Щастие от старите ленти
Интервю на Теодора Станкова с Тихомир Стоянов
Фотографията е като мерна единица на времето, което си отива.
Затова Тихомир Стоянов, който не се разделя лесно с миналото, създава фотоколекцията „Български визуален архив“. Този визуален архив има за цел да създаде онлайн платформа, която в хронологичен ред да проследява историята на България през XX век. Сайтът е отворен и се изгражда от и за своята публика, а всички фотографии в него могат да бъдат разглеждани и изтеглени абсолютно безплатно - както за лични, така и за комерсиални цели.
Кое повече ви интересува - какво се е случвало преди или какво се случва днес? Кога хората в България са били по-щастливи? Разгледайте колекцията „Български визуален архив“, за да си отговорите на тези и на други въпроси. Изпълнени с живот, уловените във фотография мигове са малки разкази, които съхраняват духа на времето, разкриват семейни истории от първо лице и всеки, живял тогава, би се разпознал.
Чрез изразните средства на фотографията „Български визуален архив“ разказва интересни истории от вчера, за да ни накара да се замислим за миг къде сме днес, а също да се замислим и за хората утре.
Проектът е подкрепен по СП "Култура", направление "Активни публики" за 2020 г.
От къде дойде идеята за създаване на сайта „Визуален архив“? Как попълвате колекцията си от снимки?
Вече десетина години се занимавам със събиране на намерена фотография, което ще рече изхвърлени на боклука снимки. Закупени или дарени ми фотографски изображения от хора, които почистват мазета и тавани. Купувам снимки и от битаци и антикварни магазини. Така създадох един архив от намерени фотографии, който нарекох „Imaginary Archive“. Започнах да правя различни проекти с тях. Така се появиха фотоизложбите „Семейство Стоянови“ и „Подарявам ти лика си“. Бях много развълнуван от срещата с публиката. При представянето проектите се приеха с интерес и вълнение, имаше хора, които се разпознаха на снимките, изгубени или изхвърлени по различни причини.
Така спечелих доверието на хората. Започнаха да се свързват с мен, да ми даряват личните си архиви, които в по-голямата си част съдържат семейна фотография – албуми, запечатили моменти на празници и тържества, традиционни за българското семейство и българското ежедневие.
В един момент колекцията набъбна, натрупаха се адски много чужди архиви, за които аз почнах да нося отговорност.
И така се роди идеята за архив, базиран на общност от дарители – по аналогия на подобен уебсайт, създаден в Унгария - „Fortepan“, за чието съществуване научих от Йохана Траянова. Тогава с нея решихме да търсим начини за споделяне на тези фотографии като направим обществен архив, подобен на унгарския. Сайтът ни се появи благодарение на СП „Култура“, които ни се довериха и ни подкрепиха. Това за мен беше сбъдната мечта. Заехме се усилено със селектиране и дигитализиране на снимковия материал, който сме подбрали да влезе в архива. Имахме адски много работа, но беше наистина вълнуващо.
След като стартирахме сайта вече по-смело разказваме на приятели и познати какво правим, върху какво работим. Появиха се нови дарители. Камен Карковски, Антон Донев, Емил Христов, Пенко Скумов… Все хора, дарили личните си архиви, намерени или наследени от техните роднини. Те наистина разпознаха каузата ни като своя - да съхраним българското наследство и то да бъде достъпно за всички.
Сигурно във връзка с работата си имате паметен и вълнуващ за вас момент при среща със снимка, с личност, със съдба човешка?
Когато започнахме работа по „Български визуален архив“, с мене се свърза Милена Николова, дъщеря на небезизвестния български фотограф Панайот Бърнев, работил за „Българско фото“, а по късно за киностудио „Бояна“. И тя ми дари целия негов архив, трупан грижливо през годините. Огромно количество архивни единици – близо седем хиляди негативи, снимки, диапозитиви… Един житейски труд, проследяващ цялото му творчество. Както професионалния, така и семейния му живот.
Много ме развълнува доверието й. Нейният щедър жест ме ангажира и амбицира да дигитализирам този архив и да го покажа на българската публика възможно най-скоро.
Трогателна за мен беше срещата с едно българско семейство на презентацията на проекта „Семейство Стоянови“, които се разпознаха на снимките на самата изложба. Порасналите вече брат и сестра, които понастоящем живеят в Америка, се върнаха в спомените си, споделиха своите истории, разказаха как е протекъл животът им. Беше наистина трогателно. Предоставих им дигитализиран целия техен архив - около осем гигабайта.
Защо „Сем. Стоянови“? Това заигравка с публиката ли е или препратка към вашето фамилно име?
„Семейство Стоянови“ е събирателен образ на българското семейство. Почти толкова популярно и нарицателно като сем. Иванови, сем. Димитрови и т. н. Идеята е хората да се разпознаят в тази изложба – да видят себе си и собствения си живот по аналогия. И в същото време е търсена директна връзката с моето фамилно име.
С какво старите снимки са ценни? Защо „Български визуален архив“ трябва да го има?
За да е жива паметта ни. С цифровизирането на фотографията хората смениха медията и почнаха да снимат масово с телефона си. Дигитализирането на старите снимки остана на заден план, а те се скапват с времето. Негативите и снимките са тленни и след време ще изчезнат. Българският бит, традиции, начин на живот, са безценно богатство, което реално се изгубва. Затова е важно то да бъде съхранено, да бъде показвано и да бъде достъпно за всички, които желаят да го помнят.
Дигитализирайки архивите на дарителите, им помагаме да съхранят спомените си. А публикуването на тези снимки и свободното им разпространяване в онлайн пространството ги прави достъпни за всички. В която и точка на света да се намират. По този начин опазваме наследените спомени от миналото, запечатани в снимки, съхраняваме историята, за да достига тя до бъдещите поколения.
Снимките, публикувани онлайн във „Визуален архив“, са достъпни да бъдат гледани, да бъдат изтегляни в голяма резолюция, да бъдат разпространявани и ползвани дори с комерсиални цели. Те са без авторски права. Това го позволява едно лицензно споразумение на „Creative Commons 4“, което урежда правата на визуални материали в интернет. Дарителите се освобождават от авторските права върху дигиталния носител. Оригиналът се запазва за тях и ние им го връщаме. Но самият дигитален материал се освобождава от права и може да бъде разпространяван свободно.
Всеки ли може да бъде дарител? Имате ли някакви изисквания към качеството на тези стари фотографии?
Вече сме станали разпознаваеми. От дума на дума сред приятели, все повече хора ни намират с желание да дарят архивите си. Някои дарители ни предоставят дигитализиран материал, но по-често получаваме архиви, които са физически – негативи, снимки, диапозитиви, които ние дигитализираме.
Към качеството на физическите материали изискванията ни са да отговарят на добра резолюция, не трябва да са твърде малки, за да се качват добре сканирани. И, разбира се, не бива да са на прага на унищожение. С реставрация би било трудно да се занимаваме.
Свързваме се и с частни музеи и колекционери, с които обсъждаме как сайтът може да се превърне в представителна извадка за тях. Всеки един дарител има онлайн пространство в нашия сайт – нещо като страничка. Там присъства неговото име и при кликване излизат всички снимки, които е дарил. Това е начин да обединим колекционерите в една общност от архивисти.
Поради голямото количество снимки, които идват при мен, аз реших, че е добре да се свържа и с агенция „Архиви“. При положение, че има материали, които не представляват интерес за мен, им предложих да ги дарявам на тях. Те приеха и аз много се радвам, че мога да работя с институция като Държавна агенция „Архиви“. Защото това е правилното място, където да се съхраняват архиви с историческа важност.
Освен да са от миналия век, снимките трябва ли да отговарят на някакво друго изискване, да са свързани с определена тема или нещо друго?
Не, дори не е задължително да са от България. Може де са направени от българи, пътували и снимали в чужбина. Не искаме да ограничаваме темите.
Обмисляме да предложим на някоя медия рубрика, която ние да поддържаме със снимков материал и статии - ежемесечно да представяме някаква тема от миналото чрез фотографии от архива, като например: спорт; традиционни събития; фестивали и др.
Имат ли нужда от говорене тези снимки – ще се появи ли някакъв обяснителен текст към снимките в сайта?
Текстовото съдържание в сайта се създава от потребителите. Самите дарители ни разказват тяхната история. След като ни предостави снимков материал, който ние дигитализираме, дарителят описва в една таблица мястото, времето на заснемане, ситуацията с няколко думи. А за снимките, които са намерени и за които нямаме никаква информация, разчитаме на активността на потребителите – те да добавят съдържание, като разпознават местата и случващото се на снимките и добавят коментар. Това е важна част от живота на архива – да бъде изследван и коментиран. Появиха се няколко фенове на страницата, които са доста активни в разпознаването на хора и събития от снимките. Всяко нещо, описано в сайта, става откриваемо и излиза при търсене в "Гугъл".
Като фотограф запечатвате времето, което си отива. Вас кое повече ви интересува - какво се е случвало преди или какво се случва днес?
Аз съм фотограф може би по призвание. По образование също - завършил съм фотография в Техническия университет. Но вече не снимам професионално. Заснемам най-вече събитията около себе си, семейството си.
Много дълго се занимавах с комерсиална фотография. Снимах различни събития - рождени дни, юбилеи, сватби… Наблюдаването и заснемането на настоящето ме забавлява. Но през последните години фокусът ми се измести върху това да наблюдавам миналото и да използвам вече създадени снимки. Защото от миналото научаваме повече за себе си.
И много трудно се разделям с миналото, дори ми се превръща в някакъв проблем. Сигурно затова имам страст към колекционерството. Още от дете събирам различни вещи. Сега колекционирам старинни предмети. Имам и немалка колекция от фотоапарати. И разбира се, винаги съм събирал снимки.
Има ли ваши снимки в „Български визуален архив“?
Да, дигитализирах и включих архива на моето семейство в „Imaginary Archive“. Съответно „Imaginary Archive“ дари огромна част (около 4000 снимки) на „Български визуален архив“. И сега там има снимки и от моето детство. Тъй както аз призовавам хората да даряват снимки, мисля, че е правилно и аз да споделя собствения си архив.
Кои са уловените мигове от вашето детство?
Градско дете съм, роден съм в София през 1978 година. Хванах социализма, спомням си, бях чавдарче. Беше забавно. Имам прекрасни спомени от детство. Баща ми, любител фотограф, ми предостави неговия фотоапарат „Зенит“ и тогава и аз започнах да правя снимки.
Ако приемем, че „Български визуален архив“ дава обзорен поглед за живота през миналия век, какъв според снимките е българинът от ХХ век?
Със сигурност, ако се съди от снимките, е щастлив. Като цяло фотографията е запечатвала моментите на щастие и рядко са документирани тъжни моменти, в които да се чете страдание и мъка. В архива все още нямаме снимки от военни събития, например.
Традиционно за времето е било да се фотографират погребения.
Да, снимките, в които настроението е по-тягостно и пропито от мъка, са снетите по време на погребения. Интересно е, че траурните церемонии са фотографирани напълно подробно, като сватбен ритуал. Имам цели албуми, които проследяват единствено това събитие. Докато днес на погребение не се вади камера изобщо.
Попълвате колекцията, като откривате някакви чужди спомени в кофата за боклук. Защо се случва така, че младите не оценяват архивите на миналите поколения?
Появява се интерес, който, разбира се, не е масов, но се надявам това да се променя. Все повече млади хора започват да се интересуват от миналото, от една страна то ги забавлява, от друга – базират се на него с изследователска цел при създаване на различни академични трудове.
Какво бихте казал на тези наши съвременници, за да ги мотивирате?
Да отварят по-често старите си албуми, да разглеждат снимки, да ги преподреждат. Да се връщат назад към миналото, където черно-белите снимки оживяват. Връщането към спомените винаги води до положителни емоции.
Различно ли са виждали и регистрирали действителността фотографите от онова време и днешните фотографи?
Фотографирането и отношението към самия акт на фотографиране е било съвършено различно... Доста по-сериозно са се отнасяли и са били отговорни към това, какво точно заснемат. Самата медия не е позволявала да се щрака безразборно. Фотоапарат е ваден само за най-важните и специални моменти. Говорим за любителската фотография. Професионалисти са имали по-голям размах. Но безспорно, било е по-трудно и по отношение на техниката и от финансова гледна точка.
Днес фирмите, които произвеждат мобилни телефони, имат оборотни средства, които да инвестират във висока фототехника. Това не убива ли истинската фотография?
Нямам против това, че се снима наляво и надясно. Това, че сега се заснема по-безразборно, ще бъде много интересно за в бъдеще. Ще има база за сравнение между хиляди екземпляри, които по същество са еднакви. И тези малки неща, събрани в едно, ще оставят голям отпечатък в историята като факт, като нещо, което се е случвало.
Каква според вас ще бъде съдбата на тази ваша виртуална галерия след 100 години, представяте ли си?
Да се надяваме, че токът няма да спре и ще имаме достъп до сървъри.
Представям си го като един голям дигитален архив на ХХ век, съдържащ миналото на България. Едно голямо и отворено общество. Един архив, базиран на общността.