодора Станкова с Камелия Тодорова

Музикална икона. Жена-боец, изкачила с феноменалния си талант най-високите сцени. Тя е Търновската царица, но животът й е като сценарий за филм, в който нейната роля не винаги е тази на царица.

В един мързелив неделен следобед се запътвам към ресторантче в централен софийски квартал, за да се срещна с нея. Шофирам спокойно и решавам да си пусна радио. Зазвучава „Не ме гледай така, момче...“  Няма случайни неща! Сядаме с Камелия Тодорова на тиха маса и набързо й разказвам коя песен съм слушала в колата. Питам я кое е момчето, което я е „гледало така“. Тя се усмихва тъжно.

- За съжаление, още не съм го срещнала, затова винаги ми се е налагало да бъда силна жена и сама да се боря упорито за всичко в моя живот. Борих се за себе си, борих се за децата си, сега се боря за майка ми… Все се надявах да срещна мъжа, който ще ми позволи да бъда слаба. Е, не се случи… Може би съм прекалено организирана. Започнах да си мисля, че днешните мъже харесват само жени, които по цял ден се кипрят пред огледалото и даже не могат да готвят. Струва ми се, че и младите хора, които срещам, са някак несигурни в чувствата си. Не се борят да запазят връзката си с човека, когото обичат. Не знаят какво точно искат от другия. Бедата е, че когато не са наясно със себе си, не са и всеотдайни.

- Сякаш вече и бракът е демоде…

- За да оцелее един брак, е нужно разбирателство. Трябва да уважаваш личното пространство на другия и да държиш на своето. Влюбването е мимолетно, любовта изчезва за 2-3 години. Това, което може да остане между двама души за цял живот, е приятелството. Бракът не е само за интелигентните. Тези, които не го осъзнават, се водят от същия инстинкт - за да оцелее бракът, трябва да има приятелство.

- Давате ли такива съвети на вашите дъщери?

- Те и двете са категорични, че бракът не ги интересува. Може би защото аз самата не съм имала сполучлив брак. Децата или копират родителите, или правят точно обратното. Мисля обаче, че ги научих още от деца да бъдат самостоятелни и внимателно да подбират контактите си. И те вече живеят собствения си живот.

- Щастлив човек ли сте?

- Не мога да кажа че съм щастлива, но не съм нещастна. Все чакам нещо още по-хубаво да ми се случи. Когато бях млада, много ми вървеше. Напоследък имам чувството, че късметът бяга от мен… Това не значи, че ще седна да се тюхкам - няма смисъл. Аз съм ги преживяла нещата отдавна. А и винаги може да се намери повод за радост.

- И аз ще ви попитам… Защо се върнахте в България след Десети ноември? Само заради разногласията с мъжа ви?

- Върнах се, защото вярвах, че нещата тук ще се променят. И какво стана? Три години живях без документ в България. Административният апарат и досега е много тромав и обиден за гражданите.

Никой емигрант не може да разчита на български посланик никъде по света. Тези служители се интересуват само от собствената си заплата. Страх ги е от скандали и затова се крият.

- А защо не направихте още запомнящи се роли като Търновската царица? Лишихте ни от този си талант…

- Не аз съм ви лишила. Сърдете се на нашите режисьори. Всички те казваха, че не ме виждат във филмите си… За да ме поканят, трябвало да има подходящ за мен сценарий. Аз винаги бих откликнала. Провокацията при правенето на филми е, че за определен период живееш в чужда кожа. За няколко месеца забравяш себе си. И всичко в чуждата история възприемаш като нещо истинско - и чуждата  радост, и чуждите терзания, чуждите флиртовете дори. След това реалността те чука по челото и се налага веднага да излезеш от роля. Аз иначе бързо се приспособявам. И към роля, и към живота в чужбина, и към хората около себе си. Мога лесно да комуникирам с различни прослойки. Като дете живеех в обкръжението на големи артисти, а трябваше да споделям с тях и бита на ежедневието. Истинският артист винаги има няколко самоличности. Първата е личното му пространство. Когато е на сцена, пред публика или в превъплъщение на филмова роля, той получава друга каризма. А има и още един образ - когато е в публичното пространство.

- Каква роля бихте изиграла днес?

- Ако направят филм за моя живот, бих се справила с ролята на сегашната Камелия. Не мога да изиграя себе си като млада. Много харесвам биографичните филми за Тина Търнър, Едит Пиаф и младата Диор. Героините им са със сходни на моята съдба. Животът им е низ от случайности, които често не са в тяхна полза. (Смее се...)

Ако започна отначало, питам се дали не бих взела други решения, когато бях на 25? Все пак сега, правейки си равносметка, не мисля, че искам да променя нищо от онова, което ми се случи.  

- Кажете още нещо за детството си.

- Имахме голям апартамент с осем стаи, но социалистическата власт настани по едно семейство във всяка от тях. И заживяхме в една стая баба, майка, татко, брат ми и аз. Вкъщи се говореше на френски. Имахме пиано, а баба ми, бивша цигуларка, ме учеше да свиря. В осемте семейства на апартамента бяхме общо седем деца, повечето мои съученици от началното училище. Това, че живеехме на тясно, не ни притесняваше. Беше много весело. Играехме непрекъснато из квартала – по мазета и дворове. На всевъзможни игри, предимно момчешки – стражари и апаши, войници, топчета, футбол, какво ли още не. Спомням си, че по-късно, в училище, много се закачах с момчетата. Често се биех с тях. Бях безстрашна, защото ме закриляха братовчедите ми - ако някой ми посегне, веднага идваха да помагат.

- Лесно ли създавате приятелства?

- Приятелите ми се броят на пръстите на едната ръка. Мога да излизам, да се виждам с различни хора, просто с познати. Но приятелството не е разпиляване. Човек има нужда от близост…

- Склонна ли сте към компромиси?

- Правя компромиси понякога от чисто финансова гледна точка – позволявам си да не изисквам достойния хонорар. Само защото искам да работя.

- Кога получихте първия си хонорар?

- Изкарах го като тапицер. Завършила съм техникум по вътрешна архитектура и дървообработване. Бях на стаж в един тапицерски цех, където работех за 80 лева на месец. За 3 месеца спечелих 180 лева и отидох да ги похарча на морето.

- Успявате да се задържите в светлините на прожектора за 30-40 години и то в нашите географски ширини. Явно правите някаква магия…

- Такава магия се получава, когато изпълнителят следва стиловете си и не се отказва от пространство, което е създал около ореола си. За мен най-важно е да почувствам музиката, която пея. Но винаги мисля и за това дали тя ще се хареса на хората. Моята публика идва, за да чуе какво съм подготвила. Аз пея за нея, а не за облаците. И в това е „гъделът“ за един артист. Ако усетя, че нямам контакт с хората, още повече се амбицирам. Важното е да не се разклатя, да съм уверена в това, което правя. Всеки концерт е различен. Мога да кажа, че най-радушна е публиката в Шумен, а също и във Велико Търново. В Пловдив са малко по-сдържани, но винаги се поотпускат към края. Публиката на Запад е по-непредубедена и винаги е готова за купон. Аз живея с оптимизма, че всеки вид музика има своите почитатели и ценители. Старая се да поддържам едно високо ниво, в работата си, защото конкуренцията не е за пренебрегване. Радвам се, че на моите концерти идва и млада публика. В момента музиката се развива динамично. Има неограничен достъп до информация, пространството е изпълнено с електронни звуци, но в един момент човек има нужда и от акустичното звучене - без бариера между публика и артист.

- От какво се нуждаете, за да постигнете душевен баланс?

- Постигам си го сама, не се нуждая от чужда помощ. Организирана съм, обичам да имам цели и да ги следвам. Преди години, когато музата ме осеняваше след полунощ, работех предимно нощем. Сега обичам да работя сутрин. След като съм поспортувала във фитнеса, тогава съм заредена със сила. Ако нещо ми тръгне наопаки от сутринта, просто го оставям и не работя. Това може да продължи  2-3 дена… Просто  изчаквам да минат. Тези моменти за размисъл са ми полезни да реша ще направя ли нещо или ще се откажа от него. За съжаление в България е трудно да се планира целогодишно, защото нещата се променят с всеки изминал ден. Хората не живеят планирано, трябва вечно да се съобразявам с някого. Зависима съм например от музиканти, които работят на по сто места и никога не са на разположение, когато ми трябват. Разбира се, щом организирам концерт, всеки си получава хонорара, но обикновено си личи, ако някой е дошъл само заради парите.

- Вече 14 години преподавате „поп и джаз“ пеене в Нов български университет. Как ви се отразява общуването със студентите?

- Все ми се струва, че съм твърде взискателна към тях. Все повтарям, че нямат добра музикална култура. Насочват се към музиката, без да знаят точно защо. Липсва им мотивация. А като гледат по телевизията различни музикални формати, смятат, че всеки може да стане звезда за 2-3 месеца. Това мислене е много вредно. За да станеш певец, трябва да посветиш живота си на музиката. Дори и да си най-талантливият, трябва да работиш като вол. Опитвам се да ги науча на самодисциплина, да ги накарам да се трудят всеки ден, за да имат една основа като техника. За да могат да пеят, каквото пожелаят. Дори рапът изисква много добро държане на въздуха. Студентите ми не го разбират. Те сякаш бързат да пораснат… Много е тъжно, когато един млад човек не може да намери себе си. Ако е недоволен от това, което прави, той е неспокоен и често несправедливо си го изкарва на другите. Имам студенти, които учат две специалности, но не са наясно коя от тях повече харесват. И щом разберат, че нито първата, нито втората ще им донесат бързи пари, отиват в някаква друга крайност.

- Инициативен комитет издигна кандидатурата ви за вицепрезидент. Изненадана ли сте от неуспеха на изборите?

- Разочарована съм. Осъзнах, че политическият бизнес е много по мръсен от шоубизнеса.. Сигурно съм идеалист, но още вярвам, че хората могат да са единни и да се борят заедно за една висока цел. Смятам, че е възможно да се събуди  гражданското общество. Разбира се, нищо не се получава даром. Живея в тази държава с надеждата, че нещо ще се промени и ще извоюваме мечтаната демокрация. Никога не ми е хрумвало да се затворя в черупка и да се превърна в „емоционален емигрант“ в собствената си страна.

- Какви са плановете ви за лятото?

- Продължавам да работя с проекта си „А song for you“, който е финансиран от програма "Култура" на Столична община и ще се развива в различни форми. Първо ще го представя в Банско, а после и в малко по-друг вид в Ниш. Очаквам  да направя 2-3 концерта в Китай. В края на август с Орлин Павлов ще се представим в Аполония. И двамата се подготвяме усилено, интересно ми е какво ще се получи. През лятото ми предстои да запиша и два сингъла. За Коледа и Нова година отново ще имам концерти с филхармонията под диригентството на Славил Димитров, с участието на Васил Петров, Орлин Горанов и Орлин Павлов.