Изложбата живопис на Васил Абаджиев "Аз съм" в столичната галерия "Ракурси" беше събитие в културния пейзаж на София. Експозицията привличаше да я съзерцаваш отново и отново. Образите от големите платна остават в теб още от първата среща с тях лице в лице. Загадка е дали себе си виждаш или художника, който с творбите си ни разказва интимната история на погледа в себе си.

Във въведението към експозицията си Васил Абаджиев беше написал: "Изложбата "Аз съм" съдържа серия от  портрети, рисувани през последните две години. Това е един опит чрез средствата на живописта да изследвам неуловимите, променящи се образи на личността или сянката на личността. Портретите от изложбата като на дигитален дисплей представят проявленията и вътрешните състояния на човека като разпадащи се ефимерни образи, през които минава нашето съществуване.Човешкото същество по природа е тревожно. Още от раждането ни умът приема и отхвърля, харесва или не харесва...Лутайки се в тези крайности, човекът не може да постигне равновесие и спокойствие. Това закодирано бинарно състояние на ума е тема, която съм изследвал в работата си "Желание и отвращение". "Аз съм" показва влиянието на времето, което ни променя непрестанно."

Бих добавила и още много неща за самите нас, които невинаги намираме смелостта и куража да се вгледаме в себе си, да се срещнем очи в очи с демоните и страховете си. Понякога е плашещо да застанем пред образа си и да си зададем важни въпроси. Макар и на пръв поглед много лична експозиция с тези зашеметяващи платна, Васил Абаджиев не пита само себе си, защото "Аз съм" е всъщност фундаменталният въпрос "Кой към?".

Жан-Пол Сартр, може би най-яркият представил на философията на екзистенциализма, е казал, че човешкото същество по природа е тревожно. Тази тревожност виждаме в картините на художника още с вика на новороденото бебе. Началото на тревожността – това е сблъсъкът със света, когато малкото създание напуска уюта на майчината утроба и само трябва да поеме въздуха и да диша. Идва с плач и това е биологичното обяснение, че тръгва към живота. Лекарите се тревожат, когато липсва този вик в новороденото. Така, поне за мен, започва разказът на Васил Абаджиев за човека в нас – тревожен, но и приспособяващ се към средата – биологична, социална, политическа и не на последно място културна, не само в сферата на общуването, без което човеците не можем.

Васил Абаджиев споделя за изложбата си пред "Арт ефир" на БНР: "Започнах картините преди две години. По някакъв начин периодът съвпадна с първия локдаун и от две години ги разработвам. Почна от един автопортрет и след това от полуразпадащи се състояния, вътрешни. Сложно е да се обясни с думи. Това е опит да се срещна със себе си, един опит да погледна навътре в себе си, да се опитам да разгранича временните си обозначения, с които съм свикнал и по някакъв начин да разгранича това, което осъзнава нещата и тези мимолетни променящи се, които ме свързват със света. Това ми е идеята.".

Според художника е много по-лесно човек да се занимава със сянката на личността си, отколкото с истинската си природа, тази, която е вечна и непроменяема. "Вътре в нас има нещо, което не се променя. Това е същността ни. Това, което осъзнава, то ни наблюдава и вижда всички тези променящи се състояния. Външните проявления  изразяват характера на човека, неговата личност, независимо от това, че са временни, непостоянни, но те по някакъв начин изразяват личността, тъй като всеки един от нас е индивидуалност. Посланието ми е много просто и то е свързано с това всеки един от нас да се опита да се обърне навътре към себе си, тъй като в днешно време всички ние по някакъв начин общуваме чрез дисплеи, търсим някакви социални контакти през мрежи. Силна необходимост на човек е да общува, но това по някакъв начин и разпилява. Трудно е човек да се обърне към себе си. Понякога дори е плашещо за хората да застанат пред себе си и да си зададат важни въпроси. Усещането ми е, че все по-загубени ставаме. Загубваме се все повече в непрекъснатите си лутания. По принцип в ума е закодиран принципът на махалото – да отрича и да приема. Или мразим или обичаме – постоянни крайности. Ако постоянно те ни притесняват или се вкарваме в такива състояния, губим баланса, хармонията и възможността да погледнем навътре към себе си.", убеден е Васил Абаджиев.

Той е завършил живопис в НХА с магистърска степен и негови учители, както той сам ги определя, са проф. Станислав Памукчиев и проф. Божидар Бояджиев. Поема и в друга посока и е един от най-ярките ни и талантливи сценографи. Но не загърбва живописта. В тези последни две години, когато беше толкова сложно поради пандемията и ограничителните мерки не само за театъра, Васил Абаджиев сътворява картините за изложбата като послание и дух. Художникът признава с платната си в галерия "Ракурси": "Аз съм също като всички хора, вечно променящо се същество, външно, но вътре в мен има нещо, което е най-ценно за всички хора – съзнанието, което усеща и има чувство за вечност.“

Припомняме, че през 2019 г. художникът представи в СГХГ своя проект "Отделени" с фото и видео инсталации. В нея, със средствата на фотографията, Васил Абаджиев изследваше проблемите на отчуждението и самотата в модерното общество. Композиции, в които персонажите са обгърнати от тъмнина и безпокойство; портрети, в които лицата се разслояват на собствените си проекции – авторът изгражда своите образи, използвайки драматизма на черно-бялото противопоставяне, за да внуши идеята за изолация, безпомощност и страх от бъдещето. Върху този фон от тревожност (отново тревожност, явно темата го вълнува и е органична част е творческия му импулс) и самота той откроява и посланието на изложбата: нуждата от повече близост и съпричастност между хората в съвременния свят. Защото в постиндустриалното ни всекидневие социалните контакти стават все по-повърхностни, а технологиите заменят истинското общуване и човекът потъва във вакуума на своята отделеност. Експозицията включваше 30 широкоформатни монохромни фотографии и две видео инсталации. Сред тях се открояваше образът на режисьорката Лилия Абаджиева, с която са житейски и творчески тандем от не малко години. Но открихме чрез фотографиите му по-сложните състояния, уж на хора, които познаваме от театралната сцена и киното – на актьора и режисьор от Варненския драматичен театър Стоян Радев, Мариана Жикич, Йордан Ръсин, Донка Аврамова-Бочева, които участват в постановката на Абаджиева "Защото на мама така ѝ харесва" в театър "Възраждане", както и на актьора Николай Додов.

И тази изложба ни провокира, в най-добрия и задълбочен смисъл, да погледнем себе си, но отстрани да видим лицата си, израженията си, които може би не познаваме или не осъзнаваме…

Васил Абаджиев има няколко самостоятелни изложби в България и множество участия в колективни изложби в България, Германия, Румъния и други. Занимава се със сценография и костюмография в театъра. Реализирал е над 30 сценографски проекта в България, Германия, Русия, Северна Македония и САЩ. Носител е на награда на "МТел" за съвременно изкуство, на "Аскеер" (2009) за сценографията на "Краят на играта" на Самюел Бекет в Театър 199 "Васил Стойчев", постановка на Лилия Абаджиева и на "Аскеер" (2010) за сценографията на "Госпожица Юлия" от Аугуст Стриндберг, постановка Лилия Абаджиева, Народен театър "Иван Вазов". Номиниран е няколко пъти и за Националните награди  "Икар"на Съюза на артистите в България.

Той и Лили, Абаджиева бяха от първите ни събеседници, които ни повярваха преди осем години, когато сложихме началото на Платформата за изкуство и култура "въпреки.com". Разговаряхме с тях тогава по повод великолепната постановка на "Скъперникът" от Молиер в Театър "Зад канала". Тогава Лили сподели за съвместната им работа: "Много често се случва така, че неговите предложения за сценографски образ на спектакъла са преди срещата с актьорите, още на ниво анализ на текста, мечтания за спектакъла, вълнение, което е и предчувствие, и страх едновременно. Някои от неговите предложения за един спектакъл са много. "Парижката света Богородица" (спектакъл в театър "София") мина през четири проекта. Той не обича декор, който да има някаква самостойна част или всички да кажат: "Ах, колко хубав декор!". Никога няма у него тази суета, не го казвам, за да блеснат някакви негови нравствени качества, като липсата на суета. По-скоро, от една страна той търсейки и предлагайки ми дори за един единствен спектакъл различни по стил и по идея за работа пространства, пространствени решения, в крайна сметка много често се случва така, че тези сценографски образи решават смисъла и трепета на играта, графиките на движение. Има негови сценографски образи, които абсолютно решават спектакъла, има такива, за които спектакълът би бил немислим, какъвто е случаят с "Парижката света Богородица.".

От своя страна Васил Абаджиев продължи казаното от Лили за съвместната им работа: "Първо тя си избира текста и след това ми предлага темите, които да бъдат вътре и оттам започваме двамата да мислим как би могло да стане и да го реализираме …" Но и двамата почти едновременно казаха: "Заедно работим по всички спектакли". А Васил уточни: "Но основен двигател е режисьорът, той си избира, негова е концепцията какъв вид да бъде театърът, какъв стил. Основната идея има винаги Лили, аз се опитвам чисто като художник да ѝ помагам да овладее пространството, да използва някои средства от архитектурата, от живописта…".

Разговаряхме тогава с Лили и Васил, неслучайно, във фоайето пред залата на театър "Възраждане" в Столична библиотека. Това фоайе беше пространството на постановката на Лили "Бащата" на Аугуст Стриндберг, незабравим спектакъл. Тя припомни, че идеята е била на Васил и той ѝ е предложил това пространство, а и директорът Роберт Янакиев, с когото са приятели от деца, я поканил да гастролира. А Васил не без ирония подхвърли: "Това беше най-скъпият ми декор, защото такива колони, този мрамор, тези плочки – няма кой да го има…".

Изложбата му в галерия "Ракурси" е преживяване и художествено събитие, което оставя в душата емоция и размисъл кои сме, защо сме тук, умеем ли разбираме себе си и другите.

"Васил Абаджиев е много талантлив, мощен и дълбок творец" – определи го проф. Станислав Памукчиев по повод експозицията. А в личен план Васил е по-скоро мълчалив, дори стеснителен. Говорят картините му и сценографията му, която дълго се помни – като забележително осмисляне на автор, на режисьорско решение и стои като самостоятелно произведение, в което се е потопил зрителят.

Текст: "въпреки.com"

Снимки:

1. От изложбата на Васил Абаджиев „Аз съм“ в галерия „Ракурси“, снимка: Стефан Марков

2. Васил Абаджиев пред една от картините си в галерия „Ракурси“, снимка: Стефан Марков

3. От изложбата на Васил Абаджиев „Аз съм“ в галерия „Ракурси“, снимка: Стефан Марков

4. Васил Абаджиев и Лили Абаджиева в галерия „Ракурси“, снимка: Стефан Марков

5. От изложбата на Васил Абаджиев „Аз съм“ в галерия „Ракурси“, снимка: Стефан Марков

6. Васил Абаджиев и Тео Ушев в галерия „Ракурси“, снимка: Стефан Марков

7. Васил Абаджиев и Мирослав Боршош, заместник-кмет на София в галерия „Ракурси“, снимка: Стефан Марков

8. Васил Абаджиев, Красимир Илиев /ц/, изкуствовед, уредник в СГХГ и проф. Вихрони Попнеделев, снимка: Стефан Марков

9. Декор на постановката „Госпожица Юлия“, снимка: архив

10. Декор на постановката „Парижката света Богородица“, снимка: архив