Интервю на Теодора Станкова с Теодосий Спасов 

ТЕОДОСИЙ СПАСОВ с Наградата на София

Наричат го вселенски музикант. Музиката му е отвъд родното, отвъд пространства и география. Свирил е на всички континенти. Свирил е в „Метрополитън“ и всички големи концертни зали. Свирил е и на пингвините в Антарктида.

Сладкодумен, мъдър, лишен от суета събеседник, Теодосий говори с оня спокоен, но търсещ глас, който събужда. А музиката му носи послания, дълбоки като самия него.

Легенда разказва за един овчар, който свирел толкова хубаво, че чак дяволът му завидял. И веднъж, докато овчарят спял, дяволът му взел кавала и с едно желязо пробил още две дупки в него – дяволските дупки. Но като се събудил овчарят и хванал кавала, засвирил още по-хубаво отпреди. Оттогава дяволът, като чуе кавал, бяга.

С магнетичния си талант Теодосий Спасов може да прогони дявола от девет земи в десета. Там, където засвири, се развалят и магиите, и дяволиите. Защото всеки, заслушал се в историите на кавала му, може би отлага нещо, което би било по-добре да не се случва. Защото, когато човек слуша неговата музика, временно забравя да воюва, забравя да тормози ближния си, забравя да съсипва природата. Оставя живота да продължава необезпокоявано.

Всеки, който го слуша, се учи да надмогва собствените си ограничения и се стреми да проумее съвършения невидим принцип на човешкия живот. И най-голямото предизвикателство, което ни предлага най-добрият кавалджия на планетата, е да се научим да извличаме щастието от възобновяеми източници като звуците, мелодията, образите, които ни внушава кавалът му. Чувате ли го?

Какво е вътре в кавала?

Една съвършена празнота, през която преминават насъбрани във времето мисли, чувства, купища въпроси към тия, които са отсреща… Може да премине любов, огромни блокове от въздишки, флуиди, които събуждат фантазията. Отговори за изпълнителя.

Една съвършена празнота, в която, след като се завихри въздух, от инструмента се ражда звук, звукът се подчинява на пръстите и всичко започва да добива смисъл, посока, форма. И въздейства.

Не съм мечтал да направя кавала световноизвестен, мечтата ми беше така да се науча да свиря на този инструмент, че да мога спокойно да общувам с музикантите от всички възможни жанрове в музиката. За мен кавалът е средство за общуване и за споделяне на моята гледна точка по отношение на тази игра, наречена музика.

Изпълняваш посланието, което идва от името ти – Даден от Бога.

Кръстен съм на баба ми Тодора. А името Теодосий майка ми и баща ми са харесали от известния по онова време Теодосий Попов. Баба ми, Попова по фамилия, е от даскалски род – даскал Петковата унука. Така ми дали това име - Теодосий, което освен даден от Бога, означава и Богдан или даден на Бога. В миналото с това име обикновено са кръщавали деца от многолюдни семейства, когато едно от децата са давали на църквата. Моите родители не са имали други щастливо родени деца – и преди мен, и след мен, но аз съм бил толкова далече от тях и толкова рядко се срещахме, че и в двата смисъла съм изпълнил посланието на името си.

Този начин на живот, който водя аз и който е наложен от държавата, по някакъв начин разбива родовото общуване. Живеем много отчуждено.

Обичах да угаждам на родителите си, да ги радвам, да виждам щастието у тях от моите успехи. Моите родители бяха от онова поколение на големите семейства, където са общували по стар патриархален начин. И от мен са очаквали да минаваме заедно през живота. Един ден баща ми ми каза: „Не мислех, че ще станеш толкова голям музикант. Очаквах, че ще станеш добър музикант, а не далечен.“ И каза, че е свикнал с мисълта, че ме е дал на чуждите хора. Колкото и жестоко да звучи. Това му бяха едни от последните думи…

 Теодосий направи кавала световноизвестен 

Като говорим за пътуване през живота, кое е мястото, където се чувствате най-добре?

Всяко място, където е минал живота ми, си го харесвам. Израснал съм в прекрасното село Белица до Тутракан. Живял съм известно време в Панагюрските колонии, където минаха юношеските ми години, преди музикалното училище. След това отидох да уча в Котел, малко градче сред природата. Често със съучениците ми ходехме в гората и по поляните да свирим. Небето, тревата, песента на птичките – всичко това е вътре в мен.

Десет години живях в Пловдив, винаги ми е приятно да се връщам там. Оказа се, че от 30 години живея в София. Шест години ми трябваха, за да разбера как мога да се чувствам по-уютно тук. Разбрах, че трябва да запомня ония места, които ми харесват – „оазисите“, както ги наричам, и да минавам само по тези маршрути. За центъра на София говоря. Не познавам, а и не се стремя да познавам кварталите. И така сигурно ще си отида. Аз съм все едно на екскурзия, като отида в Студентски град, например.

Миналата пролет, тъкмо се бях върнал от Антарктида, страшно уморен от дългите пътища и тежките раници, когато пандемията ме завари и блокира на Панагюрските колонии. Прекрасно място в Средна гора на височина от 1100 м -  с поляни, с борови, букови, брезови гори… От родителите ми там остана едно жилище, където си почивам и лекувам от стреса, много добре ми действа. Там пиша музика.

Там се почувствах прекрасно. По това време природата се събуждаше – топяха се ледовете, птичките пропяха, цветенца цъфтяха, дърветата се разлистваха…

По отношение на моя егоизъм ограниченията, наложени от пандемията, ми се сториха като подарък. Успяха да ме срещнат с мен самия. Нашата професия е такава, че трудно оставаме със себе си. Бях забравил колко е хубаво да изпаднеш в нищоправене. Всяка сутрин се събуждах с усмивка и си казвах: „Колко е хубаво! Благодаря!“.

Чуха се обвинения към хората на духа, че не дават посока, а мълчат. Вашата позиция в тази пандемична обстановка също беше да се оттеглите, да замълчите, да изчакате…

Оказа се че изкуството, и по-специално музиката, е лукс. Хората можеха без музика. Изглежда обществото има нужда от изкуство, когато е спокойно и не е притеснено. Тогава търси музиката, за да се почувства по-свободно. Музиката стимулира към свободен полет, към неспазване на ограничения. Както е неуловима музиката, така и човешката душа иска да се почувства неуловима и свободна. Оказа се, че музиката е доста опасно изкуство и именно затова бяхме ограничени първо ние.

Имаше и доста упорити музиканти, които започнаха да се появяват онлайн, за да привличат внимание, за да си пазят публиката и да съхранят взаимоотношенията си с почитателите. Но не е същото. Няма го обменът на енергия на живите концерти,  истинският музикален ритуал отсъстваше. И затова онлайн музицирането нямаше успех. Беше дори тъжно и безпомощно. Аз се отказах от онлайн изявите, защото изкуства като театъра и музиката изискват общуване. За разлика от художниците и писателите, които винаги са в ограничението на своя собствен затвор и пандемия, където творят, ние, музикантите, имаме нужда от път. Там се случват и срещите, и концертите, и провокациите.

С проф. Пимпирев на Антарктида: "Този живот е пътуване".  

Вие сте човек с изострена чувствителност, който пътува много и има досег с други култури. Ако човек реши в този момент да погледне във вашите очи, какво ще види?

О, знам ли… Може би някакви натрупвания, впечатления, които съм събрал през тези 50 години музикален живот. След завръщането ми от Антарктида си позволих да се представя и като фотограф. За да споделя видяното. Направих прощъпулник с опората на двама големи фотографи – Зафер Галибов и Ани Петрова. Като че ли това също е един вид отдушник на художественотворческата ми душа, която намира някакъв духовен покой, представяйки във вид на фототворби моите вълнения, изпитани там далеч, на Антарктида. Свързах фотографията с музиката, представих изложбата с кратък концерт. Получи се по-адекватна форма, съответстваща на ограниченията - концерт-фотоизложба.

Експедицията ви приключи малко преди началото на тази пандемия. Отговор ли беше това преживяване на случващото се в момента?

Беше училище за мен. Бяхме 23-ма души - изпитание на взаимоотношения, на усещания между себеподобни. На хора с една съдба, срещнали се на края на света -  всеки със своя характер и егоцентризъм. Там човек се чувства като прашинка. Разбира колко е малък и незначителен. Вижда как природата е съградила нещата много по-разумно от нашите фантазии.

Сега всички чакаме пандемията да свърши. А тогава нямаше такова притеснение за  човечеството... Сега, при новите условия, тук, в нашето огромно човешко семейство, ние музикантите усещаме, че сме малко опасни с нашето изкуство И се чувстваме най-заключени. Може би затова и пингвините харесаха музиката, защото тя ги кара да се чувстват още по-свободни и без ограничения. Благодарен съм, че имах шанса да се докосна до този леден свят и го оставих с надеждата, че той ще бъде съхранен и пингвините ще продължат да танцуват своя свободен танц.

Танцът на пингвините 

А защо Антарктида?

След като се върнах от Еверест, мечтаех да начертая една символична музикална линия, която да свързва най-високата планина с най-южната земя на картата на моето пътуване. Дълги години тази мечта беше невъзможна. И бях се отказал, бях решил за другия живот да оставя това пътуване. Докато един ден получих изненадващо обаждане от водача на българските полярници – проф. Пимпирев. Понякога не е необходимо да гониш мечтите си и тогава те сами идват при теб… На мен винаги са ми се случвали и ми се случват неща, за които дори не съм си мечтал. Срещи с хора, неочаквани събития… Всичко онова, което реално можеш да си поискаш, започнеш ли да го мечтаеш, става нескромно. По-добре мечтите да пристигат сами, да се реализират изневиделица от други хора, които аз наричам ангели. (Усмихва се.) Ангелите са живи. Те са наши приятели или незнайни хора…

А какво бихте занесли от този живот в другия?

Впечатления и натрупвания, до които съм стигнал, главно духовни. 

Коя е песента, която най-добре ви описва?

Наскоро на 80-годишнината на БНР изпях песента „Хубава си моя горо, миришеш на младост…“ Толкова символика има в нея - на забързан каданс демонстрира живота. Ето сега, напролет - как се ражда, как се развива нашият живот. И не можем да проумеем как този цикъл така се забързва...

Беше ли време разделно в живота ви отиването до тази крайна точка на планетата? С какво се промени мисленето ви след Антарктида?

Това пътуване подреди много неща във вътрешния ми свят. Несъмнено ще почна да ценя все повече времето, което ми остава в живота. Разбрах, че то е най-ценно и човек не бива да го прахосва. Разбрах, че трябва да се осланям на интуицията си. Да преосмисля отношенията си с хората. И знам, че оттук нататък искам да споделям времето си само с онези, с които се чувствам свързан и които ценя.

Песента на ледения юг

Преди дни празнувахте юбилей – станахте на 60. Какво знаехте за себе си, когато бяхте на 30 и какво разбрахте сега, на 60 години?

Може би до 30-годишната си възраст по-често се сещах за миналото и си правех ревизии – къде какво е ставало. Вече все по-лесно се разделям с миналото.

Сега повече живея за настоящето. Не обичам далечните планове. Ето пандемията доказа точно това - че няма смисъл нищо да се планира – всичко е толкова несигурно и нетрайно…   

Но и досега много тежко и емоционално минавам през лични кризи. Трябва да мине време, да преосмисля случилото се, да видя какво става с мен. Защото не са случайни тези неща, които се случват в живота ми. Те се появяват като някакви крайъгълни знаци, които са ми дали нова посока, за да се усъвършенствам. И благодарение може би на моя егоцентризъм и любов към таланта и музиката в мен съм успял да се развия и да оставя зад гърба си тези ситуации, но и да ги помня.

Как излизате от трудна ситуация или безутешно настроение?

Любимата музика от тийнейджърските години е най-доброто хапче за настроение. Онова, което ни е карало да се чувстваме за първи път влюбени, щастливи. Музиката, която е била важна и я свързваме с прекрасни мигове от живота, намества. Там се намира нашият бушон, който изведнъж е изгорял и трябва да го рестартираме, за да тръгне отново.

Вие излъчвате благина и спокойствие. А има ли нещо, което е в състояние да ви накара да забравите добрия тон?

Арогантността и нахалството на другите. А аз мога да стана същия като тях. Защото  съм чудесен имитатор и понякога, за съжаление, изпадам в такава слабост. И поговорката – „Каквото повикало – токова отговорило“, започва да работи. А не ми се ще, защото това е безинтересно и безплодно, не се харесвам такъв. Но какво да правя, когато те принуждават да бъдеш воин – трябва да си воин. Аз не изповядвам философията, че животът е борба. Не, този живот е пътуване. Но ако се появи някакъв зъбат крокодил срещу мен и ме нападне, трябва и аз да стана още по-зъбат от него и още по-голям крокодил, за да оцелея.

Все по-често успявам да избегна тези срещи, защото с времето съм станал далекоглед и отдалече виждам зъбите на крокодила. Тогава сменям посоката. Това може да ме  позабави, да изгубя малко време, но поне не губя нерви. Спокойствието, отпускането – това е източната философия за силата. Докато при нас балканджиите се казва: „Абе, стегни се малко!“, при другите народи се казва: „Отпусни се!“. Намираш силата, когато си спокоен и отпуснат.

Къде срещате силата, къде намирате спокойствие?

Обичам да ходя далеч от шумната София. В планината, някъде на тихо и спокойно място. Природата като вдъхновение, като самота и интровертност, време за нас самите. Няма по-добър познавач на самия теб от самия теб. Може да имаш приятели или последователи, но те не са твоята същност. Нашите учители сме си самите ние. Ние сме и ученици и учители, страдащи и лекуващи себе си.

Дори вкъщи мога да се изолирам и това ми дава нови сили. Нашата професия е свързана с много умора, много раздаване, обмяна на енергии и понякога се сдобиваме с белези. И когато почна да ги броя, започвам да си спомням - този белег е от това, този от онова… Имам един албум, който се казва „Белези“.

Ще излезе, че музиката е мазохистично занимание…

Да, сигурно. Процесът да подчиняваш тялото на разума, срещу което още от дете се опълчваш – ти си налагаш свириш и да учиш упражненията, когато ти се иска да играеш с другите деца. Това е истински мазохизъм. Свиря от 9-годишен. Нещо нормално при нас музикантите. Който успее да усвои тази самодисциплината отрано, той оцелява в изкуството.

И тогава се научава да си вярва - когато види резултати. Когато бере плодовете на точно този мазохизъм, който е бил в началото, а после се е превърнал в някакъв начин на поведение, част от живота.

Всички виждаме само меда - успехи, популярност, безусловната любов на публиката… А какво е жилото на музикантската професия?

Ние постоянно се подлагаме на съмнения. В нашите среди освен любов има и негативни сили, отправени към нас. Има и много голяма завист, която разклаща по някакъв начин нашето самочувствие и стремежа ни към израстване.

Когато тръгнах сериозно към музиката, баща ми ми каза: „Бъди силен, за да можеш да преодолееш завистта.“ Има артисти, които не могат да преглътнат чуждия талант. Работил съм в много интернационални проекти. Бил съм на сцена с музиканти от световен мащаб, свикнали да получават аплаузи само за себе си. И когато чуят, че ръкоплясканията са също толкова бурни и за мен, решават, че не можем да продължим проекта. Провалят го, което е жалко.

Изкуството дава полет, крила, размах… Не трябва ли музикантът да е безгрижен?

Той е безгрижен само на сцената. Извън сцената не е безгрижен, там е подчинен на  съмнения, анализи, задачи, които трябва да изпълни, подчинение на тялото от духа в името на постигане на някакви качества и умения.

Но си струва - заради свободата и полета на сцената. Това важи за всички изкуства. Там, на сцената е пълната свобода. И публиката идва, за да види именно този полет.

Сцената е онова място, на което могат да се покажат магиите на живота. Но животът не е сцена, защото той е част от изкуството. Изкуството не е бягство от ежедневието. Може би ежедневието е бягство от изкуството.  

Има и други артисти, които искат да забавляват. Забавлявайки хората, те не ги тласкат към свобода, а към разтоварване от комплекси и задръжки.

За мен свободата е полетът на фантазията и тя принадлежи само на високото изкуство. Освен че те забавлява, то също образова и провокира хората да творят. Защото изкуството съществува навсякъде. Стремежът да достигнеш артистичното е стремеж да вървиш нагоре.

За съжаление има наслоени във времето убеждения, че някои професии са много сериозни, реализират се по догматичен начин и при тях не бива да се фантазира и да се мечтае. Срещам се и разговарям с хора от най-различни професии, които са стигнали до арт нивото. И ние си говорим за едни и същи неща. Изкуството търси смисъла. Не решава проблеми в битов план. Затова изкуството е луксът на обществото. Но, ако превърнем бита в изкуство, това вече е пътят към рая.

Май не се справяме с тази задача. С какво, според вас, светът заслужи тази реакция на разпад на добре познатото, в което удобно се беше настанил? Как стигнахме дотук? 

Аз може би съм конспиративен и колкото и глупаво да изглежда, вярвам, че детето в човека съществува и то обича да чупи играчката, за да види какво има вътре в нея. В случая сме потърпевши на тази детска страст на човечеството. И ако прекалим, може наистина да досчупим тази прекрасна играчка планетата. И някой след време да дойде с космически кораб, за да провери дали е имало живот тук, на Земята...

Това е логично за човешкото развитие. Детето много умело се научава да реди кубчето на Рубик. И в един момент, когато не успява, защото не му достига търпение, решава да го счупи. Търпението и самоусъвършенстването са изходът и решението.

Днес човек е способен да изпрати в пространството свръхзвукови самолети и ракети, да пътува до Марс, да съхрани в микроскопичен чип милиарди байта информация… Стигнахме толкова далече в технологично отношение, но в какво настояще ще осъмне светът един ден, когато пандемията бъде овладяна?

С навлизането на тези нови технологии в живота ни изкуството е изтласкано встрани и е на път да се превърне в лукс. И тези, които останат в музиката, ще са някакви странни птици и с умиление ще се гледа на тях.

Скоро чух в магазина как жена се оплакваше на друга, че детето й се отказало от музиката. Защото особено сега, в условията на пандемията се разбрало, че не това е правилната посока, защото не може да му осигури добър живот.

Може би действителността няма нужда от изкуство. След това, което се случва, животът може би ще заскучее. Сетивата може би ще затъпеят…

Но има и млади хора, които са отдадени на изкуството. В момента идеята за консуматорското общество се промени. Не смятате ли, че именно младите – хората на новото хилядолетие, ще изберат духовното пред материалното?

Да, създава се едно младо общество в музиката, което обаче няма време за натрупване на умения. На базата на новите технологии те много бързо усвояват неща, за които в миналия век се губеше много време, защото нямаше информация. Сега има много информация и само който се стреми да се усъвършенства и е търпелив да изчака плодовете на труда си, наистина достига високо ниво. Аз се възхищавам на такива млади хора. Но малко са тези, надарени с търпение и трудолюбие.

Миналия век в България във всеки град имаше големи оркестри – симфонични, фолклорни... В България се правеха много музикални фестивали. А днес все по-трудно се организират конкурси и все по-малко музиканти се явяват на тях. Или ако се появят, на са на нужното ниво. Това е голямо заболяване на духа.

Това означава ли, че живеем в дефицит на бъдеще в България? След дълги години безхаберие, утопично ли е да вярваме в бъдещето?

Ние живеем в затлаченост от минало и от комплекси. Това заболяване от комунизма е трудно да се излекува. Ще трябва да мине време – моето поколение трябва да си замине и може би още десет години след това трябва да минат, за да се промени този светоглед.

Политиката ни е млада. Много зависима от центробежните сили на големите доминиращи държави. Тава, че избрахме пътя на Европа, беше правилното решение. И ако искаме политически и икономически да се стабилизираме и да имаме развитие, трябва да поддържаме тази посока, а не да се лашкаме от запад на североизток.

Не е лесно да се прави политика, когато си българин. Тепърва трябва да дадем път на завършилите на Запад млади хора. А като гледам, е трудно млад човек, завърнал се от Европа, да започне работа в България…

Как ще се прояви този рефлекс на предстоящите избори?

Има много страсти, много недоволни. А има също и много организирани и доволни от настоящето. България според мен ще си избере това правителство, което ще й носи спокойствие и прогрес. Доколкото е възможно.

Победител ще е този, които носи визията на стабилност, на доказаност на свършена работа, каквато и да е тя и колкото и да е критикувана. Но да е в линията, която спазваме като принадлежност към Европа.

В какво се измерва величието на една нация?

В нейното оправдано самочувствие.

Теодосий Спасов с Наградата на София. Доц. д-р Тодор Чобанов, заместник-кмет на София, му връчи отличието по време на церемония на 25-я "София филм фест" 

В тези трудни дни хората все по-често скандират: „Обичам родината – ненавиждам държавата.“ Не стават ли повече онези, които чакат държавата да им оправи живота?

Ако някой се сърди на държавата, първо на себе си трябва да се сърди. Има толкова приоритетни посоки за решаване, че след срива на държавата, която аз помня, не остава време да се планира бъдещето на обикновените хора. Въпреки всичко тя си имаше структура, закони и си работеше във формата на изискванията тогава. След тоя срив вече има поставени основи и съграждане в новата посока. Ще трябва да се лишим от много атавизми в начина на живот, а също и от стария манталитет. Както се казва в джаза – най-важен е манталитетът - може да свириш джаз, но ако нямаш джазов манталитет, не си джазмен. Това се оказа вярно и за оркестъра от граждани на България. Ако го нямат нужния манталитет, няма да са европейци.

Как приемате награда на София на Столичната община, която получихте преди дни? Творецът има ли нужда от признание?  

За мен е особена чест и радост да стана носител на наградата на София за изключителен принос към изкуството на киното и музиката. Иска ми се да благодаря на видните интелектуалци и културните институции, които предложиха да бъда удостоен с това признание. Творецът има нужда от обществено признание. Тогава си казваш: Да! Продължавам. Значи има смисъл!