Интервю на Теодора Станкова с писателя Владимир Зарев

Той е определен от думата „писател“. Пише с живота си. За него думите „живот“ и „свобода“ са синоними. Научил е, че най-важното нещо е свободата, защото тя е форма на различие. И е пуснал на свобода думите си, които по тази причина са особено въздействащи и отговорни.

Преди броени дни писателят Владимир Зарев получи високата държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“ за изключителния си принос за развитието на националната културна идентичност и духовни ценности. А преди месец писателят навърши 70 години, като отбеляза юбилея си с представяне на книгата „Владимир Зарев. Литературна анкета“ от проф. Николай Димитров – събитие, организирано от ИК „Хермес“ и дирекция Култура, Столична община.

Как бихте разказал себе си с няколко думи?

Ако трябва да огледам себе си в себе си, ще кажа: Млад (преди месец навърших 70 години). Хубав! Забавен! Страхотен! Обича природата, най-вече неспокойствието, уханието на сол, на безбрежност и на природно размножение на морето. Несвършването, ласката, лятото на морето. Обича още свободата, човешката свобода е форма на различие, следователно обича своето различие и цени различието на другите. Обича тишината в кабинета си, търпението на бюрото и бавното изтичане на часовете, блясъка на въображението и угасването на деня, когато работи. Не обича подчинението, доброволно е склонен да признае единствено невидимата и пределно деликатната  власт на съпругата си поетесата Мирела Иванова. Не обича още да е гладен, да не си е доспал, да не достигне алкохолът, когато е решил да си пийне, и да изкачва стълбища!

Какво предхожда писането - талант, четене или музата?

Струва ми се, че копнежът към писане е вроден, той е естествен и нужен на писателя като дишането и светлината. В основата на този копнеж е желанието да споделяш, но най-вече това е блясъкът на думите, енергията на словото, повличащата сила и магията на Словото, което ме е будило нощем. Защото Словото не само разказва света, а го надгражда и променя. Отнема нещо от него, повтарящото се и баналното, но добавя друго, не самата реалност, а нейната изключителност, нейните сенки, смисли и значения. Прави света единствен, наистина уникален и неповторим, свят сътворен от самия писател. И още, само Словото може да проникне в истинската дълбина на човека, да надникне в мерзостта и в благородството, в безличието и в наглостта, във величието на човека. Но, за да отговоря точно на въпроса ти, ще добавя, за да станеш писател, се изисква талант, особени сетива и могъщо въображение да виждаш зад това, което се вижда. А занаятът се учи по два начина, като пишеш и си пределно самокритичен  към себе си и като четеш големите писатели на световната и националната литература.

С какво е интересна личността на автора?

Личността на автора няма значение, важни са неговите книги. Ако писателят успее да напише значими, непреходни книги, неговата личност, житейски и духовни особености, провалите, възторзите и интимните му въжделения ще събудят общественото любопитство. Хората ще го четат и ще го обсъждат, ще откриват необикновеното в характера и житието му, в неговото дружелюбие или душевна затвореност и мрачина. Разбира се, житието на самия писател буди съпричастие, но само ако неговият текст е достатъчно значим и се отличава с духовна дълбочина. 

Променя ли се литературният вкус на българина?

В последните тридесет години се промени цялостната ценностна система на българина, неговото отношение към свободата, към властта, най-вече към властта на парите, към смайващите промени в глобалния свят. Той свободно пътува и е все по-информиран, но от друга страна сякаш самите глобални ценности го правят все по-бездушен и духовно ограничен. У нас мощно и пагубно „интелектуално“ влияние оказа вкусът на мутрите, на престъпно забогателите простаци, на миските, монокинките и чалгата, които опростачиха няколко поколения българи. Нормално е литературният вкус на българина да се променя, когато чете съвременният човек не желае да се натоварва и размишлява, а предпочита да се забавлява. За жалост така е и в цял свят, питал съм се, къде е днес голямата американска литература, която ни караше да и се преклоним, да изпаднем в захлас през седемдесетте, осемдесетте и деветдесетте години на миналия век. Ще добавя само, че за жалост истински духовните хора у нас, които обичат високата литература, обедняха и живеят в мизерия, в ниските вибрации на бита, а тези, които имат пари, по правило не четат.

Какво е да си професионален писател у нас?

Да бъдеш професионален писател у нас е трудно, по-скоро невъзможно. Българският език е прекрасен, красив и безкраен, но се говори от малко хора. В последните три десетилетия тиражите на книгите намаляха в десетки пъти, при цялото си величие художественото Слово не може да се конкурира с безличието, често с пошлостта на интернет, на десетките телевизии и електронни медии. Поради всеобщата бедност книгите у нас струват унизително евтино. Трите романа от трилогията ми „Битието“, „Изходът“, „Изборът“ в Германия, Австрия и Швейцария се продават по 32 евро всеки, а в България цената им е 18 лева. Освен с професионално писане, писателят е принуден да се занимава и с нещо друго, за да оцелее. Удивително е, че при тези непривлекателни условия днес всички пишат, графоманията взема умопомрачителни размери, както обичам да се шегувам, сега писателите са повече от читателите.

Как избирате заглавия за книгите си?

В началото, когато ме сполетява някой нов роман, заглавието е последната ми грижа. Интересуват ме идеите, борбата на идеите и най-вече характерите, драматизмът на образите и сблъсъкът между тях, страданието, което са способни да понесат героите, защото страданието е основният и най-значим мускул на живота. В несекващото страдание да постигне себе си един човек се докосва до най-важните екзистенциални проблеми на битието – до проблема за властта или за пълзящия, привидно невидим, неосъзнат, но всеприсъстващ в съществуването ни страх от смъртта  Разбира се, докато поставям началото и навлизам в същността на конфликтите, аз мисля за заглавието на бъдещата книга. Когато на двадесет и девет години започнах да пиша родовата си сага, действието в трилогията се открива през далечната 1890 година и завършва в наши дни, аз пожелах в заглавието да има нещо епично библейско. Затова по подобие на  Библията назовах първите две части „Битието“ и „Изходът“, третата книга в Библията е наречена Левит, но в нея Бог оповестява своите закони, ето защо аз я нарекох „Законът“. Обикновено се стремя заглавията ми да са къси и пределно драматични – „Разруха“, „Светове“, „Лето 1850“, „Орлов мост“, но понякога избирам и дълги, разказвателни заглавия – „Поп Богомил и съвършенството на страха“.

Кога една книга е стигнала до читателите?

Всяка книга е един определен, напълно завършен, „неподвижен“ и непроменлив текст. Когато обаче този текст премине през сетивата и въображението на читателя, той се „отваря“, променя се според  душевната  му и емоционална същност, според интелектуалния опит и духовната му извисеност. Всеки читател дописва чрез себе си книгата и по този начин тя се видоизменя, натоварва се с нови смисли и наистина се тиражира. Тя е достигнала до читателя, когато я прочетат много хора, независимо дали ще я харесат.

Кои са вашите място и време за писане?

Във възторга и силата на  младостта си предпочитах да пиша нощем, в късните часове, когато самата тъмнина е сякаш изпълнена с предчувствия и с тайнство. Тогава изпитвах странното усещане, че целият свят ме е загърбил и спи, за да остана сам в тишината, всъщност в мислите, във виденията си и в себе си. Сега вече предпочитам разсеяното безличие на деня, обикновено сядам зад бюрото в единайсет часа и работя до три-четrри, докато се усетя уморен и изчерпан. Мога да пиша навсякъде, стига да имам спокойствие и голяма чаша горчиво кафе. Писал съм в кабинета у дома, във вилата ни в Бистрица, в творческия дом на писателите в Хисаря, писал съм през зимата, когато светлината е тежка и с цвят на олово, през устрема на пролетта и лековерието на лятото, през узрялата тъга на есента. Докато работех, пушех много, по две кутии цигари, удоволствието от навика, от цигарите ме съсредоточаваше и събираше. Когато сърдечните проблеми ме принудиха да откажа цигарите, една година не успях да напиша нито ред! Беше безсмислено, просто думите ги нямаше!

Как се живее в дълбокото?

В дълбокото винаги се живее трудно, защото там е опасно, човек може да се удави в една любов, в своята професия, в парите си, в смисъла на живота, дори в себе си. В дълбокото човек преживява истински собствените си възходи и падения, а и своята тъга, своята неутешимост.

Какво знаехте за себе си на 30, на 50, а на 70 години?

На тридесет години вече знаех, че животът е прекрасен и че всичко най-интересно е пред мен, че то ми принадлежи. На петдесет години научих, че всичко е временно, че животът е вода в шепата и че съвършенството е невъзможно, че съвършенството прилича на хоризонта, колкото повече го доближаваме, толкова той се отдалечава от нас. На седемдесет години зная всичко, което научих на тридесет и на петдесет години, но когато ставам сутрин от леглото, гърбът ме боли.

Талантът задължава и обикновено се съчетава със силна самокритичност. Докато пишехте романите си от най-ранните текстове, през трилогията Битието,  Изходът и Законът… до най-новия ви роман „Орлов мост“, имало ли момент, в който да се страхувате, че няма да се справите?

 Писателят задължително преживява два вида еднакво притеснителен, най-вече провлачен във времето, но понякога разтърсващ страх, поне при мен е така. Когато започва новата си книга и когато вече я е завършил. Първоначалният страх идва от съмнението дали този път ще успее да напише най-хубавата си и четена книга и тази боязън изчезва едва когато героите се освободят от деликатното насилие, от моята опека и започват да постъпват според себе си, според своята житейска същност. След  като аз се освободя от новата си книга и я предам в съда на читателя, вторият вид страх дали съм успял никога не свършва.

Как реагирате на страха и съмнението?

Съмнението е най-верният приятел на всеки истински писател. И докато пиша, и след това, аз непрекъснато се съмнявам в реалната стойност на текста. Вече споменах, че е невъзможно да се постигне съвършенството, но съмнението е най-верният път да го доближим. Човек се страхува от неизвестното, затова детето се бои от тъмното, а човек от смъртта. Ако се замислите, ще се убедите, че при цялото си възможно разнообразие всички човешки страхове се свеждат до страха от смъртта. Аз вярвам, че не трудът е превърнал нашия далечен родственик в човек, а страхът от смъртта, неговото осъзнаване, че е смъртно същество. Когато е проумял, че е смъртен, нашият предшественик е бил принуден да мисли, започнал е да твори, за да отложи смъртта. За да улесни живота си и да избегне смъртта, той се е научил да използва огъня, да се облича в кожи, създал е каменната брадва, лъка и стрелите, по-късно той ще измисли крепостите и градовете, парната машина и лекарствата, електричеството и атомната енергия, за да се „занокти“ за живота, да остане по-дълго в живота и да излъже смъртта. Така че осъзнаването на смъртта е страшна сила...

Ние упорито и неразумно се опитваме да живеем като безсмъртни същества, но непрекъснато носим смъртта у себе си. И ще споделя, подсъзнателно се доверяваме на смъртта, защото освен другото тя е съвършеният морал, единствено възможното и реално осъществимо равенство. Просто умира бедният, но и богатият, нещастният, но и щастливият, глупакът, но и умният, грозният, но и красивият. Страхът, какъвто и да е той, едновременно ни предпазва от хиляди възможни беди, позволява ни да оцелеем физически, психически, често и социално, ала той ни и смалява, често ни превръща в слаби и още по-лошо в послушни, в склонни на измяна и предателство същества.

Как изграждате книгите си?

Винаги е различно и най-важното интересно. Понякога дума, необикновен, изпълнен с енергия израз или смайващ абсурд могат да породят идея за разказ, за новела. Обикновено повод за написването на роман е някакво важно досещане, идея, която създава конфликт и съдбовни последствия. Така например преди тридесет години написах романа „Лето 1850“, защото неочаквано научих за въстанието в Северозападна България, което по своето величие, мащабност, преживян народен възторг и трагизъм не отстъпва на Априлското, а избухва четвърт век по-рано. За него обаче не се знае нищо, върху него покълва тишина и то не остава ярки следи в националната ни памет, забравата е неговото истинско поражение. Защо? Тази загадка ме измъчваше и ме предизвика към размисъл, докато осъзнах, че причината за това забвение е отсъствието на Слово. Просто нямало ги е Захари Стоянов и Иван Вазов. „Лето 1850“ е роман за блясъка и величието на Словото, защото Словото е не само споделяне и изповед в насилието, но и незабрава, то е най-истинската и непоклатима национална памет.

Трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“ замислях и осъществявах сладостно бавно, обикнах Видин като роден град, макар че съм роден в София, опознах хората, аромата на голяма река, светлината на изгревите и залезите, появата и изчезването на  белите кораби и черните шлепове, които носеха носталгията по непознатото и пътуването. Разпитах огромно количество хора от разни поколения, прочетох стотици вестници от различните периоди на историческото битите и на моя разказ. Първият том на трилогията „Битието“, разположен върху 900 страници, излезе през 1979-а, когато бях на 32 години. Втората част също в такъв обем през 1983 година, а третата завърших в приказния град Бамберг, когато за „особени заслуги“ получих едногодишна стипендия от Баварското министерство на културата. Семейната сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“ разказва сто и двадесет години национално историческо време, а за да я завърша, ми бяха необходими реално тридесет години.

Имате ли писателски съвет – откъде да зареждаме въображението си, когато светът ни се струва сив и досаден?

Светът никога не е сив и досаден, хората, потопени в него, постепенно или изведнъж стават сиви и досадни. Светът винаги е пъстър, населен с невероятно разнообразие, окъпан в светлина, в значения и в сенки, отрупан със скритост, с досещания, с движение на форми, на психологически и социални сътресения, пренаселен с необикновени съдби, с много тъга, с нежност, с щастие и разбира се с глупост. Писателят просто трябва да го наблюдава, а най-добрият начин да наблюдаваш живота  е като активно живееш, като си част от него, от неговата посредственост, многотия и величие.

На какво ви научи Панталей Зарев?

Баща ми имаше един девиз, който спазваше желязно в своя безкрайно дисциплиниран и отруден живот на кабинетен учен: „Живей така, сякаш всеки ден е последен“. Аз бях доста работлив, написах 18 книги, от които 12 романа, но съм заклет хедонист, човек на удоволствията и спазвах неговия девиз по друг начин. Живей пълноценно, всеотдадено и интересно, сякаш всеки ден е последен. През живота си работих много и със страст, ала не се отказвах от нищо. От баща ми помня още огромните ни мрачни, надвиснали над светлината на деня, излъчващи духовна надменност библиотеки, мириса на духовно усилие, на изпаряваща се хартия в кабинета му и подчинението му пред Словото, огромната му любов към националната ни и световната литература.

Освен родителите и децата са учители. Кои са най-важните уроци, които научихте от тях?

Най-важното, което съм разбрал от моите родители и от децата си е, че всички уроци, особено тези които предизвикват досада или са преподавани с насилие, са напразни и че всеки човек се учи най-вече от себе си, от собствените си грешки, нещастия, духовни проникновения и сполуки. А най-важното, до което се докосвам по-малко с ума и повече със сърцето си, е че Бог ми подари три красиви, пределно умни дъщери и пет прекрасни внука. Дори на 70 години аз съм си отвоювал правото да обичам, имам кого да обичам!

А как минавате през трудни преживявания като отхвърляне, предателство, раздяла?

Колкото и да звучи измислено, колкото и да звучи абсурдно при всички мои съдбовни раздели и провали, при всичките отхвърляния и предателства, които съм преживял, съм се мъчил да се поуча от своите герои, от техния емоционален и социален опит, от дълбината на философските им проникновения!

Според вас можем ли да изградим умения за справяне с кризите или не си струва да се опитваме? Гневите ли се?

Аз съм изключително добронамерен човек, мразя неразбирателствата и конфликтите,  но ми е трудно да понасям откровената несправедливост, всяка нахална несправедливост. Тогава не успявам да овладея себе си и се гневя, както Мирела обича да казва – „изпадаш под властта на Пелеевия си гняв“. Сам по себе си прекомерният гняв е едновременно величествен и глупав, защото подобно на омразата ни прави несвободни, сдвоява ни, подчинява ни на този, който го е предизвикал. А що се отнася до кризите, те са два типа, които взаимно си повлияват, драматично се преплитат и се допълват. Кризи на отделната личност и кризи на обществото. За жалост сложната ни и доста сурова национална съдба е научила българина да се оправя сам, той не е в състояние да се обедини с другите, да се влее във всеобщата съпротива дори когато кризата на обществото го ограбва и се превръща в негова жестока личностна криза.

Къде се спасявате от кризите – и буквално, и не съвсем? 

Обичам да плувам и го правя сравнително често, обичам да се разхождам с приятели, да бера гъби, а когато ми писне от всичко, обичам да споделя самотата си с една бутилка хубаво, узряло уиски. Най-сигурно обаче се спасявам в любовта, в любовта към моите близки, към обичните ми хора. Тази прекрасна и несвършваща любов ме изпълва с хармония и със смирение, спасява ме от тъгата и насилието на самия живот, от прииждащата старост, понякога и от бесовете в мен самия.

Как приемате голямата награда „Паисий Хилендарски“, която получихте преди дни?

За мен е особена чест и гордост да стана носител на високата държавна награда „Паисий Хилендарски“. Тя носи и осветява името на първия народен будител, на този, който в годините на вековна тишина, на духовен мрак и забрава, преоткри древната история на България, повдигна народната свяст и драматично постави началото на българското Възраждане. Със своето величествено дело Паисий Хилендарски доказа, че единствено написаното слово остава трайни следи във времето, че то може да се превърне в копнеж по свобода и национална енергия, а сетне в народна съдба и историческа памет.  Иска ми се да благодаря на видните интелектуалци и културните институции, които предложиха моето творчество да бъде удостоено с това признание, да благодаря на уважавано жури, да благодаря на Министерството на културата и на всички държавни институции, които подкрепиха този щастлив за мен избор!