„Аз съм Христо Мутафчиев и съм тук, за изиграя пред вас пиесата на Стефан Цанев, най-добрия драматург, според мен, „Плач на ангел“. Така започна Христо Мутафчиев моноспектакъла си в Камерната зала на Народния театър „Иван Вазов“ – първата премиера на трупата за 2021 година.

И продължи: „Бедствията докарали страната до такова положение, че, отчаяни от свободата, хората желаели някакво по-малко робство“ – Плутарх от Херонея (I век). Този текст е и в програмата на спектакъла под рисунката на героя на Христо Мутафчиев с ангелски крила, извисява се и в голямото платно в сиво на сцената в тъжна меланхолична картина. Актьорът обясни и както е по автор на пръв поглед странният широк ковчег с телена ограда в средата на сцената, който би могъл да се определи и като вид параван като за куклен театър. Отгоре имаше и полегнал малък човек. Христо го вдигна и поясни, че това е той - Райчо пред желязната порта на затвора, в който иска да се върне, след като е лежал 19 години в килия 112. Светна и сигналната червена лампичка – като знак къде се влиза през тези врати. И започна неговата изповед, съчетана с безспирните молби към полицая Петър Петров да му отвори и отново да се приюти, след като на свобода не може да бъде свободен.

Монодрамата на Стефан Цанев „Плач на ангел“ е драматична, разтърсваща изповед за свободата и несвободата на човека. Едва ли е случайно, че първата премиера за новата година е по този текст, защото последните месеци ни показаха колко беззащитни сме всъщност, колко сами, и колко важно е да бъдем заедно и заедно да потърсим отговори на съдбовните въпроси, пред които изпитанията ни изправят. Пиесата е написана през 2015 година и, както споделя в интервю Христо Мутафчиев, тя го е намерила. „Текстът ме намери сам, защото Стефан Цанев ми се обади един ден и ми каза: Ще ти изпратя един текст, прочети го и, ако ти хареса, ще говорим. И аз, след като го прочетох, си казах, че това е текст, който искам аз да направя. Толкова се втрещих и се влюбих в текста едновременно – бях шокиран, настина. Това е едно естествено продължение на мен самия в творчеството на Стефан Цанев, защото всичко онова, което той е написал, аз го споделям. Аз мисля като него. Темите са за свободата, демокрацията, за избора, който правим всеки ден - избираме дали да сме свободни, дали да не сме свободни“.  Режисьор на спектакъла е Стоян Радев по предложение на автора, художник Елица Георгиева, музика – Веселин Митев, драматург на постановката – Мирела Иванова.

Райчо, в чийто образ влиза Христо Мутафчиев, излиза от затвора и попада буквално в хаоса, сред нищото, където свободата е криворазбрана и злоупотребена. И се връща отново в затвора, разбит от видяното и почувстваното на свобода. Но пътят му дотук е тежък и болезнен – влиза в затвора заради убийство, извършено от баща му, като признава, че е той, а не родителят му. И изповядва историята си пред железните затворнически порти като пред свещеник. Не познал света след 19 години в затвора. Родната му махала близо до Доспат била с изкорубени къщи, без врати, с откъснати черчевета от зеещите прозорци, дворовете в бурени и никакви хора. Само 200 годишната, както казва, баба Йоца седи сама пред къщата си и му отговаря, че демокрацията изгонила хората. А тя чакала китайците, защото ядем китайски чесън, китайски боб…

Полуразрушена е и черквата – няма я камбаната, надраскани са иконите, куполът е разбит, отворен към небето. Райчо, обаче чул плач, плач на ангел, който ще продължи да чува в себе си. Ще преживее много горест, за да направи жестокия избор да се върне в затвора не само, защото е гладен, а там дават ядене три пъти на ден. В тези 19 години на несвобода успял да разбере свободата, благодарение на съкилийника си дядо Евтими. Този невероятен епизод, когато възрастният човек пита Райчо дали е виждал звездите, може да се усети единствено по време на спектакъла или с прочита на текста на Стефан Цанев. И Райчо изведнъж разбира, че независимо, че е живял в планината, не е виждал звездите, а в затвора е невъзможно, извеждат ги само денем за работа или кратка разходка. А старецът му описва звездите така, както ги е виждал под връх Перелик, но прави и чудото с музиката на гайдата си и го отвежда към небесата. И Райчо полетява, усеща, чувства как се отделя от нара, минава през тавана като през мъгла и лети, лети нагоре – свободен! Вижда себе си долу как жуми и слуша гайдата на стареца, който, прегърнал я, свири.

После Райчо чел, че така отгоре гледал на себе си човек, когато започне да се възнася, след като умре. „Но аз не бях умрял, а се възнасях. Като млъкна гайдата, отварям очи, гледам: в килията съм, върху нара, наоколо стени и решетки. Такива чудни работи. После старецът взе да ме учи да свиря. Да, братле, само заради това си струваше да стоя в затвора 19 години, иначе кой щеше да ме научи да свиря така, то не е свирене, то е изстрелване в небето, между звездите, но да свириш така, трябва да познаваш звездите, да знаеш съзвездията – викаше старецът и се качваше на раменете ми, късаше станиолени книжки от цигарените кутии и ги лепеше със слюнка по тавана, ето това тук, вика, е Ралицата с двата вола и ралото, а това е Орачът с остена, той не е кой да е, вика, а самият свети Наум Охридски, който оре не какво да е, а нивата на народното съзнание – ей такива думи знаеше старецът, учен човек изглежда е бил, таз нива, вика, на народното съзнание е много буренясала напоследък, голямо оране го чака светията, край Орача тичат Голямото и Малкото куче, горе над тях свири Гайдарят, край него се вие хоро от звезди, над него е Квачката с пиленцетата и тъй нататък, и тъй нататък, лепеше старецът звезди по небето на килията и се смееше. Не вярваш ли? Ако не вярваш – иди в килия 112 и погледни нагоре: това не е таван, това е звезден небосвод.“.

В спектакъла тези звезди обсипаха Райчо на Христо Мутафчиев. Той извежда силната драматургия на Стефан Цанев в страхотен образ, уж в единия разказ, но с различните състояния на героя си – от безмерна тъга до неистова ярост, от пълзене до гордост и достойнство, сякаш неподвластни на злощастието на България, а и на човешкия свят. Дори вълците са по-добри и разбиращи събратята си. А дядо Евтими си починал в затвора, бил политически. Райчо не разбрал фашисти или комунисти са го вкарали, но всички властващи след това знаели, че е опасен, защото е свободен. Дори после искали паметник да му направят, но и от това се изплашили...

„В “Плач на ангел” един малък човек отчаяно повдига големи въпроси. Отчаяно, защото не е могъл да им отговори, не е могъл да се справи с живота и даже казва, че не го е живял. Възможно е зрителите трудно да се идентифицират с героя, защото, както казахме, говорим за малък човек, а не останаха много малки хора - всички сме голяма работа. Най-вероятно бърза връзка може да се направи с упреците, които той понякога отправя. Да упрекваш е заразително. Но истинската ценност на този текст, поне според постановъчния екип на спектакъла, не се ражда от патоса на нерадостните констатации, споделяни от големите хора, а просветва в признатата безпомощност на малкия човек, живеещ не тук или там, а на Земята. Защото когато разбереш колко си малък под необятното звездно небе, тогава може да се открие по-голям смисъл, различен от привидностите, които те карат да влизаш в ненужни борби, без да подбираш средствата. Тогава могат да изчезнат опустошителните алчност и жестокост, над които плаче ангелът“, казва режисьорът Стоян Радев по повод на пиесата. А тя в цялостното си решение като спектакъл разтърсва особено в сегашната ситуация, не само заради изолацията, в която сме принудени вече месеци да живеем и като че ли краят не се вижда.

А Христо Мутафчиев с присъщата си жизненост, активност, въпреки преживяното споделя, че извънредните мерки заради Covid -19 са му помогнали да се съсредоточи върху текста на пиесата и да научи 30-те му страници. „Става въпрос за живота на един обикновен човек, един „малък” човек. Това е едно малко слънчице, което се лута в живота и в избора между това, да бъде свободен или несвободен. В подзаглавието на пиесата авторът определя текста си като „носталгия на човек, отчаян от свободата”. Аз много заобичах този текст още по време на репетициите и когато се срещна с публика, надявам се, че ще ѝ предам моята енергия и тя ще направи своя правилен избор”, казва още Христо Мутафчиев по повод работата си върху „Плач на ангел“. Актьорът е част и от друг обичан от публиката проект по творба на Стефан Цанев, игран на сцената на Народния театър, „Духът на поета“, в постановката на проф. Маргарита Младенова, който продължава да се играе след премиерата му 2013 година.

На финала отвориха портата към бездната – затвор на Райчо, а Христо Мутафчиев загаси червената лампа и взе раницата с гайдата. Не я видяхме, но я слушахме заедно с плача на ангела. 

Текст: Зелма Алмалех

P.S. Режисьор на спектакъла е Стоян Радев; Сценография и костюми: Елица Георгиева; Музика: Веселин Митев; Драматург на постановката: Мирела Иванова; Фотограф: Божидар Марков; Художник на плаката и програмата: Янина Петрова.

Снимки: Божидар Марков, архив на Народния театър „Иван Вазов“

1 - 6. Христо Мутафчиев в „Плач на ангел“

7.  Плакатът на спектакъла

8.  Христо Мутафчиев и Стоян Радев

9.  Стефан Цанев

10. Христо Мутафчиев в „Духът на поета“