Първите носители на наградата за поезия на името на Константин Павлов са Амелия Личева и Кирил Василев

„За мен и за моето поколение Константин Павлов беше образец като поет и неконформист в неговото гражданско поведение. И слава богу, той остана такъв до края, защото много други поети, писатели и художници, които смятахме за образци, се оказаха нещо съвършено различно.“, каза Кирил Василев, поет, културолог, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ при получаване на новоучредената награда за поезия на името на Константин Павлов.

Наградата  получи и проф. Амелия Личева, поетеса, литературен критик и също преподавател в Алма Матер. Отличията за двамата са равностойни, както ги представи поетесата Мирела Иванова, председател на журито.

Кирил Василев каза още: „Константин Павлов достигна нещо, което нито един поет от бившия комунистически лагер не успя да постигне. Първото е, че той използва езика на идеологията и не просто го демаскира, а го превърна в оръжие, с което на практика унищожи самата тази идеология. И второто – той намери език и образи да изрази екзистенциалното преживяване на всеки разумен и чувствителен човек, живял в късните години на режима, и това е обръщението. Нито един поет, дори от най-големите поети, между които има и носители на Нобелова награда, не можаха да постигнат това, защото те се опитваха да говорят за тоталитарния опит отвън, от позициите на хуманизъм, религиозни традиции и т.н. Освен всичко друго, постижението на Константин Павлов е в това, че когато един руски поет бъде закаран в Сибир, когато един полски поет бъде затворен, винаги ще се намери интелектуалец на Запад, който ще напише статия или отворено писмо за него.  Когато един български поет престане да бъде печатан или бъде вкаран в затвора, никой не се интересува от това. Затова Константин Павлов ще остане за нас чист образ  в поезията и в живота, за което искрено му благодаря.“

Наградата е по идея и финансирана от журналистката и дългогодишен ръководител на българската редакция в "Дойче веле" Румяна Таслакова. Тя я представи през януари заедно с журито – проф. Михаил Неделчев, литературен историк и теоретик, Мирела Иванова, поетеса, Ани Илков, поет, публицист и преподавател. Идеята е подкрепена от дъщерята и внучката на поета – художничката Донка Павлова и Неда Лаптева. Материалният израз на изключително престижното отличие, което ще се връчва всяка година на рождения ден на Константин Павлов – 2 април, включва пластика на скулптора Ангел Станев, грамота и парична сума в размер на 1500 евро.

В пространството на СГХГ за първи път бяха връчени първите отличия за поезия на името на Константин Павлов /1933-2007/. Събитието преди всичко беше в памет на изключителния поет и забележителна личност. И най-вече празник на неговата поезия и словото му, които живеят и в днешния ден, звучат още по-силно, отправени, сякаш към всеки един от нас като смисъл на живеенето ни. Актьорите Руси Чанев и Валентин Ганев прочетоха негови стихове, което не само развълнува всички присъстващи, изпълнили галерията, но и почувстваха присъствието на поета като зашеметяващ въпрос за това какви сме, кои сме, как осмисляме живота си, защото  и в днешния ден не е лесно да избереш свободата пред несвободата…

За Константин Павлов говори проф. Михаил Неделчев по своя артистичен маниер, като обрисува времето на поета като сблъсък и личен избор на творчество и гражданско поведение. „Константин Павлов е един от истинските големи поети на България от втората половина на 20-ти век, но това не беше безспорно за един дълъг период от общата ни литературна култура. Неговото литературно историческо утвърждаване премина през драми и обрати, през подли моменти и спекулации с името му, дори през опити той да бъде употребен за изтриване на нечисти съвести. Но основното бе забравата – десетилетната гласна и негласна забрана за публикуване, опитите да ни се кажа, че той съвсем не е поет, по-скоро е сатирик, а може би и преди всичко сценарист. Да, но поетическото слово на Константин Павлов се оказа неущожимо. Нищо не можеше да го укрие, нищо не можеше да ни попречи да правим непрекъснато своите сравнения с официозните прокомунистически стихотворци. И тъй като екземплярите от първата книжка на Константин Павлов от 1960 година, съвсем подло наречена „Сатири“ с цел принизяване, някак непрекъснато ни изчезваха, просто си ги крадяхме един на друг. Ние като студенти преписвахме отново и отново стиховете на цялата книжка. Знаехме ги наизуст.“ Литераторът показа на публиката своя запазен препис от 1964 година с уточнението, че  доста години са минали. И добави: „Дочакахме и като истинско откровение голямото и мощно послание с негови стихове от 1965 година. Вече ние, тогава, алтернативно мислещи млади литератори, знаехме, че става дума за истински голям поет. Към нас в годините след това имаше опити да се минимализират неговите поетични енергии, да се постави Константин Павлов някак на опашката на стихотворците априлци или да се отхвърли от него, за да не звучи дрезгаво в общия гръмогласен свавословящ хор. Всеки бе принуден да прави такива избори. Но как да забравиш убийствената ирония от прекрасната поезия или жеста от „Декоративните рибки“ или „Алхимици“. Как да се изолираш, ако си същински литератор от гротесковата образност на „Едипов комплекс“ или загадъчната поема „Петима старци“. Нямаше как Константин Павлов да стои редом до останалите.“. Михаил Неделчев припомни и първите пробиви след принудителното мълчание на поета 1981 г. с „Литературни петъци“ в Пловдив, честването на 50-ата му годишнина в Перник, като показа и старите запазени афиши от събитията. Но сред тази негова документация и като литературен историк бяха шпалтите от юбилейния му сборник в издателство „Български писател“… Припомни и великолепното издание след промените през 1998 година с поезия на Константин Павлов „Спомен за страха“ /1963/ с предговор на режисьора Иван Андонов и изящните графики на Светлин Русев. Тогава поради болестта Константин Павлов се подписва само К. П.

Мишо Неделчев ме върна към премиерата на изданието в криптата на храм „Св. Александър Невски“. Отворих си отново книгата – уникално художествено произведение и тя самата. И стои това К. П. като личен знак и към нас със Стефан тогава. Но това е друга история…Сега само ще цитирам финала от бележките на Иван Андонов, писани преди 24 години: „И тъй като не е моя работа да се занимавам с литературни анализи и оценки, накрая ще споделя нещо съвсем лично. При първия прочит на стиховете, настойчиво започнаха да ме измъчват няколко въпроса. Как преди „Тридесет и толкова години“ може да съществува такова мислене? И след като никой от нас не е имал информацията, с която разполагаме днес, откъде се пръква тази категоричност на оценките?...Но понеже в отговорите на собствените ми въпроси нахлуха понятия като прозрение, пророчество и гениалност, а аз се плаша от метафизиката, реших и с тези „някогашни“ стихове на Константин Павлов да общувам тъй, сякаш са писани днес. Опитайте и вие…“.

Поетът Ани Илков, чиято докторска дисертация е „Въображение и разум в творчеството на Константин Павлов“ /2008/ и е автор на „Несъвършеният гений. Книга за Константин Павлов“ /издателство „Полис“ 2010/ специално отбеляза имената на няколко млади автори сред участниците в конкурса, в чиито стихове „случайно или не, има нещо от духа на специфичното богатство Константин Павлов”. "Такива са стиховете на Никола Петров в книгата му „Не са чудовища“ /издателство за поезия „Да“/, в които, както и при Константин Павлов, го има усещането, че светът е винаги близо до краха си. / „Пътят от пещерата до Кьолнската катедрала е твърде дълъг. Но обратният път може да бъде изминат за мигове.” – Константин Павлов/. Този особен повей от творчеството на поета присъства и в стиховете на младите поети Димитър Ганев („Все повече ми харесва да се разхождам сам“, „Жанет 45“) и Преслава Виденова, удостоена с наградата на името на Веселин Ханчев за дебютната си „Постоянна експозиция“ („Жанет 45“)", каза Ани Илков. Той вярва, че националната награда „Константин Павлов” постепенно ще се превърне в това, в което трябва да бъде: в награда на наградите за поезия.

За новоучредената Национална награда за поезия "Константин Павлов" се състезаваха 27 български поети, като бяха представени 29  поетични книги.

„Тази награда не е само за името на Константин Павлов, но и за силата на неговия характер, внушенията за свобода и истина, обладаващи думите му, присъствието му сред нас и българската поезия. Неговите стихотворения продънваха прихлупеното небе и си проправяха път във високото и чистото на поезията в самия ѝ безсмъртен смисъл, връщаха я към пророческото начало и ни припомняха, припомнят ни и днес, че тя винаги си остава синоним на свободата. За поезията няма нито лесни, нито добри времена.“, каза поетесата Мирела Иванова, председател на журито, в краткото си слово преди да обяви наградите. „След оживени спорове и с чистата, искрена нагласа да почетем паметта на Константин Павлов – образ на истинско мъжество в поезията и живота, решихме да присъдим две равностойни награди в първото издание на конкурса за Националната награда „Константин Павлов“: Амелия Личева – за „Потребност от рециклиране” /издателство „Лексикон”/ и Кирил Василев – за  „Шествието“ /издателство за поезия „ДА“/.

За „Потребност от рециклиране” писателката Теодора Димова пише: „Това е стихосбирка, от която може да те хване ток. Защото Амелия Личева е стигнала до място необятно и непознато до този миг, за чието съществуване човек не смее да помисли дори, какво ли остава да заживее в него, да наблюдава света и да го разказва оттам. Стиховете ѝ са мощни и разтърсващи, в същото време смирени и пределно овладени, докосват се до „микроскопичните точки на реалността”, за да „рециклират амалгамата на всички непотребности”. Под хирургическия поетичен разрез на съвременността протичат като струйки кръв човешката крехкост и нежност. И тези капки са спасяващи, спасителни. Чрез тях единствено устояваме“.

Един от последните текстове на незабравимия Марин Бодаков за „Тоест“ е посветен на “Шествието“. „Поетическото пространство у Кирил Василев става мястото на синхронизация на личния упадък с упадъка на света. Това е съпротивата на поета спрямо свят, който иска да живее без Бог, но и не може да живее с Бог. Свят, в който по пътя към смъртта в съзнанието на лирическия Аз постепенно изчезват всички различия между нещата – и може би точно тук е религиозната (о)мая на текстовете в „Шествие“. Същевременно пред нас е задушевна книга, в която можем да разпознаем, вече рафинирано, собственото си унижение и самоунижение, собственото си отчаяние и примирение. Но и могъща политическа – и напълно конкретна в този свой спектър – книга, която доблестно отказва всякакъв компромис в назоваването на човешкото състояние. И с падащия екзистенциален мрак.“

Преди четири години  на 11 януари 2018 разговаряхме за „въпреки.com” с дъщерята на Константин Павлов Донка по повод откриването на изложбата ѝ в тогавашната галерия „Българи” /на бул. “Дондуков” 73 в София/. Донка или Доди, както я наричат приятелите, не обича да споделя за своето творчество. Смята, че картините говорят сами и думите биха ги развалили. В някои от платната ѝ има изписани букви и думи. Но те не носят никакъв смисъл. По-скоро ги приема като пластичен елемент от картината. „Абсолютно нищо не пише, имитират текстове. Чисто пластически са ми харесвали да се включват. Текст като думи и като конкретен смисъл няма. Букви са, думи са, нарисувани са думите. Но конкретно да съм цитирала някого или някакъв смисъл да влагам в думи няма по никакъв начин”, каза тогава тя. Това отношение към думите е свързано и с отношението ѝ към нейния баща. Някак си тя не иска да посяга към тях заради неговата памет и стремежът ѝ е да пази името му чисто. И никой да не я обвини, че лежи на неговите лаври, макар и дошли късно през трудния му живот. „Като всяко дете, имах връзка с моя баща. Оттам нататък безкрайно съм го обичала, както всяка дъщеря обича баща си. Това, че нося името му, е основна отговорност за мен да го опазя чистичко. Точно затова никога не съм писала. И съм спокойна, че не се бъркам в това и никой няма да ме обвини”, сподели художничката. Попитахме я дали си препрочита неговите текстове. „Аз ги знам наизуст”, усмихна се Донка. 

Извън наградите припомняме, че последната театрална постановка на забележителната Юлия Огнянова „Тапетите на времето", реализирана в Сатиричния театър през 2009 година, е по текстове на Константин Павлов. Спектакълът е в основата на документалния филм „Юлия“ на Стефан Джамбазов, продукция на Студия „Време“, проект, финансиран от Програма „Култура“ в далечната вече 2009 година.

Текст: „въпреки.com“

Снимки:

1. Наградените и журито в СГХГ – от ляво на дясно: Амелия Личева, Кирил Василев, Ани Илков, Румяна Таслакова, Мирела Иванова и Михаил Неделчев

2. Пластиката на наградата, изработен от скулптора Ангел Станев

3. Константин Павлов, снимка: личен архив на семейството

4. Младият Константин Павлов, снимка: архив на семейството

5. Константин Павлов, снимка: личен архив на семейството

6. Константин Павлов /л/ и Светлин Русев/д/, снимка: личен архив на семейството

7. Книгата „Спомен за страха“ /1963/, издадена като художествен уникат 1998 година

8. Константин Павлов /л/ и Йордан Радичков /д/, снимка: личен архив на семейството

9. Поетичната книга „Потребност от рециклиране” /издателство „Лексикон“/ на Амелия Личева

10. Поетичната книга “Шествието“ /издателство за поезия "ДА"/ на Кирил Василев

11. Донка Павлова, художничка, дъщеря на Константин Павлов, снимка: Стефан Джамбазов

 

Моля почакайте...