Ваятелят на музика
Интервю на Теодора Станкова с маестро Константин Илиевски
Константин Илиевски излива живота си в музика. Трите основни жанра, в които разгръща таланта си – дирижиране, композиция, интерпретация - при него се изливат естествено в послания, които той ни изпраща чрез музиката си.
Според питагорейците най-добрата молитва е песента. На въпроса ми каква е неговата молитва, той отговори: „В момента повече от всякога имаме нужда от молитва. Нека тя да бъде песента за един свят, в който хората са по-добри. Ако всеки човек има желание да развие своите таланти, своята същност, тогава ще заживеем много по-добре заедно на тази планета.“
Произхождате от семейство на известни музиканти. Каква беше ролята на съдбата в живота ви като музикант?
В моето семейство професионалният ми път беше предначертан. Докато другите деца мечтаеха за професии като пожарникар и космонавт, аз на 5-годишна възраст бях поставен пред избора: пианист или цигулар. Казвам го с усмивка, разбира се, и съм много благодарен на моите родители, на баба ми и на дядо ми, че са ме насочили към тази професия. В семейството си бях възпитан да обичам работата си и тя да е част от всеки мой ден. Аз съм един наистина щастлив човек, защото съм намерил призванието си и това ми носи много голямо удовлетворение.
На 5-годишна възраст избирате пианото. През годините имало ли е момент, в който да сте го намразил?
В никакъв случай. Пианото е моята първа любов и до ден-днешен освен концертната ми дейност като диригент, аз изнасям солови рецитали. Свиренето на пиано ми носи огромно удоволствие.
Да, имало е периоди, в които ми е било по-трудно – когато бях 8-9-годишен хлапак, ми се играеше, интересувах се от много други неща… Но пък по-късно, към 18-та си година с часове се занимавах с пианото и съм щастлив, че съм го правил, защото благодарение на тази моя упоритост и отдаденост и днес съм във форма да свиря солово и успявам да се подготвя на подобаващо ниво.
А кои са най-ранните ви спомени за среща с музиката?
Сещам се за дядо ми Константин Илиевски, чието име нося. Трябва да е било в много ранна възраст, преди още да съм започнал да свиря на пиано. Той ме занимаваше, като ми изсвирваше една фразичка, която наричаше въпрос. А аз трябваше чисто интуитивно на пианото, натискайки клавишите, да отговоря с нещо, което музикално да прилича на отговор. Това беше една игра, която той играеше с мен и това е първият ми спомен за докосване до музиката.
А какъв ценен урок научихте от баща си Кирил Илиевски? Кой е моментът, когато се обръщате към спомените си за него?
Не мога да назова един момент, защото баща ми беше човекът в моя живот, който изключително фино ме е изградил и като музикант, и като характер. Като казвам фино, имам предвид това, че той никога не е губил търпение и с огромно спокойствие е разговарял с мен и на професионални теми, и по различни житейски въпроси. Особено в младежките ми години. Това беше човекът, с когото съвсем честно можех да споделям всичко. И се радвам, че в един момент реципрочно можехме да говорим и за неговата работа, за неговите произведения, когато се е допитвал до моето мнение и сме обменяли общи мисли.
До последния ден преди да ни напусне той имаше желание да разговаряме. Щастлив съм, че съм имал честта да бъда негов син.
Лесно ли пускате миналото да си върви?
Знаете ли, в момента преживявам един наистина труден период. За доста кратко време загубих почти всички свои роднини. Слава Богу, майка ми и нейната майка са живи. Не те пускат лесно мислите за тези близки хора, някои от които си отидоха много рано. Но точно заради възпитанието, което съм получил от своето семейство, за отношението към живота и изкуството, което съм наследил, аз се опитвам да вярвам в бъдещия ден и в това, че пътят на всеки продължава. Макар, че е трудно да продължиш, чувствайки липсите - емоционални и душевни. Но съм длъжен да го направя в името на тези хора. Така че трябва да намеря сили да вдигна глава и да създам още нещо за това семейство, което да предам и на следващите генерации.
Силен човек сте и явно намирате опора в себе си и около себе си. Но при условие, че живеем в такива несигурни времена, всичко е толкова нетрайно, какво си струва да се планира?
Преди години изпитвах чувство за лекота в живота. И въпреки че професионално се развивам във възходяща посока, поради ситуацията в семейството ми, заради световната ситуация в момента, свободата в мислите и в емоциите вече я няма.
Но тази пандемия ми даде възможност да се обърна по-активно към дейности, които са индивидуални и за които не ми оставаше много време. Ако преди съм имал над 100 концерта годишно, сега, през този сезон, концертите са с пъти по-малко. И в момента съм се задълбочил в композирането. Чакат ме няколко сериозни проекта. А също, оставайки си вкъщи, имам възможност ежедневно и многочасово да свиря на пиано, което наистина от доста години не ми се беше случвало. Давам си сметка, че работата сам със себе си вкъщи е важна и сега условията са подходящи за това.
От всички музикални дейности, с които се занимавате - дирижиране, композиране, интерпретиране - коя е най-голямата ви любов?
Не мога да отговоря на този въпрос. Това са три много различни линии. В дирижирането се опитвам максимално да бъда професионалист, работя с хора и това е нещо, което обичам. Докато композирането е призвание – нещото, от което и да искам, не мога да се отърва. Това са мислите, които ме будят нощем, това е нещо, което винаги е с мен и ме преследва, докато не седна да го напиша на хартията. А пианото, както ви казах, е моята първа любов – това, което ме е запалило да се занимавам с музика.
Когато бяхте млад музикант, имали ли сте момент на съмнение? В семейството са ви подкрепяли, а вие кога си повярвахте?
Винаги точно това съм си представял за себе си, никога не съм се колебаел и съмнявал. Трябва да призная, че никога не съм имал сценична треска. Това беше може би един от важните фактори за моето професионално формиране.
А как карате другите да ви повярват?
Месеци наред преди всеки концерт се занимавам задълбочено с произведението. Музикантите, с които работя, знаят това. И въпреки всичко, в момента, в който съм натрупал най-много знания, точно преди първата репетиция се прокрадва едно съмнение – добра ли е концепцията ми, всичко ли е така, както съм го измислил, правилно ли е… И, слава Богу, обикновено още след първата репетиция всичко си идва на мястото. Едно такова самосъмнение е много полезно за всеки музикант - по този начин той проверява себе си. Това му дава възможността да бъде сигурен и по-късно да изпитва истинско удоволствие по време на концерт.
Ако нямате сценична треска, имате ли някакъв специален ритуал пред излизане на сцена?
В деня на концерта никой не трябва да докосва моите ноти. Не с лошо, просто аз сам си ги пазя, сам си ги нося в залата. И всички партитури на изпълняваните произведения присъстват в залата. Случвало се е технически работници да се обиждат от това, че не им доверявам партитурите си. Но това е една малка моя лудост. Иначе, както повечето българи, обикновено преди важни събития аз или някой от семейството ми лисва вода.
Работите с много различни оркестри, през голяма част от времето си сте гост-диригент. Чувала съм да казват, че диригентът е класов враг на оркестрантите. Това така ли е?
Със сигурност мога да кажа, че колегите, с които работя, не гледат на мен като на класов враг. Разбира се, в ситуация, когато идвам при нов оркестър, се е случвало да се натъкна на тази бариера между диригент и оркестранти. Но благодарение на големия респект, който аз изпитвам към музикантите, с които работя, и към техния труд, много бързо тази бариера пада. Затова мисля, че съм в правилната професия. Търся диалог с колегите си, общуването с тях за мен е радост. Не само докато работим върху някое произведение. Интересно ми е да разбера за всеки какво го вълнува, с какво се занимава и извън общата ни работа. Заради тази емоционална връзка, се чувствам между хора, които познавам.
Най-големият комплимент за мен е, когато колегите, с които дадена седмица работя, без значение с кой оркестър, ме поздравяват след концерт. Или тихичко чукат по пултовете след края на някоя репетиция. Нека правилно да го обясня. Това не е нещо, от което диригентът се възгордява. А е признание за това, че нашата съвместна работа е имала смисъл. Че и те са достигнали до емоционално по-дълбоки виждания за произведенията, че заедно сме успели да го направим. За мен това е изключително важно.
Работата на диригента не е командирска. Неговата задача е да обедини, при това хармонично, импулсите, които идват от музикантите.
Понякога аз свиря с моите музиканти. Водя барокови програми от чембалото. Не разделям диригента от музиканта, тогава отношенията са по-директни. По този начин съм един от тях, част от състава.
Това означава ли, че се опитвате да сте незабележим на сцената? Колко забележим трябва да е диригентът?
Фигурата на диригента не може да бъде незабележима. Той трябва да свърже импулсите, които получава понякога от 100 души едновременно. Това, че диригентът е там, трябва да се усеща от всички музиканти още преди той да е вдигнал ръцете си. Но се опитвам да бъда скромен в своето присъствие и да не преча на процесите, които всъщност съществуват без мен. Аз само ги насочвам и катализирам. Разбира се, от погледа, който имам за произведението и който обикновено се среща с разбиране от музикантите.
Кое качество най-правилно ви характеризира като професионалист?
Диригентът трябва първо да бъде критичен към себе си и после към всички останали. Може би от всичко, което казах, вече разбрахте, че самокритичността е нещо, което аз съм избрал за своя философия. Защото диригентът трябва да бъде наистина убедителен. Да дава увереност на музикантите, да бъде водач, с когото те да имат стабилност.
А критика приемате ли?
Приемам критиката и се вслушвам в нея. Разбира се, всяка критика трябва да бъде трезво премислена, защото е възможно тя да е в резултат на различен от моя интерпретационен вкус. Но когато наистина се отнася до нещо, което бих могъл да подобря, съм благодарен за нея.
Много рядко се срещам с преднамерено лоша критика. Такива моменти все пак има и те трябва да бъдат преодолени.
Как се ражда едно ваше произведение? На вдъхновението разчитате ли?
Определено трудът и композиционната техника са изключително важни в този занаят. Без вдъхновението обаче, без няколкото процента талант, композицията е невъзможна. А точно тя пък е дейността, в която човек наистина трябва да повярва в себе си. Да повярва в това, че има какво да каже на света.
Обикновено при мен идеите живеят много дълго преди да ги запиша на белия лист. Понякога с години. Теми, които с времето узряват. Често пъти причината за това е липсата на време, не винаги мога да седна и да ги запиша веднага. Но съм доволен, че мога да ги нося по-дълго със себе си. Случва се тези идеи да се трансформират спрямо това, което преживявам и спрямо това как аз се променям с времето. Когато един пианист или цигулар преживее нещо, той засвирва по друг начин. Така и ние, композиторите, когато преживеем нещо, по друг начин продължаваме да се разкриваме и да показваме своето виждане в даденото произведение. Шеговито казано –поумняването с възрастта е изключително ценно за тази дейност.
Вашата книга „Композиторът – интерпретатор на собствените си възприятия за света“, издадена в Германия, дава отговор на въпроса колко е голям светът на твореца. Но кажете ми, как се живее с този товар – години да носите идеята в себе си?
Не го приемам като товар. Мога да го сравня с процеса, през който преминава един скулптор, създавайки своя творба. Когато той вземе парче камък, в този материал няма нищо, но скулпторът има импулс - първото чувство как точно ще го обработи. Това е и начинът, по който при мен се раждат идеите – понякога от абсолютно банални неща, които се случват в ежедневието. Тази случка, това парче камък аз после го нося в себе си, но не знам предварително всичко за него и постепенно трябва конструктивно да го извайвам - да измислям какво точно ще направя от него. Докато придобие конкретен образ.
Вие сте и преподавател по композиция в Братиславската консерватория. Кои са процесите в израстването на един композитор? На вашите студенти какъв съвет давате?
Те имат нужда учителят им да вярва в тях. Това се опитвам да им покажа. Споделям опита си и им разказвам за моите преживявания, без да ги украсявам, за да са подготвени за това, което ги чака. По-добре по време на следването да им бъде по-трудно, отколкото по-късно, по време на професионалния им живот. Стремя се да съм максимално честен и директен, разговаряме приятелски. Много рядко се налага да скръцна със зъби и да дисциплинирам, както се казва, някого. Но го правя, ако виждам, че млад човек, който е талантлив, не работи ползотворно. Той трябва да разбере, че има някой, който вярва в него и че има смисъл да се старае.
Днес младите хора имат огромен достъп до информация и са доста разсеяни от това. Макар да не е лесно, моята задача е да се опитам да ги съсредоточа в дейността, която са си избрали и да ги задържа в нея.
Вие сте един от основателите на камерния оркестър „Симфониета дел Арте“ (Sinfonietta dell’Arte) в Братислава и сте негов музикален директор и художествен ръководител. А също от 2014 до 2020 г. сте главен художествен ръководител на камерен оркестър „Дианополис“, Ямбол. Тази административна работа не пречи ли на изкуството? Имате ли амбиции в тази посока?
За главен художествен ръководител на камерен ансамбъл „Дианополис“ бях поканен от предишния кмет на Ямбол, г-н Георги Славов и от концертмайстора на оркестъра – Красимира Султанова. С огромно удоволствие работих в този град, опитах се да привлека и представих пред ямболската публика много големи музиканти и солисти, с които работя на различни световни сцени. Заедно с колегите от „Дианополис“ извървяхме един наистина ползотворен път, създадохме прекрасна традиция и имахме изключителен успех през последните няколко сезона, но ако трябва да съм честен, това не е моята идеална представа за професията ми. И за себе си в бъдеще съм взел решение – нямам административни амбиции. Изборът ми е егоистичен, защото искам да видя докъде може да достигне моят път като музикант. Но административните ми задължения към „Симфониета дел Арте“ няма да отпаднат. Ние сме като едно малко семейство - вече 25 години сме заедно. Административното обгрижване на този оркестър не ми натежава – имаме само по 10 – 15 концерта годишно. С колегите сме дългогодишни приятели, имаме си доверие и знаем на кого и как може да се разчита, а това доста улеснява нещата.
Сред цялата тази артистична многоликост не си ли мечтаете понякога за по-спокоен живот? Как балансирате между работата и семейството?
Животът ми е музика. Но това, което най-много обичам в своя живот, е семейството ми – дъщеря ми и съпругата ми, всички мои близки. Бих им се извинил за това, но те със сигурност знаят, че музиката е нещо, което във всеки един момент, всяка минута от живота ми е там. И няма кака да се изключа, няма как да извадя кабела от контакта, както се казва. Мисля, че те са свикнали с това. Когато човек е израснал в семейство на хора, които се занимават с изкуство, емоциите са винаги силни и семейството е това, което и в бъдещето, и в миналото ме е градило.
Както вече стана дума, много от всекидневните си възприятия опитвам да излея в музика, а това прави целият ми живот част от този процес. По този начин хората около мен са изключително важни. Те наистина са една голяма част от процеса, дори да не го осъзнават.
Какво предстои?
Към края на този месец и началото на следващия записи със Симфоничния оркестър на словашкото радио, чиито диригент съм. След това на 17-и декември – рожденият ден на Бетовен, заедно със Софийска филхармония и прекрасния пианист Жоро Черкин в София. В началото на новата година, през януари - новогодишни концерти заедно със „Симфониета дел Арте“ в Австрия. Всичките тези събития, с изключение на записите, разбира се, са малко или много под въпрос поради ситуацията, в която се намираме. Но виждам абсолютната решимост и на Софийската филхармония, и на Словашкия радиооркестър проектите да се случат, така че с огромно нетърпение очаквам това да стане.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Константин Илиевски произхожда от семейството на известни музиканти. Завършил е Братиславската консерватория с пълно отличие по оркестрово и хорово дирижиране при проф. Зденек Билек и проф. Душан Бил. Продължава обучението си в Университета за музика и сценични изкуства във Виена. Учи композиция при проф. Детлев Мюлер-Сименс и оркестрово дирижиране при проф. Урош Лайовиц. Участвал е и в престижни диригентски майсторски класове във Виена.
Като гост-диригент е работил с много български и чужди оркестри като ORF-RSO, Виена, Камерния оркестър на Виенските симфоници, Словашката национална филхармония и Симфоничния оркестър на Словашкото радио, Вроцлавската филхармония, Haциoналната опера и Радиотелевизионния оркестър RTSH на Албания, Софийската филхармония, Симфоничния оркестър на БНР, Оркестъра на радио „Класик ФМ”, Словашкия камерен оркестър, Симфоничния оркестър „Окцентрик” и Симфоничния оркестър „Л. Ван Бетовен”, Виена, Младежки симфоничен оркестър на Флорида, САЩ и др. През 2019 г. Константин Илиевски е диригент на исторически първото концертно турне на Софийска филхармония в Китай.
Константин Илиевски активно концертира като пианист с различни европейски оркестри, изнася солови и камерни концерти. Той е и композитор. Негови клавирни, камерни, симфонични творби и концерти са изпълнявани в България, Словакия, Австрия, Русия, Унгария, Германия, Холандия, Чехия, Ирландия, Полша, Италия, Албания и САЩ. Има записи за най-големите радио и телевизионни компании в България, Австрия и Словакия.
От 2014 до 2020 г. е главен художествен ръководител на камерен оркестър „Дианополис” – Ямбол. През 2016 г. става диригент и на симфоничния оркестър в Сливен.
От началото на 2020 г. Константин Илиевски е щатен диригент на Словашкия радиосимфоничен оркестър.
Участвал е в множество международни фестивали и е работил с реномирани солисти от световна класа.
Преподавател е в Братиславската консерватория.
През 2018 г. получава „Кристална лира” в категорията „диригент” от СБМТД.