Интерю на Теодара Станкова с поета Иван Христов

Иван Христов: „Поезията е игра на паметта със смъртта.“

Два дни от юни. Поезията като новия рокендрол. Фестивалът „София: Поетики“ е мястото, където колекционерите-ценители на мерена реч идват, за да срещнат думите, които свързват мълчанията с техния вътрешен глас.

„Поезията е новият рок’н’рол“ казва с едно свое стихотворение английският поет Том Филипс, гост на фестивала. Не си представяте стадион, претъпкан с истерични фенове.  Но фактът, че дори проливните дъждове не спряха устрема на верните почитатели на поезията да бъдат в градинката пред „Кристал“ на 17-и и в бар „Макондо“ на 18-и юни, потвърждава, че поезията е жива, че в прозаичния ни свят все още има място за стихове. И има луди и желаещи да участват в „шампионата по катастрофалност“ - както един от най-добрите ни съвременни поети Бойко Ламбовски определя в свое стихотворение поезията.

 „София: Поетики“ е част от Календара на културните събития на Столична община.

За фестивала и мястото на поезията извън клишето разговарям с поета и литературовед Иван Христов, който е един от организаторите и директор на международната програма на фестивала. 

„София: Поетики“ – как се стигна до този избор? Как привличате публика?

Фестивалът „София: Поетики“ стартира през 2007 г. Фестивалната култура у нас днес е доста добре застъпена, но преди 13 г. не беше. Публичните събития, свързани с поезия в България бяха различни конкурси. Докато в съседни страни като Румъния, Гърция, страните от бивша Югославия, фестивалната култура беше по-развита.

Първоначалната идея на „София: Поетики“ бе да даде възможност на по-младото поколение български поети да се представят. През 2009 г. аз бях участник в един проект на британската фондация „Литература през граници“, целта на който беше литературен обмен между страните от Югоизточна Европа. Така се запознах с много млади поети от съседни държави и започнах да ги каня на „София: Поетики“. От тогава платформата на фестивала е интернационална.

„София: Поетики“ дава сцена не само на литературата, но и на музиката. Каним различни алтернативни групи, които се включват между отделните сетове с поезия. Привличаме публика, като представяме и най-доброто от съвременната българска литература. Каним и утвърдените модерните градски поети, така поетиката на фестивала се свързва с града, в който  живеем.

„София: Поетики“ се провежда с подкрепата на Столична община. Партнираме си и с културните институти на различни страни, които са базирани тук в София. За тазгодишното издание ни помогна Унгарският културен институт. През годините сме си създали добро партньорство и с Чешкия културен център, с Полския културен център, с Британския съвет, с посолството на Израел.

Това, с което обогатихме фестивала през годините, са различните уърк-шопове, организирани с участието на чуждестранните гости и поетите на София.

Включихме и награда на фестивала, която се определя и присъжда по абсолютно демократичен принцип – чрез гласуване от публиката.

Равносметката след 13-то фатално издание каква е?

За мен цифрата 13 е като някаква критична граница, след която фестивалът престава да бъде млад и се превръща в традиция. Вече може да кажем, че след 13 години фестивалната култура у нас се е установила. Това до голяма степен е свързано и с развитието на пазарните отношения в България, защото фестивалите са продукт на едни модерни пазарни отношения.

Интернет сайтовете и социалните медии дават нови възможности на поезията да съществува и да намира своя публика. Дават възможност да се формират поетически общности и в провинцията, не само в София. Разпространението на поезията във Фейсбук й помага да добие популярност в широк кръг - тиражите на стихосбирките са много малки и когато българските поети издават книги, те много трудно добиват популярност.

Да, но Фейсбук невинаги помага за формиране на качествен вкус за поезия. Писането е най-достъпният вид занимание, затова най-масово се практикува. И нивото на поезията пада.

Да, в това отношение Фейсбук е нож с две остриета. Той е като море. И трябва да имаш кораб и добра навигация, за да можеш да плаваш в това море. Иначе има опасност да се удавиш.

Целта ви каква е – да бъде „София: Поетики“ фестивал за хора със специализиран интерес, за да си остане поезията елитарно изкуство или искате да стигне до масовата публика?

Опитваме се да балансираме. От една страна да запазим автономията на поезията като изкуство и да избегнем пошлата комерсиализация, защото и без това има много други жанрове, които ползват популярна поезия. И в същото време да не сме съвсем елитарно изолирани.  

Това, което днес се наблюдава е, че границата между добрите поети и слабите е много драстична. Което доведе в някакъв смисъл до затваряне на поезията в собствените си граници и в собствените си общества.

Първият ден от фестивала винаги се провежда на открито.

Има хора, които искат да се приобщят към вашата публика, но казват, че не разбират от поезия.

Не смятам, че има човек, който не разбира поезия. Дори децата в най-ранна възраст имат потребност да слушат и да разбират стихове. Да, има някои поети, които са по-сложни, но не бива да подценяваме българския читател. Според мен това е нормалното състояние на поезията. Другото състояние я доближава до журналистика - поезията като пропаганда, както е било в миналото. Днес почитателите на поезията са по-малко, но пък са по-верни и по-задълбочени. И когато си купуват книга с поезия, наистина я четат. И тя им е интересна и оказва някакво влияние върху тях.

А в днешно време повлиява ли се поезията от политиката? Може ли поезията да е социална сила? Колко е свободен пишещият човек?

В историята на литературата има различни периоди. Някои се характеризират със силен натиск от страна на политическото върху поетическото. Днес поезията се бори за автономност като самостоятелно изкуство. Един поет трябва винаги да бъде свободен. В противен случай поезията изпълнява политически поръчки вместо да създава свой собствен свят.

Не се отнасям негативно към политиката, напротив, споделям едно по-задълбочено разбиране, като смятам, че всичко е политика. А задачата на всеки политик е да печели колкото се може повече власт и е нормално политиците да правят опит да проникнат в изкуството. Затова има определени извънлитературни тенденции, които винаги правят опит да проникнат в литературата.

От друга страна изкуството изначално се е родило като алтернатива на политиката, на точните науки, на техниката. Изкуството полага усилия в насока човекът да опази човешкото в себе си. Пречи му да се превърне в машина. Съвременният политик е един вид машина. И това е много сериозен проблем на 21-ви век. Съвременните технологии опростяват живота. Изкуството е това, което му дава  смисъл.

Младите хора често са набеждавани, че не четат. Според теб младите четат ли поезия?

Не смятам, че младите не четат поезия. Според мен има едни разминавания, които аз наричам поколенчески. Заради динамиката на 21-ви век всички усещаме това тревожно чувство за загуба на контрол. И ми се струва, че тези оплаквания идват от страна на предишните поколения поети, които не могат да разберат новите начини на общуване и новите начини на писане на поезия и това ги притеснява. Защото те губят своите почитатели и своята голяма аудитория, която са имали преди.  

Фестивалът дава възможност на по-младото поколение български поети да се представят. 

Има ли нещо, с което българската поезия е специфично интересна?

През последните години се забелязва едно унифициране на поетиките. Не само тук на Балканите, но и в европейски мащаб. В рамките на Европейския съюз много поети вече имат възможност да пътуват, да участват в различни международни форуми. Това влияе на тяхната поетика. Доста книги се превеждат на различни езици, което пък доведе до вдигане на общото ниво на поезията, която се пише в България. В известен смисъл за сметка на самобитността. Но въпреки това доближаване на поетиките, не става дума за пълна загуба на уникалност. Всяка култура носи в себе си своето различие и точно с това е интересна по света.

Преди 24 века Платон не допуска поети в идеалната си държава.

Все пак да не забравяме, че става въпрос за идеалната държава. А такава идеална държава не съществува. Може би поезията идва точно затова, за да ни покаже човешкото противоречие, че често, докато се опитваме да съградим една идеална държава, сме склонни да изхвърляме този или онзи, който не ни харесва и смятаме, че всички в идеалната държава трябва да бъдат идеални. Такава беше и идеята на тоталитарните общества, но в известен смисъл тази идея е отживяла времето си. Защото човекът е роден несъвършен, той не може да бъде идеален. Поезията ясно ни показва това. Често тя е предизвикана от някаква вътрешна липса, от незавършеност, нещо което не е идеално и те кара да се стремиш към завършеност и към някакъв идеал. Това отключва вдъхновението на поета.

Кои са митовете за поезията, които можеш да развенчаеш?

У нас битува едно погрешно и в някакъв смисъл вредно схващане, че човек се ражда поет. А това съвсем не е така. Поезията е занаят както всички останали занаяти.

Заради това романтично схващане, че поетът е роден поет, се появяват много слаби автори, които не желаят да се учат, не желаят да се влияят от други поети.

Поетът е професионалист и неговото изкуство изисква много работа и всеотдайност. Както един цигулар например, който трябва да полага ежедневни усилия, за да стане майстор. Така е и с поезията.

И мисля, че това е посоката, в която за в бъдеще си струва да хвърлим повече усилия на нашия фестивал - да разширим уърк-шоповете и да разработим образователна програма по творческо писане.

Друго погрешно схващане е, че един поет не е необходимо да знае чужди езици. Моят голям учител в писането на поезия е превеждането на поезия. Преводът на различни поети с различни поетики много обогатява и личната ми поетика.

Пренебрегването на този факт пречи на българските поети да бъдат харесвани по света. Защото те не могат да се впишат в контекста на чуждите култури, дори да са много добри поети.

Коя е съвременната поетична муза?

Аз свързвам музата с натрупвания. Колкото повече натрупвания има един поет, толкова по-леко пише. Лекото писане не трябва да се бърка с лесното писане. Лекото писане не е лесно. То е леко, защото е в резултат на огромно количество натрупвания. И когато авторът вече владее материята, изглежда така, сякаш той е направил нещата с лекота.

Имаш различни литературни награди. Какво е отношението ти към конкурсите за поезия. Влияеш ли се от тях?

Необходим е по-ясен критерий. Съвременната поезията е заплашена от един вид комерсиализация, в резултат на това, че популярното непременно започва да се приема за ценно. А това е голяма заблуда. Както казах, това е свързано с подценяването на поезията като занаят. Поезията не трябва да се изравнява с масовата публика и да се превръща в шир-потреба. Нещо, което до голяма степен правят днешните конкурси за поезия. Предпочитам фестивалните изяви, защото те не са състезателни. В крайна сметка поезията не е спорт. Или ако е спорт, тя е по-скоро бягане на дълги разстояния.

Кога посягаш към поезията?

Когато съм ядосан, когато загубя опори и ценностите ми са подложени на изпитание, тогава посягам към поезията и тя ми помага да се върна към себе си и да намеря хармонията.

Поетът трябва ли да познава дълбоките измерения на страданието?

Емоционалният поетичен светоглед не изключва болката, която е част от живота, но тя не бива да се абсолютизира. Разбира се, добрата поезия може да бъде всякаква – може да бъде песимистична, оптимистична, погребална, любовна. Добрата поезия си е добра поезия.

Поетът не трябва да бъде позьорски трагичен или пък позьорски веселяк. Харесвам поезия, която е многопластова, която сменя нюансите вътре дори само в едно стихотворение - от трагика към оптимизъм и обратно.

Какво е поезията в 21-ви век?

Забелязвам, че хората в 21-ви век са станали много груби в отношението си към света. Много ненюансирани, много едноизмерни. А поезията може да ни даде човешката дълбочина, да ни направи по-многоизмерни, по-изтънчени. Поезията има силата да променя хората и начина, по който те гледат на света. Освен че доставя естетическа наслада, тя трябва да е и етичен пример. Да ни показва, че светът е различен, но ние можем да се разбираме - да говорим на един общ език, какъвто е поезията. Да имаме търпение за различието на другия.

В голямата поезия думите рядко са самоцел, защото те са мост към онова, което наричаме Смисъл.

Поезията има нужда от грижливо пазене, поливане и галене, защото тя е като растенията. Поезията е жива, защото и ние сме живи. Тя е една непрекъсната игра на паметта със смъртта. Тя е спасение от зъба на времето.

Кои са твоите определения за:

Вдъхновение…

-Пробив в необятното.

Смъртта…

-Мярата на нещата.

Миналото…

-Нашето настояще е изтъкано от миналото.

Най-големият компромис…

-Онова, след което вече не сме себе си.

Истината…

-Онова, което ни удържа.

Любовта…

-Един от аспектите на Смисъла.

Последното ти стихотворение е…

-Сходно на първото.

Кога поетът трябва да замълчи?

Когато няма какво да каже или когато заговори Смисълът.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Иван Христов е роден през 1978 г. Доктор е по съвременна българска литература. Автор на стихосбирките „Сбогом, деветнайсти век“ (носител на наградата за най-добър поетичен дебют от Националния конкурс „Южна пролет“ 2002 г.) и „Бдин“ (носител на националната литературна награда „Светлоструй“, 2006 г., през 2015 г. „Бдин“ излиза на турски език), както и на академичната монография „Кръгът „Стрелец“ и идеята за родното“ (2009). Участвал е в множество международни литературни фестивали, а поезията му е превеждана и публикувана на повече от десет езика. През 2013 г. излиза неговата трета поетична книга – „Американски поеми“. През 2016 г. в Румъния е публикувана двуезичната книга „Бдин, следван от Американски поеми“, на български и на румънски. През 2018 г. излиза неговата четвърта поетична книга „Любовен речник”. Работи в Института за литература при Българската академия на науките.