Интервю на Теодора Станкова с Васко Кръпката

Гласът и визията му са емблематични за поколения българи. Всяка сцена му е любима - свири по митинги и в Зала 1 на НДК, свири на барикади и в затвори, свири от покрив на площад „Гарибалди“ и в мазето на театър „Ла Страда“. Свири в класни стаи, прави концерти за болни деца и в домове за сираци. Участва в много фестивали по света и у нас. Прави го неуморно, защото, както сам казва: „Песните остават“.

Има ли изобщо смисъл да обяснявам кой е Васко Кръпката?

Разговаряме часове преди да зазвучи рок в памет на Георги Минчев.

(На 10 и 11 юни (събота и неделя), от 17.30 часа в Южен парк – ІІІ част, на голямата поляна откъм бул. „Гоце Делчев” ще се проведе 17-то издание на Рок & Блус фестивала „Цвете за Гошо”, организиран от Столична община и Фондация „София блус”.https://artsofia.bg/bg/events/2017/06/10/rok-blus-festival-cvete-za-gosho)

- Кои са акцентите в програмата на фестивала „Цвете за Гошо“ тази година? Кои са хедлайнърите?

- Милена Славова, Валди Тотев, Развигор Попов, Бараби Блус Бенд, Подуене Блус Бенд.

- Международно участие ще има ли?

- Не. От години решихме, че и без това малкият бюджет не стига, пък и това е трибют фест на Георги Минчев и се превърна в среща на българския блус и рок.

- Какви са приятелите на Гошо?

- Гошо е от по-големите ми батковци, от които съм се учил на „упадъчна” музика. Повечето му приятели се изнесоха от България, тук останахме музиканти, които си го обичаме като пример за подражание. Познавам повечето му приятели и те са „упадъчни” и „класово неосъзнати”.

- Как избирате участниците за фестивала?

- Най-вече с моето тв предаване, където всеки четвъртък ми гостуват банди на живо. Прослушвам и преценявам дали са ок за Бг Блус-Рок феста. Някои групи ми пращат направени песни на Гошо по интернет. Така програмата е готова още от миналата година. И сега на компютъра си имам папка за 2018-а, която се пълни полека с банди, които искат да участват и са направили парче на Гошо.

- Какъв е първият ти спомен за Георги Минчев?

- Бях дете, когато го видях по телевизията с песента „Снегът на спомена”... Пееше на Морените на Витоша с балтонче и една китара в ръка... Много трогателно, до ден-днешен пея тази песен навсякъде по концертите ни.

- Какво беше вашето приятелство? Карали ли сте се за нещо?

- О, нашето приятелство беше фенско от моя страна. Той е единственият от това поколение музиканти, който обърна внимание на моите песни и ми подаде ръка. Още на едно от първите ни излизания пред публика.... Няколко десетки хиляди човека на площад „Ал. Невски“, той слезе сред хората и в шапката си събра пари, за да запишем първия ни албум „Комунизмът си отива”. Истински герой и приятел! След това тръгна едно приятелство и аз му станах нещо като хем довереник, хем критикар. Не сме се карали, но сме спорили за някои неща. Но най-голямата ни връзка беше музиката. Споделяхме идеи за песни, мелодии и т.н.

- Имаш ли представа кои бяха най-щастливите моменти в неговия живот?

- Когато си изпълни мечтата в началото на 90-те и създаде своята група „Стари муцуни” и когато излизаше по митингите да бутаме комунизма с китари в ръка.

- Има ли нещо специално, което не си му казал, а винаги си искал?

- Не знам… Може би, че едва ли предполага колко силно влияние има в българската култура от средата на 20-ти век та до ден-днешен.

- Спомняш ли си последната ви среща?

- Да. В болницата. Знаеше, че си отива. Искаше да ми каже да продължавам по пътя... Но вече не можеше да говори... Само погледът му ми говореше.

- Какво научи от него, докато свириш на неговата китара?

- Научих се на чест и достойнство. Когато обикалям България и света с неговата китара, усещам духа на рокендрола и на цялата жажда на човечеството да се бунтува.

- Какво му казваш всяка година на този ден?

- Бате, трябва да си много щастлив там горе, като виждаш как твоите песни се пеят.

- За него казваш: „Моят герой, човекът, който не се предаде през годините.“ Ти моменти на отчаяние имал ли си?

- О, отчаянието дебне на всяка крачка. Изкушения колкото щеш. Но най-важно е да върви музиката и да не си закопчаваш душата в портфейла.

- Кога ще се откажеш от бунта?

- Няма отказване! Злите сили са навсякъде и се множат постоянно, така че вечно ще съм на нож с чалгарите, и пост-текезесарските мрънкофони, готови на всичко, само и само да спъват свободния път на Татковината.

- Какво правиш, когато си ядосан?

-Пия и пея.

- Пътят на музикант през годините те среща с много хора. Има ли срещи и случки, за които да съжаляваш?

- За нищо не съжалявам. Всичко, което ми се случи до тук, си го предизвиках сам.

- Какво те топли през годините?

- Грейналите лица на хора по концертите ни. Онази част от българите, които не се подадоха на пропагандата, че най-важното в живота е да се обогатяваш на всяка цена. Да загърбиш духа, за сметка на материята, да бягаш от трудното, да лъжеш, да мажеш... Ей тия хора идват по нашите концерти и се зареждаме взаимно.

- Лесно ли се разделяш с миналото?

- Не. Всичко, което е преживяно, се откъсва с родилни мъки от чувствителната ми душа.

-  Имаш ли тайни?

- Почти всичко за мен го има в песните ми. Измислям парчета по преживявания и по спомени, които са ми минали през сърцето. Така че там съм най-истински и ненапудрен.

- Какво най-често ти казват хората?

- „Хей, Васко, защо ни излъга, че комунизмът си отива?“ Даже един приятел ме попита дали не са ме дали под съд за лъжа на няколко поколения.

- Комунизмът си отива вече 28 години? Какво не се състоя?

- Не се събудиха повечето хора. Подадоха се на приспивачите от ченгесарските медии и чичковите-червеномутрифоновчета, които тръбят от всякъде: „шат на патката главата, на кметицата ц.цата, баровец съм аз, на теслата дръжката“...и пр. приспивателни вакханалии. Облъчиха поколения с меркантилно мислене и мечти за червени ферарита. Опошлиха поривът за завръщането на България към свободния свят, където ни е мястото. Облъчиха народа с лъжата, че балканската музика са кьочеци и гьобеци. И че всички политици са маскари, и че нищо не става с демокрацията у нас и т.н. Така полека народецът загуби сетива за хубавите неща, които ни се случват и опростяването е факт. Но аз продължавам да си вярвам, че има едно качествено малцинство у нас и на него се крепи всичко. Аз съм духовно и морално подготвен за състезанието. Слушал съм доста Джими Хендрикс, „Пинк флойд“, „Лед цепелин“ и „Ролинг стоунс“. От тях съм разбрал, че демокрацията не е лесна работа. И че вечно ще има какво да се желае от социалната ситуация, в която живееш, когато си свободен. Злите сили също са свободни да си разиграват коня. Но в развитите демокрации не всичко се купува. Медии например – в развитите демокрации те са коректив на управляващите. И законите важат за всички. Това не се случи у нас за жалост.

- С какво сърце излиза да прави шоу артист, омерзен от политиката?

- В най-трудните моменти от живота ми именно блусът и рокът са ми дали единствения изход. Давали са ми усещане, че не всичко е загубено.

- Защо комунистическите властници ги беше страх от рокендрола?

- Защото рокендролът е музиката на свободните, мислещите хора. А диктатурите не искат такива, защото трудно се управляват.

- Днес рокът на изчезване ли е?

- Абсолютна глупост! Днес рокът е много по-мощен от когато и да било. Щом Ролинг  Стоунс, Дейвид Гилмоур, Роджър Уотърс, Бон Джоуви, Аеросмит, Ей Си Ди Си и пр. пълнят огромни стадиони и билетите им се разпродават за минути по интернет, за какво говорим!? Такъв апогей не е имало. Има хиляди млади групи, които свирят и записват и концертират у нас, имаме 3 рок станции, които денонощно пускат рок. Разбира се, у нас мутро-силиконовите пропагандатори твърдят друго, но вече все по-малко хора им вярват. Чалгата умря! Повечето чалготеки фалираха - това „Син сити“, това „Биат“, това ....забравих им имената... А най-мутренският клуб в София, „Нерон“ е отдавна проспериращ джаз клуб и се казва „София Лайв Клуб“. Дисковете им се търкалят по бензиностанциите и струват по лев-два. Остана им един бръснат тиквеник, дето последните му издихания са да се бута в политиката. Ама и това ще преживеем.

Рокът е класика и ще живее вечно!

- Какви са Бг-рокфеновете?

- Супер яки пичове - мислещи, бунтуващи се, непредаващи се, креативни и работещи. Пропагандата ги описва като мръсни наркомани, но това изобщо не е така. Наркотиците са в елитните чалга клубове, където се събират техните продавачи и босове, но и те умират един по един, и клубовете, и босовете.

- Много музиканти се оплакват, че имат нужда от по-добър мениджмънт, за да излязат на сериозни сцени. Ти с твоя талант обикаляш постоянно по света.

- Нещата не са толкова сложни. Първо – намираш или измисляш хубави песни. Второ – записваш ги. Трето – пращаш ги на радиостанциите и фестивалите. Важно е хората да те харесат. Почитателите на рока не са лесни, висока им е летвата. Но мисля, че живеем в интересни времена за правене на рок парчета. Не разбирам защо повечето български банди се кръщават с английски имена и пеят на английски. Българските радиа, мотосъбори, бирени фестове и фестивали имат нужда от български рок. Вече като те поканят в чужбина, пей на английски. Аз така правя.

- В България май не е модерно да си щастлив.

- Мрънкофонска нация сме си, но това обаче означава, че сме свободни. Защо не мрънкат в Северна Корея? Свободата винаги е възможна, но не е задължителна.

- Ти обаче твърдиш, че си оптимист. Каква е твоята рецепта за бодрост и добро настроение?

- Аз имам сетива за хубавите неща. Например, карам си буса из големия град, току някой ме засече и аз се ядосам... Ама когато някой ми даде път, се радвам. Днес повече шофьори дават път, отколкото взимат и това ме зарежда. Умея да се радвам.

Винаги намирам надежда в хубавите неща, които се случват. И се чудя защо хората не ги забелязват. Радвам се, че имам право на мнение и че мога да го изразявам свободно. Обичам да пътешествам и не съм се спрял през тия години. Къде ли не ходих.

Щастлив съм, че синът ми е страхотен метъл барабанист и че не трябваше да ходи задължително в казарма. Рокендролът ме дарява с много вяра и надежда.

- Ако успехът се измерва с пари, като теглиш чертата, успешен ли си?

- Разбира се! Не забогатях с пари, но с верни приятели, което е по-голямо богатство. А пари се изкарват с бачкане. Не съм се спрял и все изкачат и пари.

- Материалното или духовното?

- Първо си гледам душата. Да даваш, да знаеш да дадеш първо, пък после да вземеш.

- Бедността въпрос на личен избор ли е?

- Беден, но свободен е най-хубаво. Когато срещнах Елена, нямах 2 лв. за такси, бродех в студена нощна София пеша и летях от щастие. Толкова хубави години се изтъркаляха… С много зор и несгоди си построихме къщата, в която живеем весело до ден-днешен. Боря се и бачкам здраво за всеки лев. Да усещаш, че някой те обича, е най-голямото богатство за мен.

- Кога за последен път ти се случи нещо трогателно?

- Миналата седмица. Поканиха ни в училище „Емилиян Станев“ във Велико Търново, да посвирим на 4„б“ клас. Учителката им, Илина Керина, ги учи от първи клас и решила, че след като държава, министерство и пр. не помагат да се предпазят децата от чалгата, тя сама да се справи, като им свири с китара и ги учи на бг-рок парчета. Когато влиза в клас и поздравява със: „Здравейте ученици!”, те отговарят: „Да живее Рокендрола!”. Това им е поздрават! И ние им посвирихме на живо с бандата и им раздадохме свидетелствата. Беше уникално трогателно. Всички деца бяха с разноцветни фанелки с надпис „Подуене блус бенд“ и пееха и куфееха с нас. Като знам каква агресия се шири из училищата, какви простотии правят учениците, тази учителка геройски се е справила и за 4 години не е имало никаква агресия в този клас. Ей това е - има надежда!

 Снимка: Стоян Павлов