Интервю на Теодора Станкова с Венелин Шурелов

„Всички нещастия идват от това, че човек не може да стои спокойно в стаята си“ - твърди Блез Паскал. „Един човек“ е излязъл в градска среда и избрал за локация мястото на бившия мавзолей, което сякаш има лоша карма. Изкушението да открием някакъв опит да се разреши загадката около чувството ни за свобода е голямо.

„Родителят“, дал живот на „Един човек“ е визуалният артист Венелин Шурелов. Творецът споделя, че е вдъхновен и е взел за смислова и визуална отправна точка образа от корицата на книгата „Левиатан“ на Томас Хобс, където виждаме един човек с корона и скиптър, илюстриращ държавата, чието тяло е изградено от множество малки човешки фигури. Интерактивната инсталация „Един човек“ ще събира образите на минувачите в „монолитно тяло“.

Творбата бе одобрена за подкрепа в първото издание на програма „Навън“ на Столична община. 15-членна комисия с участието на експерти от Софийската градска художествена галерия, Министерството на културата, Обществено-експертния съвет по устройство на територията, градски дизайн и реклама и независими външни експерти избра „Един човек“ сред общо 18 проекта в първата конкурсна сесия на програмата.

Високотехнологичната арт инсталация, която ще се открие през месец ноември, ще функционира до края на 2021 г.

Ролята на съдбата в живота ви като творец каква е? Помните ли кой е моментът, когато започнахте да се наричате художник?

Твърде отдавна трябва да е било. При мен не е имало особени лутания и проблеми с избора. Като че ли е било предопределено. Израснал съм в семейство на художници и още от тийнейджър, когато родителите ми ме насочиха към художественото училище, нещата придобиха по-ясни очертания. Избрал съм това поприще и се определям като художник, защото във всички посоки, в които работя, това е водещото – способността да създавам нещо от нищото. Тази креативна роля е отредена на хората, които са подчинили живота си на това да създават там, където до този момент не е имало нищо. Търся връзка между идеите и смисъла и правя опити нещата, които ме вълнуват, да придобиват някакъв материален израз.

Помните ли кой е моментът на вашата първа съзнателна среща с изкуството?

Бях доста малък. Моят баща беше ръководител на школа по дърворезба в малко странджанско село, работеше активно и всеотдайно. Затова беше забелязан и неговите възпитаници бяха поканени на една от асамблеите „Знаме на мира“. Та най-ранните ми спомени са свързани с този фестивал, в който виждах света многоцветен, многообразен, многолик, имаше деца от цял свят… Това ми изплува като един ранен спомен…

А как си избирате темите? Кога ви връхлита вдъхновението?

Няма рецепта за това. Свързано е с наблюдателността. Един художник трябва да бъде непрекъснато с отворени сетива. Ние нямаме почивен ден, нямаме работно място. Режимът на живеене всъщност освобождава някаква креативност. Всяка една ситуация, всяко впечатление, всяка среща, всеки дразнител би могъл да се превърне в проект, да бъде основата за едно художествено произведение. Постоянното безпокойство, опитът за оценка и осъзнатост на това, в което живеем, се превръщат в един непрекъснат поток на вдъхновение.

Някои от идеите отпадат. В други се вкопчвам и дълго работя върху тях. Някои се получават, други не. Понякога много бързо стигам до крайния резултат, самото произведение бързо се оформя.  

Напоследък се развиват две школи за това как един творец да се подготви най-добре за своето художествено произведение. Едните избират пътя на концепцията – да стартират с определена тема и да търсят нейната материалност. Другите се занимават с образа и с неговите качества, а пък идеята го догонва и се прибавя впоследствие, ако това изобщо стои като необходимост.

При мен тези две тенденции винаги са вървели успоредно – никога не съм фаворизирал единия или другия подход, а следвам правилото идеята и нейното тяло винаги да нарастват синхронно, да се подпомагат в своето изграждане.

Има ли категорично открояващи се тенденции на съвременното изкуство в световен мащаб?

Зоната, наречена съвременно изкуство, е твърде многолика. Тя е освободена от всякакви зависимости – идеологически, национални, социални, политически … Трудно е да се открои коя от тези линии доминира. Може би липсата на диференцираност, на канализиране на някакъв стил, който да преобладава, е най-специфичната характеристика на съвременното изкуство. Свободата в изразните средства, в техниките, в посланията, е характерен белег за нашето съвремие. Може да се каже, че художникът, и изобщо изкуството, брани своята независимост и липса на граници. Различните практики в съвременното изкуство имат различна проблематика. Те са също много ясно структурирани. Една е проблематиката, свързана с изкуството в градска среда, друга е в живописта, в графиката, в скулптурата, в дигиталните изкуства, в концептуалното изкуство, в екранните и в медийните изкуства. Всеки като че ли изпитва границите на различните художествени направления. Забелязва се и може би е съвсем обяснима една изострена чувствителност спрямо темите за социалното и политическото, темите, свързани с неравенството между различни маргинализирани общности на социален признак. Изкуството се ангажира с бъдещето и с настоящето на човека. За сметка на естетическото, за сметка на една дълго устояла тенденция – изкуството да бъде възприемано като украса, като декорация, като нещо, което допълва нашата среда визуално. Активността и ролята на изкуството като социален инструмент все повече се засилва и може би това е най-ярката тенденция.

Аз ще ви споделя моите наблюдения, можете да не се съгласявате с мен. Струва ми се, че напоследък артистите твърде много опростяват всичко, за да бъдат разбирани от хората. Вашата задача не е ли в това да ги приканвате да стават по-любопитни, да анализират повече?

Да, и тук имаме два полюса и много тенденции между тях. Хубаво е да се очертават техните граници. Те ни помагат да разбираме и какво правим, какво ни заобикаля и доколко сме готови за самооценката си спрямо него. Но опростяването, ако мога да използвам вашите думи, понякога е свързано със спецификите на поп културата. Изкуството много е доближило своя изказ и своята идеологичност спрямо този феномен. Вече десетилетия феноменът масова култура, масовият вкус, глобалното село и глобалният пазар диктуват практиките на изкуството и те не търпят в себе си твърде много бъбривост и нюанси. Те са плакатни, пропагандни, ударни и като такива имат своите предимства. За мен целият този спектър е изключително интересен. Не бих могъл да отрека или да бъда апологет само на една от тези тенденции, но моят натюрел е свързан по-скоро с тази игра на разкриване, която се наблюдава в много практики в изкуството. Тъй като това активизира зрителя, прави го много по-съпричастен, прави го съучастник и тази игра на мен ми е любопитна. Това е много сложен процес, който изисква внимателен подход към зрителя, към това точно да дозираш скритото и все пак да оставиш възможност то да бъде намерено. И когато бъде открито, това да носи удовлетворение. Не само сетивно, но и на ниво съзнание, мисъл и разбиране.

Кога вашето изкуство стига най-лесно до публиката – когато е на площада, на сцената или нещо друго?

При мен с тези неща се смесват. Още като студент, покрай различни уъркшопове, в които участвах, имах възможност да разгърна един много любопитен спектър от художествени практики – през улично изкуство, пърформънс, хепънинг, инсталация, през възможностите, които дава черната кутия - театралното пространство, през бялата кутия и галерийното пространство, лендартът и практиките на открито бяха много интересно откритие за мен. Така че от съвсем ранен етап пробвах какво мога да направя и да покажа в тези толкова различни дейности. И мога да кажа, че има едно свързващо ядро и то е желанието за комуникация, свързаност и съпричастност, за взаимност между пространството, автора и зрителя. Всички многопосочни активности ми показаха, че тези три основни компонента сработват по един удивителен начин, когато имаш отношение към тях и имаш желанието да ги съчетаеш, да намериш връзките помежду им. Това е  водеща тенденция в работа ми вече повече от 20 години – да търся връзките между средата, участниците в тази среда, наличностите, явленията, феноменологията, между всичко, което би могло да бъде заредено като идея и смисъл, като композиция в самата среда.

„Как всичко това се материализира в „Един човек“? Как стигнахте до идеята за тази инсталация?

Идеята тръгна от корицата на една книга от XVII век – „Левиатан“ на Томас Хобс. Самото изображение представлява един човек, който олицетворява държавата, обществото и чието тяло се състои от множество малки фигури. Това беше визуалната нишка, която последвах и която преведох на съвременен език. Най-прекия път, по който можах да стигна до тази интерпретация, беше представата за едно такова технологично съоръжение, което със съвременни средства да пресъздаде тази идея. Една технологична рамка, която илюстрира старата идея за това, че ние сме свързани, за това, че образуваме сложна система от зависещи помежду си елементи и всеки от нас има отговорността, значението, собствената си тежест и място в тази система. Изпитваме непрекъснато върху собствения си начин на живот важността да сме скрепени. От друга страна животът постоянно ни поднася уроци, чрез които съзнаваме важността на изграждането на връзки помежду си, превръщането ни в един социален организъм.

За мен работата по този проект се превърна в предизвикателство. Предизвикателство и спрямо традициите в историята на изкуството, където самото произведение обикновено се възприема като статичен обект, който има своите фиксирани граници. И в момента, в който излиза от ръцете на автора, той не развива особено своята форма и присъствие. Аз исках да надградя върху тази традиция, създавайки едно произведение, което отговаря на характеристиките, които преди малко споменах - за една жива система, за един жив организъм, който започва своето истинско съществуване в момента, в който излезе от моите ръце и от моя контрол.

А изборът ви да съзиждате в такъв голям мащаб, който да създава у зрителя чувство за незначителност и нетрайност, какво означава? Не издава ли някаква суетност?  

Трудно е да си давам самооценка. Но мисля, че съм лишен от такива придърпвания към егото. Виждате, че самият проект прикрива автора. Авторът изчезва в един момент. Той не е водеща фигура, неговото присъствие става незначително в хода на самата реализация. Още повече, че аз открито признавам изключителния принос на един огромен екип от хора, които работят върху този проект. При такава колективна работа личността на автора и неговото его нямат място. Смятам, че един такъв подход и едно такова художествено произведение е опит в посока да се излезе от представата за художника като художник тиранин. Да се излезе от авторитарния подход и от нарцистичната самовглъбеност на твореца. Да се напусне този митопоетичен абстрактен хоризонт, който дълги години властваше в нашите представи за това какъв е художникът и какво е мястото му в обществото. Примерът, който давам с това художествено произведение, е противоположен - той показва, че художникът е съпричастен, той е по-скоро инструмент, който може да помогне за организацията, един организатор. Има една много интересна теория, според която съвременният човек не е хомо фабер – произвеждащия, създаващия предмети, вещи, фетиши… А е по-скоро – хомо арбитър форме – т.е. този, който взима решения. От цялото многообразие, от цялата наличност, авторът е този, който може да направи избора. И всъщност аз се явявам този, който прави избора за съчетаването на отделните елементи.

Вие самият лесно ли взимате решения? Бързите решения най-правилни ли са?

Да, не се колебая особено. Вярвам на интуицията и на бързата мисъл, на първата идея. Стоя дълго време в нея, преди да я отметна и много рядко я напускам или се отдалечавам твърде далече. На знам дали бързите решения са най-правилните. Вероятно не във всеки един от случаите, но аз разчитам на това, че дори идеята да не е най-правилната, в нея има нещо съществено. И когато се опитвам да открия същественото и да го изчистя от излишното, стигам до правилното решение.

Бързият живот на „Един човек“ ще бъде като преживяване за еднократна употреба. Как приемате този кратък живот и какво е отношението ви към изкуството, което се ражда и умира?

Това е много интересно… Скоро си дадох си сметка, че периодът на очакване на самата реализация на проекта всъщност надвишава престоя му в градската среда, което  образува едно много интересно пресичане – очакването се препокри с предизвестената му смърт. Докато го очаквахме да се случи, започваме да мислим отвъд – да съпоставяме неговата наличност с неговия край. За мен това не е особен проблем. Тъй като аз от самото начало съм с нагласата, че това е една временна намеса и че краят е предизвестен. Но действително, за разлика от всички нас „Един човек“ знае тесните граници на своето съществуване и времето на своя край. И това до някаква степен ще бъде част от неговия обществен прием. Ще предизвика от една страна успокоение сред много от враждебно настроените спрямо него съграждани – че ще го изтърпим и колкото и да е ужасяващо неговото присъствие, то е временно. От друга страна вероятно ще породи реакции, свързани с желанието на други той да поостане още в градската среда и да бъде по-дълго време чест от културната символика на града. Моята лична позиция е свързана с друга една актуална тенденция – в отговор на онзи ваш въпрос за съвременните практики - свързана с техническото остаряване, с предизвестената смърт на технологиите, които ние употребяваме. Има изключителни премери за художествени произведения, които работят в тази посока – планираното остаряване, което е заредено в устройствата и технологиите, които ние ползваме, е много интересен феномен. Аз лично не изпитвам съжаление, свързано с краткотрайния живот на моето художествено произведение. Мисля, че от една страна това е важно спрямо локацията и спрямо възможността нови проекти да населят тази зона. От друга страна краткият живот на „Един човек“, мимолетната му съдба и кратковременност са част от неговата природа. Затова неговият живот ще бъде по-интензивен, по-наситен, по-важен до някаква степен. И лично аз не бих изпитвал носталгия или съжаление.

Споменахте за враждебно настроена публика. Изглежда, че на мястото на бившия мавзолей не му беше намерен задоволителен образ след разрушаването на един от символите на соца. Вярвате ли, че „Един човек“ ще го превърне в позитивна локация?

Градът е жив организъм - това е тезата, която защитавам. Елементи от нейната среда остаряват, биват подменяни, израстват нови. Това е естествен процес на циркулация на стойности и на идеи. Ние сме и привилегировани, но и жертва до голяма степен на собствения си светоглед за развитие и представи за това как трябва да изглежда нашето общество и средата, която обитаваме. Да, вероятно в много случаи ние сме твърде жестоки към миналото и отстраняваме части от колективното тяло, което представляваме, а това винаги носи усещането за травматичност. Но тази травматичност е ориентир, тя също е значима. Споменът за отсъстващата част е също елемент от спомените, които ни ограждат, и е важно непрекъснато да преизпитваме тези състояния, да наблюдаваме как те се отнасят спрямо настоящето и спрямо бъдещето, за да не повтаряме старите грешки. „Един човек“, разположен на това травматично пространство, отваря още веднъж темата – задава една посока на разговор, към който всеки със своя различен светоглед би могъл нещо да прибави. Да стигнем до един обзор на цялата картинка, която всъщност колективно изживяваме. Защото индивидуалните истини израждат цялостната картина.

Метафора ли е „Един човек“ и на какво?

Аз не съм от художниците, които се фокусират върху метафорите, ако това всъщност означава изместване на значението, на смисъла през някакъв образ. Вероятно това е една сложна фигура, която има и своя метафоричен план, но на първо място аз я гледам като социална интервенция, като един социален инструмент, който е по-важен в своите качества като пряка среща, като възможност за непосредствен контакт. По-скоро съм насочил вниманието към реалната й функционалност в градската среда. Оставям на по-заден план нейните значения отвъд това. Но при всички положения „Един човек“ ще работи на две нива - като възможност за директно изживяване в непосредствена близост до него, а със сигурност отвъд това ще последват редица интерпретации, които ще го превърнат в метафоричен контейнер на съдържания и смисли. Аз лично с любопитство и активно бих се присъединил и към двата процеса. Обичам да стоя около проектите си и да разговарям с хората за тях. Въпреки че времето на реализация на този проект е съвсем кратък, прекарах около месец в непосредствена близост около инсталацията и с удоволствие през оградата си общувах с много хора, с които я коментирахме в процеса на работа. Освен това съм изкушен да пиша, да теоретизирам, да се опитвам да артикулирам различните съдържания. За мен ще представлява голям интерес да прибавям текстове към смисловото поле на „Един човек“. И вероятно това ще бъде част от моя график в следващата година. Освен това мисля да развия една платформа, която се нарича „Един човек – едно мнение“, с която да приканя и други да изкажат като текст своето мнение и своята интерпретация на „Един човек“. Така че това ще е една линия, която ще осветли и този допълнителен пласт, както вие го нарекохте метафоричен.

След това общуване с хората по време на изграждане на вашия проект оптимист ли сте за присъствието на съвременното изкуство в България? Има ли разбиране за важността му? Има ли способност за дебат - да се разбира и да се говори за него?

Тенденцията е нарастваща. Може да се желае много повече. Дефицити разбира се могат да се открият. Отговорност за това имат до голяма степен и самите автори, защото ние много бавно се отърсваме от клишето изкуството да говори само за себе си. Това определяше дълго време доминиращата позиция на автора. И очевидно години - вече около три десетилетия, не са достатъчни художникът да се освободи от този бих го нарекъл недостатък. Художникът би трябвало да е много по-активен в способността си да общува с публиката  - да общува отвъд произведението си и отвъд неговите преки смисли. Със своята способност да разказва, да мисли да прави останалите съпричастни. И смятам, че до голяма степен причината за това съвременното изкуство да не стига непосредствено до своята аудитория, е неспособността на художниците да правят публиката съпричастна. Защото изолирането в този нарцистично-херметичен режим счита за профанизиране един допълнителен разказ, който може да бъде приложен към работата им. Различни са причините – суета, нарцисизъм, неспособност… Но част от нашата отговорност като комуникиращи същества и да намерим езика, тона и начина за това да приобщим публиката към себе си.

От друга страна ние дълги години нямахме пространства, специализирани за представянето на съвременно изкуство. След дългогодишни усилия те се появиха. Но големият дефицит вече е във функциите на тези пространства. Самите процеси в тях са много сходни до тези на музеите, спрямо които тези пространства би трябвало да бъдат противоположни. Те населиха своите зали с едни фиксирани художествени произведения и изобщо не следват режима на диалогичност, които им отиват по природа. Направихме места за съвременно изкуство, но не подсигурихме тяхната дейност, тяхната оперативност, способността им да бъдат актуални и директни в своята работа. В тази посока има какво още да се желае.

Какъв според вас ще бъде градът ни след 10 години? Как си ги представяте тези места в една такава перспектива?

Градът ще се саморегулира, ще намери своите ниши и места, в които да се разкаже, да се саморазкрива. Ще се активизират много субкултурни общности, които ще стават все по-видими. И тенденцията е обществените инструменти, органите, които се опитват да регулират тези процеси, да продължат да играят важна роля.

Според мен нещо, което би могло силно да витализира областта на културата, е изкуството да последват примера, който кризата показа. Той за съжаление не е прецизен, а е по-скоро стихиен и масов, но мисля че от това има нужда. Ние дълги години задържахме ресурси, които биха могли много по-ярко да стимулират този сектор. Бяхме много скъпернически настроени спрямо тази важна  за обществото и неговото формиране област. Трябва да последваме примера, който кризата ни посочи - да направим ексцентрични, ярки масирани опити за ревитализирането на културния сектори и с удоволствие да чакаме плодовете от този щедър жест.

Какъв ще бъде животът на Един човек след 31 декември 2021 г.?

Неговото бъдеще е неясно. Нямам представа как ще се развие. Разбира се, той би могъл да бъде разфасован, разчленен на всички съставни части, всяка от които да се стопи в пространството…

Пожелавам дълголетие на Един човек! А вие какво бихте искал да му се случи? Кога ще се почувствате удовлетворен?

Аз вече съм удовлетворен. Мисля, че до някаква степен този проект зададе добър тон за комуникация. А това вече е постижение. Един нелек за реализиране проект – сложен, противоречив, причудлив. Самият процес на създаване, преодоляването на всяко препятствие и отстояването на смисъла от неговото съществуване ми носят удовлетворение. За мен този проект вече е успешен, аз успях да материализирам една идея от нищото. Да постигна един такъв мащаб и размах, който не е особено популярен в нашата скромна артистична общност.

Усещам се в ролята на един готвач, който е експериментирал с рецептата, изпълнил я е и предстои тя да бъде споделена с останалите. Изпълнил съм своята роля и съм си свършил работата както трябва.

От тук нататък ще следя порастването на Един човек. Той чака да бъде осмислен. Предстои много жив процес, който всъщност ще го осмисли.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Доц. Венелин Шурелов е роден в Бургас през 1977 г. Завършил е сценография в Националната художествена академия, съосновател и преподавател е в програма „Дигитални изкуства“ в НХА. Венелин Шурелов е част от кураторския екип и технически организатор на международния фестивал за дигитално изкуство DA Fest и е основател на Subhuman Theatre и арт група Via Pontica.

Автор е на множество интерактивни инсталации и пърформанси: „Машина за рисунки“, Fantomat, Orthoman, Tabula Rasa, Man Ex Machina, Post-Everything и т.н. Неговите сложни визуални обекти, включващи видео и звук, нови технологии и стари механизми, не се вписват в рамките само на една медия, форма или дисциплина.

Има редица сценографски проекти, награждаван е многократно за работата си в областта на театъра (носител е на „Икар“ и „Аскеер“) и съвременното изкуство.