Все повече стават изложбите, които не просто показват творчеството на един или повече художници, а търсят смисъл в изобразителното изкуство. Далеч назад като че ли остават ОХИ-тата /Общи художествени изложби/ от времето на соца, когато основното им предназначение беше да покажат продукцията на членовете на СБХ. Не че и там нямаше добри творци и творби, но те някак се загубваха в общия поток на най-разнопосочни стилове, тенденции и изображения.

Сега като че ли все повече художници и куратори търсят общия смисъл и обединяващата посока на много от изложбите. Стремят се да създадат драматургия на съответната изложба и тя да изследва, а и да разказва, истории, дори когато са самостоятелни. Както казваше Андрей Даниел /1952 – 2020/ в разговор за „въпреки.com“ задачата на хората, които създават изкуство, е да синтезират смисъл за себе си и околните, иначе тяхното съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация. „Като растение ще си поникваме и ще си умираме, без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа у останалите, у всички. Да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е“.

Има различни кураторски подходи в търсене на подобен смисъл. В някои случаи кураторите формулират една значима според тях тема и я защитават с експозиция. В тази посока безспорно най-амбициозната изложба в момента в София е „Невидимото. Визуализации отвъд паметта, въображението и симулираната реалност“ в галерия „Райко Алексиев“ с куратори професорите Станислав Памукчиев и Петер Цанев. Двамата художници и преподаватели не за първи път създават подобни провокативни проекти. Сред техните съвместни кураторски изяви са изложбите „Неразказаната абстракция“ и двете части на експозицията „Спорът за реалността“.

В сегашната изложба те продължават своите теоретико-естетически търсения. В анотацията й пише: „Понякога изкуството поражда въпроси, продиктувани от желанието на окото да вижда това, което не може да бъде видяно. Този взор към невидимото конструира присъствия, които правят възможни появите на непостижимото и необятното. Най-опияняващата фикция на изкуството е визуализацията на невидимите, енигматично закрити съдържания. „Визуализацията“ предизвиква интереса на философи, теолози, хора на изкуството, психолози, невролози, като придобива полемични асоциации, които я разграничават от понятия като въображение, ментален образ или халюцинации.

Опитите за проглеждане в невидимото минават през свръхсетивното и извънопитното, през непосилното усилие на: взиране в бездната на пространството; в мрака на времето и безвремието; обръщане нагоре и поглеждане лицето на бога; потъване в себе си, в бездната на психичното и екзистенциалния мрак; среща с феноменологичното, с чудото на сътворението; взиране в нищото, празното, отсъстващото; изправяне пред безпределността на научното; разтваряне в сянката на изкуството. Независимо от днешната разширена употреба на думата „визуализация“ в глобалната съвременна култура, нещо от нейната първоначална връзка с присъствието на невидимото се запазва. Нещо, което може да открием като вечен стремеж  на изкуството да се превръща в прозрачна медия и прозорец към невидимото“.

Изложбата обхваща исторически период от 100 години. Най-ранната творба в експозицията е създадена през 1920 г. от Николай Райнов, а някои работи са специално проектирани, за да бъдат реализирани в галерията само дни и часове преди откриването на изложбата. Със свои произведения участват 32 български художници, които са представители на различни поколения (шестима от тях са избрали да бъдат част от колективната творческа идентичност на две арт групи – 7+1 и Съпромат). Някои от художниците като Николай Райнов (1889-1954) и Жорж Папазов (1894-1972) са свързани със световния модернизъм от първата половина на ХХ век – съответно с модерния теософски мистицизъм и сюрреализма, а други като Петър Дочев (1934-2005), Иван Георгиев – Рембранда (1938-1994) и Васил Симитчиев (р. 1938) работят паралелно с развитието на постминимализма, неоекспресионизма и концептуалното изкуство, характерни за последните три десетилетия на ХХ век.

Без това да е цел на проекта присъстват автори родени през 40-те, 50-те, 60-те, 70-те и 80-те години на XX век, а най-младите художници са родени в средата на 90-те. В изложбата могат да бъдат видени рисунки, живописни картини, скулптури, обекти, инсталации, видеотворби, интерактивни и перформативни ситуации, но най-важното е това, което е най-трудно да бъде видяно, а именно възможностите за визуализиране на невидимото. Авторите са: Атанас Парушев, Васил Симитчиев, Вито Валентинов, Галя Благоева, Георги Георгиев-Жорррас, Група 7 + 1, Даниела Ляхова, Емил Попов, Жорж Папазов, Ивайло Аврамов, Иван Георгиев – Рембранда, Иван Русев, Йордан Кацамунски, Калина Димитрова, Кирил Кузманов, Красимир Добрев – Доктора, Надежда Ляхова, Николай Райнов, Николай Петков, Лика Янко, Петер Цанев, Петър Дочев, Станислав Памукчиев, Стоян Дечев, Съпромат, Филип Попов, Христо Антонов, Цветан Кръстев.

Когато говорим за драматургия на изложбите, трябва да отбележим и личния разказ при експонирането им. Такива са живописните изложби „Нахлуване в пейзажа“ на Аделина Попнеделева в галерия „Сердика“ и „Пълна анонимност“ на Гълъб Гълъбов в галерия „Стубел“. Проф. д-р Аделина Попнеделева е написала за своята изложба: „Попаднах в една градина, в която мечета, тигърчета и маймунки бяха разположени върху клоните на дърветата, под храстите, на тревата. Внучето било пораснало, но на баба му било свидно да изхвърли милите плюшковци. Това е сюжетът на изложбата, а темата е невинността. Невинността, която децата загубват, когато бъдат обучени в понятията за добро и зло, за правилно и неправилно, за красиво и грозно, за естетика и кич, когато вече са в света на двойствеността.

Играчките са символ на детството, както и на носталгията по този най-невинен период от нашия живот. Тъй като в голямата си част са направени от възрастни хора, те всъщност показват променящото се разбиране за невинност на порасналите вече деца. Използването на детската невинност е явление, което има своите прояви отдавна, както чрез образи на деца-герои, които са експлоатирани за идеологически цели, така и за лансиране на супер комерсиални модели на поведение например от компанията Уолт Дисни, от създателите на куклите Барби и Кен, от авторите на комикси и играчки в стил аниме.

И ако в по-романтични времена суровата дива природа е била символ на възвишеното, в съвременния цивилизован свят, пейзажът е по-скоро културен, създаден с намесата на хората в природните дадености. И въпреки това в изкуството продължава да се налага позицията, че за да се доближиш до възвишеното произведенията непременно трябва да бъдат драматични, дори трагични, с преобладаващи  мрачни, дори заплашителни и зловещи тонове, а  естетическа позиция свързана с красотата и радостта от живота се смята едва ли не за комерсиална. Нахлуването на играчките в пейзажа е нашествие на човешки представи в сътворения от хората свят, динамиката на понятията за добро и зло, съпротива срещу наложени критерии и може би желание за завръщане към невинността“.

А Гълъб Гълъбов така разказа своята история: „В своята непригодност към живота често откривам или скрити заплахи, или смешки - доколкото на мен са ми смешни. Това са частици образност или усещания за неща, заседнали в моя спомен или въображение; мисли, които ме вкарват в някакво преживяване. Понякога си правя изводи - горчиви или насмешливи заключения, насочени към мен самия.

Не търся нищо конкретно, позиционирам себе си в композицията, а после проследявам случващото се. Друг път просто отпадам от картината - тя си има своя логика. Променям изразните средства с цел да провокирам нови усещания, поставяйки се в състояние "извън зоната на комфорта"; търся подмолните намерения на разказа си. Наградата е, когато ужасът от полусдъвканите мисли или чувства изчезне и картината е в състояние да ми съобщи нещо важно – за скритото си намерение или  за истинската причина зад заглавието“.

Захари Каменов пък откри изложба в галерия „Астри“. И то съвсем скоро след една друга своя ретроспективна изложба в столичната галерия „Арте“. Но тази е по-различна и търси друг смисъл. Озаглавена е „Колони“. „За Захари Каменов вечната тема са Колоните. Не колоните от бетон, камък или дърво, а текстилните колони.  Художникът ги изработва от автентичен текстил, който събира из цяла България. Парченца и парчета плат,  части от традиционното облекло и  домашните тъкани на българи, мохамедани, каракачани и всякакви етноси, Захари  съшива и оформя като колони. Колони,  по-устойчиви от бетона и желязото, но изискващи постоянна грижа, захранване, пречистване и  надграждане. Колоните на духовността“, се отбелязва в анотацията за изложбата. Захари прави и живопис, и графика, и теракота, и акварел, и пастел, и текстил, както е сега. А пред „въпреки.com“ беше казал преди време: „Не е толкова важно средството, с което се изразява художникът. Важно е това, което иска да каже. Идеята, която иска да внуши не само на зрителя, а и да реализира това, което е в него”. Изложбата в „Астри“ е с подкрепата на Национален фонд „Култура”.

В Софийска градска художествена галерия проф. Свилен Стефанов откри своя самостоятелна изложба озаглавена „Романтиците обичат концептуализма“. „Посланията в тази изложба най-често са лишени от логика. Кои са романтиците и кои концептуалистите? Странна е и появата на жанра „историческа живопис“, който днес сякаш е изчезнал, но тази изложба съдържа платна като „Тайните оръжия на Фердинанд“ или „Последната снимка на футуристичната армия“. В тези картини самоубийци съжителстват с извънземни, красивото е пронизано от трагичното, героичното е смазано от идиотското. Това не е точно сюрреализъм, а по-скоро напрежение между подчертано богатият и подкупващ окото живописен език и абсурдите в мисловните полета на съвременния човек. В изложбата присъстват много скрити значения, идващи от историята на изкуството, философията, литературата и музиката“, написа кураторката и галеристка Десислава Зафирова в свой текст, цитиран в анотацията.

И още една изложба, на която заглавието е „Изкуство и политика – конфронтации и съжителства“ в галерия „Структура“. Представените творби са на художниците Ото Дикс, Хана Хьох, Йозеф Бойс, Гюнтер Юкер, Герхард Рихтер и Антони Райжеков. Ото Дикс (2 декември 1891 - 25 юли 1969) е един от най-големите германски художници, живописец и график, известен с безмилостните си и сурово реалистични изображения на германското общество през Ваймарската република и бруталността на войната. Когато избухва Първата световна война, Дикс доброволно се присъединява към немската армия. Назначен е в полеви артилерийски полк в Дрезден. През есента на 1915 г. той е назначен за подофицер на картечница на Западния фронт и участва в битката при Сома.

През ноември 1917 г. неговото звено е прехвърлено на Източния фронт до края на военните действия с Русия, а през февруари 1918 г. е разположено във Фландрия. Обратно на Западния фронт той се бие в германската пролетна офанзива. Печели Железен кръст (втора степен) и достига ранг на сержант. През август същата година е ранен в шията и малко след това взима уроци за пилотно обучение. Участва в Fliegerabwehr-Kurs („Курс за отбранително пилотиране“) и след преминаване на медицинските тестове е прехвърлен в авиационно-заместителния отдел Schneidemühl в Позен. Уволнен е от служба на 22 декември 1918 г. Дикс е силно засегнат от ужасите на войната. Той представя своите травматични преживявания в много последващи произведения, включително портфолио от петдесет офорта, наречени Der Krieg (Войната), публикувано през 1924 г., което е представено в изложбата. Впоследствие той отново се позовава на войната във „Военният триптих“, рисуван от 1929-1932.

Защо една галерия за съвременно изкуство като „Структура“ би се заинтересувала да показва военни графики от 20-те години на миналия век?, пита Мария Василева, изкуствовед и галерист на „Структура“. И заявява: „Отговорът изглежда все по-ясен във време на социално напрежение, политически борби и пандемия. Бруталната истинност в творбите на Ото Дикс, нетърпящият индиферентност почерк, гротескните образи, които ни карат да преживеем ужасите на войната без да сме нейни свидетели, ги превръщат в една постоянна аларма. И тя не засяга само фронтовите действия, но всички безумия на съвременния свят, които независимо от натрупания исторически опит продължават да се случват. Към серията на Ото Дикс „Войната“ добавяме още няколко произведения на забележителни германски художници, които не остават равнодушни към случващото се по света: Хана Хьох, Йозеф Бойс, Гюнтер Юкер и Герхард Рихтер. За да приближим времето, в изложбата е включена и творбата на Антони Райжеков „Пандемичнa звукова карта“, 2020, вдъхновена от ситуацията около коронавируса и възможните манипулации, свързани с гражданските свободи /неговата звукова среда допълва и подсилва внушението от представените творби – б. р./“. И се получава визуализация на човешката драма от преди и сега… 

Текст: екип на „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

1.  Проф. Станислав Памукчиев на изложбата „Невидимото. Визуализации отвъд паметта, въображението и симулираната реалност“ в столичната галерия „Райко Алексиев“ – снимка Стефан Джамбазов

2.  Станислав Памукчиев – „Нощите”, 2016 - снимка Стефан Джамбазов

3.  Николай Райнов – „Пейзаж от Дьовлен”,1920 - снимка Стефан Джамбазов

4.  Жорж Папазов – „Видение”, 1950 - те - снимка Стефан Джамбазов

5.  Иван Русев – „Кладенец” - снимка Стефан Джамбазов

6.  Петър Дочев – „Кръг I, II” - снимка Стефан Джамбазов

7.  Петер Цанев – „Трансцендентен нихилизъм”, 2020 - снимка Стефан Джамбазов

8.  Аделина Попнеделева – „Луси в небето с диаманти” - снимка архив

8-1. Аделина Попнеделева – снимка Стефан Джамбазов

9.  Аделина Попнеделева – „Зелен лъв в цинобърово поле” - снимка архив

10 - 11. Гълъб Гълъбов и част от изложбата му в галерия „Стубел“ – снимки Стефан Джамбазов

12. Свилен Стефанов – снимка Стефан Джамбазов

13. Покана за изложбата в СГХГ – снимка архив

14.  Свилен Стефанов – „И им кажете, че аз имах прекрасен живот”, 2019, м.б., платно, 90х205 см. – снимка архив

15. Свилен Стефанов – „Великата красота и последният от пърформансите”, 2019, м.б., платно, 90х205 см. – снимка архив

16. Свилен Стефанов – „Археология футуристика”, 2019, м.б., платно, 90х205 см. – снимка архив

17. Ото Дикс – „Конвой от ранени в гората Хаутхьолст“, 1924 – снимка Стефан Джамбазов

18. Ото Дикс – „Череп”, 1924 – снимка Стефан Джамбазов

19. Ото Дикс – „Ленс е бомбардиран”, 1924 – снимка Стефан Джамбазов

20 - 22. Картини на Ото Дикс на изложбата в галерия „Структура“ – снимки Стефан Джамбазов

23. Ото Дикс – „Ранен войник” /Балом, есента на 1916/, 1924 – снимка архив

24. Герхард Рихтер – „Чичо Руди” – снимка Стефан Джамбазов

25. Антони Райжеков - „Пандемичнa звукова карта“, 2020 – снимка Стефан Джамбазов

26 - 27. Захари Каменов и част от изложбата му „Колони“ в галерия Астри“ – снимки Стефан Джамбазов