Интервю на Теодора Станкова с маестро Юли Дамянов

Има един загадъчен и вълнуващ миг на почти свещена тишина - преди да избухне музиката. Диригентът се изправя пред оркестъра, вдига ръце, среща очите на  оркестрантите… За тези тържествени мигове маестро Юли Дамянов се подготвя във всеки от делничните си дни.

Той е главен диригент на Музикален театър „Стефан Македонски“. Успоредно работи и като постоянен гост-диригент на Варненската, Бургаската, Пловдивската опера и др. 
Другата му голяма слабост е духовата музика. От 2012 г. е и диригент на Софийския духови оркестър. Самият той не свири на духов инструмент, но знае, че за духовите инструменти трябва да имаш душа.

Зодия лъв е. Иска да се командва сам.

Често музикантите у нас се появяват в различни формации. А при диригентите това случва ли се?

Музикалният театър е първата ми любов. И никога не съм я губел. Но се случва понякога човек да срещне нова любов, без да се отказва от старата. Много се вълнувах, когато през 2012 г. срещнах духовия оркестър. Той може да засвири там, където не може симфоничният. Дирижирането на духов оркестър е съвсем различно изкуство. 

Преди много години той беше два пъти по-голям – наброяваше 88 музиканти, днес свирят 40. Тогава освен духовите и ударни инструменти, имаше и 8 контрабаса! Оркестрациите за този духов оркестър звучат по-добре, отколкото самите симфонични оркестрации. Слушах ги в захлас…

Ролята на съдбата в живота ви като музикант каква е?

В музикалната академия ме приеха със специалност хорово дирижиране при проф. Лилия Гюлева. По-късно издържах изпит и постъпих в класа по оркестрово дирижиране на проф. Константин Илиев.

Бях студент в последен курс, когато преподавателите ми по духова оркестрация - Николай Братанов и Христо Тонев, ми предложиха да се подготвя за дирижиране на духов оркестър. Диригентът на гвардейският се пенсионирал, така че като завърша, направо да го поема аз. Само като си представих, че ще сложа фуражка на главата си… Отказах. (Смее се.) А ми се отдаваше тази оркестрация и те неслучайно ме потърсиха. Явно, че има карма – години по-късно се изправих пред духов оркестър.

Ако навремето бях послушал професорите си, щях да съм пенсиониран полковник вече.

С какви чувства се връщате назад към миналото?

Сега, когато погледна живота назад, бая усложнения и каши съм забъркал. Както се казва, пътят към ада е осеян с добри намерения. Бих се опитал да избегна някои грешки, но пак бих направил същия избор.

Когато бяхте млад диригент, имахте ли момент на съмнение? Как накарахте всички да ви повярват?

В началото всички се влюбваха в мен, чувах само суперлативи. След любовния период започнаха да ми откриват кусурите. Неизбежно е – влизаш в противоречия, започваш да си отстояваш позициите. Около 33-та ми година дойдоха и първите сериозни предателства. Няма как, живеем като едно голямо семейство – има и сплетни, има и интереси. Някои са злопаметни, други се правят, че прощават по-лесно.

Както казва евангелист Йоан, миналото е отминало. Ние не можем да го променим. Тогава прощаваме или се мъчим да забравим. Но миналото се е състояло. И то е такова, каквото е. Настоящото можем да избираме, бъдещето можем да се опитаме да  променим.

У нас съществува предразсъдък, че оперетата е лек жанр.

За империя като Австро-унгарската, например, оперетата винаги е била държавна политика. „Цигански барон“ е олицетворение на разцвета й, а „Царицата на чардаша“ – на нейния упадък. Оперетата в никой случай не е елементарно изкуство. Представете си какви качества трябва да има един артист, за да излезе на сцената и да играе като актьор, да танцува като танцьор и да пее като певец!? И едновременно с това да се съобразява с някакъв като мен, който му маха насреща. (Смее се.)

Колко забележим е диригентът?

Това беше в кръга на шегата. Защото диригентът не трябва да кара артистите да се взират в него, а трябва незабележимо да осигури естествена хармония на сцената. Да създава магията, която обединява всички. Да внесе необходимото настроение и спокойствие.

Работата на главен диригент е донякъде административна. Това не пречи ли на изкуството?

Диригентът по принцип е организационна фигура. Главният диригент е артистът сред мениджърите. Отговорен е за организацията – от подписване на програмата, до всяка отпуска, която също подписва. За диригента се казва, че е класов враг на оркестрантите. Не винаги е така. Новото поколение диригенти през по-голямата част от времето си са в чужбина. Идват в България, правят концерт и си заминават. Аз съм сред музикантите – и в театъра, и в духовия оркестър. Това калява егото и ми помага в работата. Известно време поставях две пиеси с малък камерен оркестър - „Фантазьори“ и „Четирима в леглото“,  по американския мюзикъл „I love my life”. Свирех на пианото и така водех целия оркестър. Това ми даде безценен опит. Когато работиш с оркестър, трябва да си ясен. Щом съм поставен срещу тях, нямам право на грешки. Ако сбъркам, веднага ще се разбере.

Веднъж Айнщайн написал: 2Х3 = 7. След това дал поредица от абсолютно верни примери, но студентите му се присмели. Той обяснил: "написах това, защото вие може цял живот да сте изрядни и никога да не получите похвала за нещата, в които сте перфектни, но дори веднъж да сбъркате, ще получите укор."

Равнодушно ли приемате хвалбата и клеветата?

„Хвалу и клевету приемли ровнодушно,/И не оспоривай глупца!” – тези два стиха на Пушкин са мое верую. Но не винаги мога да бъда равнодушен. Обичам признанието на публиката. Макар че според Теди Москов пълното неразбиране на спектакъла от страна на публиката се нарича аплауз.

Някои предпочитат градивната критика пред „четките“?

За критиката ще цитирам и Оскар Уайлд, който казва: „Критиката и в най-висшия и в най-низшия си вид е един вид автобиография.“ От критиката разбираме доколко хората насреща разбират от това изкуство. Ако ме хвали за лош спектакъл, този човек или е лицемер, или нищо не разбира. И обратното - ако съм прецизен, а получавам нападки…

Най-хубавото е, че и след успех, и след неуспех, продължавам. На другия ден отново отивам на работа.

Музикант къща храни ли?

Само в България има такава поговорка: „Музикант къща не храни.” Когато влязох в музикалното училище с пиано, всички първокурсници ходехме с вирнати носове. Все едно сме богопомазани. После времето ни приземи… Няма да забравя учителката ни по солфеж - Лили Александрова, която тогава ни каза: „Имате право още две седмици да решите дали да се откажете от музикалното училище. Автотенекеджии да станете, повече пари ще взимате.“

Аз винаги с музика съм си изкарвал хляба. Имало е и трудни моменти. В зората на демокрацията класическите жанрове се оказаха не толкова доходна работа. Но всяко зло за добро. Положително беше, че в музикантските среди останаха само хората с талант и призвание. Преди това от общата музикантска маса 2-3 % бяха изпълнителите на международно ниво. Около 47% бяха отличните музиканти, професионалисти в своята област - педагози, оркестранти, диригенти. Останалите 50 % въобще не е трябвало да се занимават с музика. Но мама и тате са казали, че така трябва, защото детето на съседите ходело на пиано…

Не намразихте ли пианото в един момент?

Никога не съм го намразил. Макар че години по-късно, когато спрях да свиря активно, а и учителката ми по пиано вече не беше между живите, продължих да сънувам натрапчив сън, почти кошмар - все сънувах как трябва да отида на урок, а не съм достатъчно подготвен…

Занимавате се и с композиция. Кога творите?

Най-добрите си неща съм създал под влияние на силна емоция. Когато съм бил смазан от живота, от любовта. Така написах песента „Една звезда“, посветена на незабравимата ми преподавателка по хорово дирижиране - проф. Лилия Гюлева, която има специална роля в моя живот. Денят, когато тя умираше, беше и мой рожден ден. Седнах на пианото, сложих тихия педал и текстът и музиката на тази изплакана песен се родиха заедно…

Само на вдъхновение ли залагате? Разчитате ли на дисциплина и професионализъм?

Вдъхновението също си е част от професионализма. Има го, спохожда ме.

Пиша и поръчково. Но всяко произведение винаги минава през сърцето ми.

С какви интересни хора ви е срещнала музиката?

Имал съм много вълнуващи творчески срещи. Работех като музикален консултант на Валери Петров за постановките „Цигулар на покрива“ и „Хубавата Елена“. Неформалните ни срещи са ми много ценни. С голям респект се обръщах към него на Вие, а той все ми викаше: „Юли, как не можеш да сбъркаш, да ми кажеш Бай Валери.“

Друга паметна среща е тази с Борис Хинчев – мой пръв и последен главен диригент. Руслан Райчев e друг мой любим главен диригент, от когото, освен че съм се учил на дирижиране, съм научил много и за психологията на оркестъра. Тези двама диригенти са дали много на Музикалния театър. За мен са като планински върхове. Усещам присъствието им, то ме зарежда с енергия. Когато не съм ги послушал, винаги съм бъркал. Колосални личности, и съм щастлив, че съм се докоснал до тях.

С толкова добри учители, кога си повярвахте сам?

От дете все си вярвам. Чак понякога ми се дразнят на самонадеяността. Добре е човек да има самочувствие, но преди това трябва да е достатъчно подготвен за него, за да бъде то подплатено.

Носител сте на редица национални награди. Помага ли това признание на твореца? 

Честно - желаел съм ги. И съм работил много за тях. Музиката трябва да има адресат. Може да си много уверен в своята гениалност, но защо ти е музика, неразбрана от никого. Да, доколкото публиката има някакви очаквания, опитвам се да отговоря на тях. 

С духовия оркестър работата също ви потръгва...

Гледам си го като мой. Правим повече репетиции. Музикантите се оплакват, че концертите са по-дълги, а музиката по-трудна. Е, по-труден им е животът с мене, но получават признание и успехи. Борбата е като във футбола – „ЦСКА“ става по-добър, когато елиминира „Аякс“. Докато си бие другите отбори тука, си стои все на същото ниво. (Смее се.) Да победиш по-добрия е предизвикателство.

Каква е средната възраст на музикантския състав в оркестъра?

Има и съвсем млади музиканти, по-млади от децата ми – 96-та година родени. Има и някои, които са ми батковци.

Вие свирите ли на духов инструмент?

Така и не просвирих на духов инструмент, а трябваше… Сега, когато дирижирам духовия оркестър, музикантите ме упрекват: „не си духач, не разбираш колко се изморяваме, твоята е лесна…“ (Смее се.) Действително, аз уважавам уменията на хората срещу себе си. Макар и теоретик, диригентът трябва много добре да познава възможностите на различните инструменти. Това, което пианото лесно ще изсвири, за кларнета може да е много трудно постижимо грифово. Въпреки, че самият аз не свиря на духов инструмент, знам добре какво може всеки един инструмент и се съобразявам с това, докато пиша оркестрацията. Диригентът не трябва да има колебания. Когато по време на работа спре оркестъра, не винаги трябва да се обоснове защо спира и какво иска да се поправи. След неудача оркестрантът с поглед ме моли да върна мястото, за да си го изсвири още веднъж, но да не казвам защо го връщам.

Кой от духовите инструменти асоциирате с човешката душа?

Всички духови инструменти носят човешката душа. Защото дъхът е символът на душата. Когато докоснеш клавиш на пианото, винаги излиза тон. А когато духнеш в инструмента, може и да не излезе. Или изведнъж както си свириш, да се получи някакъв кикс, тонът да скочи нагоре…

Имате ли ритуали преди излизане на сцена?

Прекръствам се. Което ще рече: „Господи, помагай!“.

Спазвате ли 10-те божи заповеди?

Като малък не съм бил кръстен. По-късно, когато осъзнато приех християнството и отидох сам да си се кръстя с моята леля, свещеникът каза: „Да не правим на другите това, което не искаме да ни направят на нас.“ Замислял съм се за 10-те божи заповеди, не мога да ги изпълнявам всичките. Грях е и гордостта, и чревоугодието… Аз само по тези два показателя съм в ада вече. (Смее се.) Не живея праведно, но се надявам добрите ми дела да натежат и да смекчат участта ми.

Какво ви предстои?

В Музикалния театър се подготвяме да отбележим 100 години оперетно дело в България. И всичко през следващия сезон ще е подчинено на това събитие.

С духовия оркестър, който работи съвместно със Столична община, правим концерти на открито в Борисовата градина – част от календара на културните събития на Столична община.  

С духовия оркестър вече подготвяме и предколедния концерт, който ще бъде на 4-ти декември. Ще участват Миро, хорът на софийските момчета с Адриана Благоева, Катерина Тупарова и Александър Мутафчийски. Все още сме в преговори с „Кантусфирмус“ за да тяхното евентуално участие.