Интервю на Теодора Станкова с Александър Балкански

Ще ви срещна с един невероятен събеседник. Той е един от най-добрите циркови артисти в света. Световен талант, наследник на няколко поколения циркови артисти от фамилията Орландо Малеволти. И е истински българин, макар че има и италиански паспорт.

Съвсем скоро академик Александър Балкански ще навърши 80 години. Неговият живот е като филм, който си струва да видим. Преди 200 години фамилия Балкански поставя началото на цирковата си дейност. Годината е 1820, когато прадядото на Александър основава цирк „Джунтини“, а 59 години по-късно създава ​стационарни циркове в Самара и Москва, преименувани на цирк „Вирджиния” и конфискувани през 1916 г. Фамилията се отправя към Одеса, а след това отива в Италия, където баща му се жени за италианската циркова артистка​​ Лола Орландо Малеволти.​​ 

Преди 20 г. Александър Балкански основава Български Академичен цирк „Балкански“.

Негова стара мечта е да направи и Циркова академия, за да предаде опита на фамилията на талантливи млади хора, които да продължат цирковото дело. Академия с цел набиране на талантливи ученици, от която да излизат образовани професионално квалифицирани циркови артисти.

В момента се реализира проект „Образователна академия Балкански“, финансиран от  Национален фонд „Култура“ към Министерство на културата.

А от 22-ри април Български Aкадемичен цирк „Балкански" открива сезона с мегаспектакъл „Шоуто продължава”, който ще бъде представян в нова модерна база – уникално цирково съоръжение, безподпорно шапито, дело на световноизвестната италианската фирма„ANCESCHI CARLO”, издигната в парк „Възраждане“.   

Как определяте днешния ден? Накъде върви светът?

Виждате ли, всичко се движи – коли, транспорт, хората се движат, аз се движа. На 79 години съм и не съм се спрял. От 1949 г. няма ден, в който да не съм бил в цирка: репетиции – работа. Сега не съм на манежа, но пък имам толкова други неща да свърша…

Ние движим държавата. А това, което стана сега на изборите, показва, че народът е сляп, че няма нужда от култура. А без култура и образование една нация отива към пъклото. Не отива на хубаво място.

Казват, че българинът е песимист. Вие сте наполовина българин, наполовина италианец, но избирате България, въпреки че имате италиански паспорт…

Баща ми е българин, от Видин. От майка ми от ранна детска възраст съм възпитан, че съм българин. Тя можеше да ми извади италианско гражданство още когато бях дете - нямаше да служа в казармата, нямаше да имам много проблеми… Може би нямаше да се оженя в България и да остана тук. Но майка ми непрекъснато ми казваше: „Ти си българин“. И ме възпитаваше в патриотизъм. Така съм възпитаван и в училище.

Днес думата патриотизъм младите не я знаят, не могат да я обяснят - смеят се: какъв патриотизъм.

Каква е ползата, че има 2 милиона и половина българи навънка след като не са могли там да се научат на най-важното – да прозрат какви са политиците, които ни управляват. А страната ни е толкова хубава…

Младите, за които говорите, казват: „Обичам родината, мразя държавата.“

Аз този лозунг за пръв път го видях още по комунистическо време - 1985-86 г. Бях заслужил артист и имах право по силата на един закон да следвам висше образование без приемен изпит. Исках „Право“ да запиша и отидох в Софийски университет. И моят сблъсък с висшето образование беше на таблото със списъците на приетите студенти. Първото, което видях, бяха снимките на няколко момичета, които са получили двойки. Не са приети и снимките им са поставени там за порицание. Това видях с очите си, иначе нямаше да повярвам. И си помислих: „Балкански, ако с теб се случи такова нещо и тука ти извадят снимката…лошо.“ И това ме отказа. А отгоре беше написано с черен спрей – „Обичам родината си, мразя държавата.“ 

А днес ги приемат с тройки. Тогава балът беше над 5. Днеска с тройка влиза бъдещ хирург да следва медицина!

Защото не се направи нищо, за да се спре изтичането на кадри. Никой не си мръдна пръста, когато лекарите и сестрите тръгнаха да излизат навън. Никой в тоя парламент не се сети да ги спре, да каже: „Чакайте, ние сме плащали тези медицински кадри да се изучат с парите на народа. Искате да излизате – ще си платите образоването и тогава.“

Работил сте и при икономическа, и при политическа цензура… Кога се работи по-лесно?

При предишния строй изкуствата, и най вече цирковото, бяха издигнати на пиедестал. При социализма циркът ни беше много силен. Още нямаше телевизия в България, а циркът ни беше стъпил на 5-те континента. Понеже беше приоритет на правителството да пропагандира - вижте нашите циркови артисти, които нашата държава, нашата партия създаде. Тогава много лесно се твореше.

И в единия случай, и в другия, обаче имаше много завист и много злоба. Мога да кажа, че почти нямам приятели в цирковото съсловие. Злобата и завистта е жестока. Имаше я и тогава, а днес е двойно повече, защото сега всеки говори и никой на никого не търси сметка…

Пандемията ни даде урок, че трябва да се смирим, а изглежда хората стават все по-лоши, по-свадливи и завистливи…

Пандемията можеше да бъде овладяна. Според мен трябваше да се наложи една стриктна заповед маските да не се свалят и всичко да си работи, за да не закъса България икономически. Миналата година, точно когато яко навлезе коронавирусът, бях в Щатите. Тогава губернаторът на Флорида издаде заповед за носене на маски и на закрито, и на открито, както и за спазване на дистанция. Глобата за нарушение беше 500 долара. Всичко друго е разрешено. Интелигентният човек спазва правилата. И хората се движат, работят и благодарение на това държавата си е стъпила на краката. Имам племенници и братовчеди, които работят там. И казват: измират тук-таме, но не са повече от миналата година.

Като отмине пандемията, в каква ситуация ще осъмнем?

Пак същото ще бъде. Младите хора не искат да учат и не искат и да работят.

Това, че българинът е много трудолюбив, голям талант, че от нищо нещо прави, е останало в миналото. Да, било е по времето на Кольо Фичето, но днес не е така.  Гледам и в цирка – не се раждат циркови артисти. Дори от поколения артисти не излизат таланти. Един появи ли се способен, моментално бяга в чужбина. Защото там получава хубава заплата в евро. А сутрин, като стане, вижда спретнати улици и сгради, красиви хора… Ако излезе да се разходи, има пешеходни зони, може да седне да пие кафе. И с усмивка ще му го поднесат това кафе. А тука в България какво?

Вашият живот е минал по света. Защо избрахте да се върнете? Като се обърнете назад, има ли нещо, за което да казвате: „Абе, не трябваше така да става…?“

Една от причините да се върнем е, че моята трупа беше много силна. Бяхме уникални, единствената в света трупа с пет различни номера от различни жанрове. Изключително трудни номера. Нашето „Колело на смъртта“ е първото в света.

Имахме подписан 15-годишен договор с немския цирк „Кроне“ и 8-годишен договор с един италиански цирк. Лятото работехме в Германия, а зимата в Италия. Бяхме голяма трупа от 14 души и цирковете искаха от нас да вършим и някаква допълнителна работа. Работата на един общ работник е не толкова обидна, колкото опасна за артиста, защото може да се контузи и да не е в състояние да изпълнява номера си. И на петнадесетата година, когато изтече договорът, изникна въпросът – да работим в западна държава и добросъвестно да строим чужд цирк или да си направим собствен цирк, където да си играем нашите номера. Втората идея победи. Защото не всеки иска да бъде слуга. Всеки иска да бъде чорбаджия. (Смее се.)

Малко по-отдалече ще почна… Един цирков артист след като завърши образование в цирково училище, при 20 години трудов стаж, излиза в пенсия. В Съветския съюз, тогава, на 18 завършваха цирковото училище, не служеха в казарма, бяха освобождавани. И на 38 години бяха пенсионери.

След като изтече договорът ни в Германия, бях вече на 60 и исках да се пенсионирам. Тогава се върнахме в България и си мислех - пари имаме, ще построим 2 хотела – един в София, единия на морето и ще живеем спокойно.

Но синовете ми не пожелаха. Бяха добри артисти, бяхме първите, изпълнили „Колелото на смъртта“, наша запазена марка. Когато създадохме нашия цирк, бяхме единствени в България. Имаше още 7-8 малки циркчета, но това не е изкуство. Това ме накара да си дойда в България.

Със сигурност проблемите пред цирковото изкуство днес в България са много…

Когато започнахме, особено по времето на тройната коалиция, циркът работеше. Появиха се обаче хора, които искаха да ни нанесат удар – защо циркът да е толкова посещаем, да работи така добре, Балкански стана милионер… Когато купихме нашата база, 55 декара земя с три големи халета и направихме цирка, до 2009 година работехме и се развивахме възходящо, след 2009 проблемите започнаха да ни спъват, а сега летим като изгоряла ракета и къде ще се забием, не знам.  

И животните в цирка забраниха... Защо в Германия не са забранени животните, защо в Италия не са забранени, във Франция…? В Испания никога няма да ги забранят. Там има корида, убиват бикове. В Италия работи най-мощният синдикат – профсъюз на дресьорите и никога няма да ги пипнат. Даже сега, по време на пандемията, когато цирковете са блокирани и не работят, в Италия гражданите помагат на артистите в цирка да се грижат за животните като носят кой каквото може – камион със сено, хладилно камионче с месо… Такова чувство на съпричастност у нас няма… Българинът го прави, само ако има някакъв интерес.

Заради тази пандемия циркът ни 17 месеца не е работил. Отидохме да получим помощ 60:40 – отказаха ни. 80:20 – отказаха ни , 24 лв. на ден – отказаха ни. За 2 г. не съм платил данъците. Само за транспорт ми висят 60 хиляди лв. Всичко това ме кара да си мисля понякога как да се махна оттук…

Тези грижи тежат ли ви? Какво сънувате? Как спите?

Спя добре, за това трябва да благодаря на Господ. Като сложа глава на възглавницата, веднага заспивам. Не се събуждам до сутринта. Някак си съм разделил работата и отговорността за здравето. Но преминах през 2 инфаркта, не знам защо. Бяха много леки – благодарение на това, че хванах първоначалните симптоми – усетих една болка, която започва в слънчевия сплит и тръгва нагоре към главата. Още когато болката беше в гръдната кост, линейката на бърза помощ беше тука. Какво да се прави… На тоя свят хората са гости. И още когато сме се родили, е заложен денят, в който трябва да си отидем.

Вашият номер „Колелото на смъртта“ е най-опасният в цирка. Страхувате ли се от смъртта?

Не. Пет пари не давам за смъртта. Имал съм много инциденти. Един от най сериозните беше под купола на цирка на Солни пазар. Прелетях над целия манеж и паднах от 11 метра височина на мозайката. Изпаднах в кома…

Не ме е страх. Няма от какво да ме е страх. Аз съм разумен човек. Гледам напред. Имам много енергия и младежки дух - върша всякаква работа. Карам тирове, моята каравана, моето камионче с влакчето… Като отидох да си подменя шофьорската книжка миналата година, там началникът ме пита наистина ли съм на 78? Подавам му личната карта. Не сдържа изненадата си: „Браво бе, господин Балкански!“.

Загубата на майка ви преживявате трудно… Казвате, че от нея много неща сте научил…

Тя много ми липсва… Почина на 99 години, за 2 месеца не можа да влезе в 100-те. Брат й почина на 105. Винаги съм искал тя да живее повече. Беше ми голям помощник, голям учител…

Много неща съм научил от нея. Най-вече за цирка. Тя имаше една приказка, много хубава: „Сашко, за да си голям, не е нужно да си голям.“ Ако се замислите, голяма приказка е това… Ти можеш да бъдеш голям с много неща.

А какви са вашите страхове?

Има една приказка: „- Кой ти извади окото? - Брат ми.“ Моят страх е от циркаджилъка около цирка.

Името ви Балкански псевдоним ли е?

Не, това е името на моя баща. Името на нашата италианска фамилия е от дядо ми Орландо Оресте Малеволти. По традиция в Италия след бащата първородният син поема грижите и движи семейните дела.

Майка ми Лола Орландо Малеволти се оженва за баща ми през 1939 г. и получава името Балкански. Той и брат му са били циркови артисти. Баща ми беше много здрав, играеше на лостове и на висилка. По време на комунизма, през 1949 г. идва някаква комисия, изпратена от ЦК да одържавява цирка, понеже фамилията е италианска, баща ми не се съгласил. Хванал ги и ги понабил. След това новоизлюпените комунисти му скрояват клопка. След 3 дни се получава нареждане от министерство на културата – циркът да дойде в София и да бъде построени в парк „Заимов“, бивша конна база на царската конната кавалерия. И когато натоварили цирка и влакът тръгнал, баща ми го бутат под влака…

Разкажете за детството си в цирка?

Имах прекрасно детство. С децата си играехме на цирк. Взимахме чаршафи от къщи, закачахме ги с безопасни игли и с две пръчки ги опъвахме, за да направим шатра.

Това продължи до седмата ми година, когато една сутрин майка ми каза: хайде, наесен почваш училище, тръгвай на репетиции в цирка. И така влязох в играта на живота и професионалния цирк. Всеки цирков артист трябва да овладява 7-те основни жанра. Имах 7 учители – по балет, акробатика, гимнастика, жонгльорство, еквилибристика, конна езда и клоунада. Учеха ни на цирково актьорско майсторство –

трябва да знаеш как да ходиш, как да си обръщаш главата, ръката, как да се здрависваш, да се покланяш – да казваш „да“ или „не“ с езика на тялото.

И когато ни приемаха едно време, нямаше художествен съвет или прекатегоризационна комисия. Сядаха на пистата старите артисти и всеки от нас показваше какво може.

На вас кой цирков жанр ви беше най-труден?

Жонгльорството. И клоунадата. Леля ми беше голям специалист и учител по клоунада. Много искаше да постави една клоунада с мен и синовете ми. Те тогава бяха малки и аз не го виждах. Не се случи…

В сферата на акробатиката вашата трупа бележи световни рекорди. Един от най-големите ви успехи е на фестивала в Монте Карло през 1983 г.

Но там ни посякоха. С което се доказа, че Монте Карло е политически фестивал. Понеже принцът много харесвал азиатците и азиатското изкуство, дадоха златото на едно китайско момиченце за номер, какъвто могат да направят още сто хиляди деца в Китай. А на нас ни дадоха „Сребърен клоун“. Тогава, в знак на обида, председателят на италианската асоциация на цирковете Езидио Палмири, който беше и член на журито, стана и напусна, като каза на принца, че повече на неговия фестивал няма да стъпи. Оттогава до 2000 година всяка година ни канеха в Монте Карло, но аз отказвах.

През 2005 г. сме в Истанбул по покана на техния Ротъри клуб. И председателят му поиска наградата, за да я покаже в местния фенклуб. Върна ми я седмица по-късно в нова червена кутия. Отварям я и гледам – клоунът златен. Подменили ли са го? А те ми казват – вие заслужихте „Златния клоун“, затова ние го позлатихме с милиметър и половина златно покритие.

Печелите многобройни награди, имате и няколко Гинеса…

Да, но да ви кажа, аз не държа на това.

Преди 200 години моят прадядо е заминал с фамилията от Флоренция в Русия. Преседели са 100 години в град Самара и са станали милионери. Ако не е била революцията, щяха още да бъдат там…

Той има ордена „Кавалер“, връчен му от руския цар. Защото, когато са отворили големия цирк, дядо ми е събрал фамилията и казал: „Господ ни помогна и ние се замогнахме. Но като гледам на улицата колко гладни хора има, реших, че щом ние има какво да ядем, ще трябва да дадем и на хората на улицата да хапнат.“ И всеки ден на обяд раздавали храната на бедните. Пред цирка е имало 2 големи казана, в които се е варял борш и супа щи. За неговата благотворителност руският цар го награждава с ордена „Кавалер“.

Когато ние отворихме нашия цирк, аз реших да продължа тази традиция на благотворителност. Днеска не е някак красиво да извадя два казана да се готви… Но във всеки град, където гостуваме, даваме благотворителни представления за домове за сираци, за болни деца, домове за възрастни хора.  

Тук, в София, всяка година, когато отворим цирка, даваме представление за деца, болни от аутизъм. Приготвяме кутийки с пуканки и аз им ги нося. Не можете да си представите каква радост се чете в очите на тези деца. Веднъж едно от тях, като му  подадох пуканки, ме прегърна, потупа ме по рамото: „Ти си добър - вика, -  ти си добър.“ Това е по-ценно от всякакъв орден. Не ме блазни нищо друго… Възрастен човек няма да го направи така сърдечно, така чувствено като това детенце.

Освен към благотворителност сте отворени и към различни образователни проекти. Разкажете за Цирковата академия.

Цирковата академия е една стара моя мечта… Преди време три поредни години провеждахме международен детски цирков фестивал във Варна, през който минаха невероятни таланти от 8 до 13-годишна възраст. Но не получихме държавна подкрепа и фестивалът не можа да просъществува.

Тогава осъзнах, че има смисъл да се откриват и обучават млади циркови таланти.

След това решихме да създадем Академия за цирково изкуство.

Гилдията на цирковите артисти у нас се стопява. Затова и регистрирах фондация „Академик Балкански“. Решихме да използваме нашите възможности. Искахме да видим как ще тръгне, като стартираме с начално училище. Ако това се случи, след четири години ще имаме професионално подготвени кадри и няма да се усети смяната на поколенията.

Синовете ми вече не са на манежа, големият ми син Александър пое художественото ръководство по създаване на програмите, а малкият – Николай, след като навърши 50 години, се оттегли като мениджър и технически ръководител.

А кой да ги смени? И защо те да не предадат опита си на повече млади хора? Има млади и можещи, по-нахъсани и по-напреднали с технологиите и триковете момчета и момичета.

Идеята ни е да се започне с набиране на деца от първи клас за експериментално обучение по цирково изкуство. Освен класни стаи за общообразователната програма ще са необходими репетиционни помещения, общежития, пространство за кухня и  трапезария.

Преди години споделих тази моя идея в Министерство на образованието, министър беше Меглена Кунева, която ми отговори, че нямали интерес и, че за да мога да ползвам училищна сграда, трябва да се обърна към общината, да ми я отдадат под наем. В София има пустеещи училища с обширен двор, подходящ за занимания на открито, но цената на една такава гимназия е непосилна.

Понеже дадох малко гласност на тази моя идея, от няколко малки градчета и села откликнаха и ми се обадиха с предложение… Най-хубавото е тук до Своге в едно село. Общината ми го дарява с нотариален акт. И съм оптимист, че нашият проект може да се осъществи. Но истинската циркова академия без държавно участие не може да се осъществи.

В това училище освен двор и учебни стаи няма нищо. Трябва да се построи сграда за общежитие и столова. Ние поемаме ангажимент да построим купола за конната езда и за още един купол за репетиции и тренировки през лятото, когато е топло. Имам всички необходими реквизити. Но през зимата трябва да има един голям оборудван салон.

Най-новиятпроект, с който сте се захванали, е „Образователна академия Балкански“, финансиран от фонд „Култура“. В него млади циркови артисти от различни националности имат възможност да се преквалифицират. Какво ще рече това?

Утвърдени вече професионални циркови ще имат възможност в нашата академия да се преквалифицират в съвсем различен жанр, от този, в който са се изявявали досега. Най-важното е, че за този период от няколко месеца те излизат със завършени циркови номера. Разбира се, само тези жанрове, които позволяват това. Например Кристина Костова - носителка на Икар и утвърден професионалист еквилибрист, прави въздушен номер с обръч. Моята снаха Велизара, която спря да се върти в колелото на смъртта, възроди един стар жонгльорски номер - „кухнята на Кики“ – това е въртене на чинии, жонглиране с най-различни кухненски предмети. С италианката Шанън Мони, професионалист ролерист, поставихме един силов въздушен номер на ремъци. Това е мъжки номер, но тя се справи отлично. За 3-4 месеца успяхме да го направим.

На един от каскадьорите от „Глобуса на смъртта“, колумбиец, който винаги е искал да бъде въжеиграч, му предложих танц върху стоманено въже. Това е един от моите първи номера. Вдигнахме въжето на 7-8 метра. Започнахме да репетираме, много добре върви обучението.

С какво се измерва успехът? Носител сте на много награди…

Синовете ми оня ден се смееха, викат: „Баща, трябва да си приготвиш една възглавничка със всичките ордени и медали, та да ни е подръка, когато те изпращаме един ден.“ (Смее се.)

Знаете ли за какво се ядосвам най-много? Когато бях млад артист, солист, имах три номера. А бях в периферията, както се казва на цирков език – на коневръза зад конюшнята, където връзват магаретата. Тогава, когато един артист е добър, тогава трябва да му се даде награда. А не като остарее да получава почести. Наскоро президентът ме награди с почетен знак. Доволен съм, щастлив съм, че са ме уважили. Но хората, които са го предложили, са външни хора, не са хора от цирка. И когато се обадих на един от тях да благодаря – „Как се сетихте за мен – питах? – Ааа, ние вече работим за догодина – отвърна ми. - Догодина юбилей - 80 години, 70 години в цирка…Не е малко…“

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Александър Балкански е роден на 8 август 1942 г. в Плевен. По линия на майка си е шесто поколение цирков артист. Първата си циркова практика под ръководтвото на майка си и баща си започва, когато е на 6 години. Владее 5 от 7-те основни жанра в цирковото изкуството.​​ 

 ​​ ​​На Първия и на Втория български цирков фестивал получава първа награда. На Втория му е присъдена и титлата „универсален артист". Носител е и на първа награда от Съюза на артистите в България.

 ​​ ​През 1980 г. Александър Балкански създава цирковата трупа „Балкански“.​​ Премиерата им е в София през 1981 г., след което 3 години трупата работи в Дания, Швейцария, Гърция и Италия. А през периода 1985-1999 г. работят в Германия.

Александър Балкански е на манежа до 65-годишна възраст. Трупа „Балкански“ гастролира на петте континента. Изнася представления пред държавни глави, президенти, кралски особи, пред папата.

 ​​ ​​ ​​​​ Част от наградите, с които трупата е удостоена, са:

 ​​​​ 1983 – "Сребърен клоун“, Монте Карло,​​ 
 ​​​​ 1986 – "Златна плакета", гр. Сиена, Италия.​​ 
 ​​​​ 1999 – "Златен лъв", гр. Йерусалим.​​ 
 ​​​​ 1982 и 1989 г. – Награда на Съюза на артистите в България

 ​​​​ През 2002 година Маестро Балкански получава награда ИКАР за най-голяма инвестиция в областта на културата.
 ​​ ​​​​ През 2003 г. и 2007 г. цирковата трупа „Балкански“ получава награда „Икар“.

 ​​ ​​​​ Александър Балкански е председател на цирковата гилдия и член на Управителния съвет на Съюза на артистите в България.

 ​​ ​​​​ Почетен гражданин е на град София и на град Ерусалим. ​​ 

 ​​​​ Женен е за цирковата артистка Мария Балканска – част от ​​ трупа „Балкански“, с която имат двама​​ сина – Александър и Николай, и 5 внука.