Интервю на Теодора Станкова с режисьора Майя Виткова-Косев

Пандемията ни накара да обърнем внимание на нашия вътрешен свят и на нашата човешка същност. Станахме ли по-умерено, по-интровертно, по-добротворческо и по-емпатично общество, готово да подаде ръка на тези, които се нуждаят?  

Майя Виткова-Косев е режисьор, сценарист и продуцент, основател на независимата компания Viktoria Films. В условията на кризата обаче проявява гъвкавост и фокусира вниманието си върху организиране на благотворителност.

Майя смята, че е много важно хората да започват да вярват в себе си и в това, че те самите могат да променят нещо, дори с дребното си усилие да формират общност, да бъдат съпричастни и да помогнат.

Този тип пример е много интересен и окуражаващ, защото се самозаражда – появява се, решава някакъв проблем и после изчезва - просто като малки светлинки, които светват и загасват, но оставят след себе си някакви хубави реализирани неща.

Трудно ли се „режисира“ дарителска кампания?

Струва ми се по-близо до продуцентската работа, защото става въпрос за организация и за осигуряване на финансиране. Има трудни моменти, но като цяло предизвиква главно положителни емоции. По време на дарителска акция си постоянно зает с комуникация – от една страна с дарителите, от друга с получателите на дарението и от трета с доставчиците, и всичко е малко или много публично достояние. Най-важното е да се заредиш с търпение и да опиташ да си учтив, дори в трудни ситуации. Изглежда като сложна задача, особено за прям и припрян човек като мен, но се оказа, че мога да съм и търпелива, и учтива.

Изкуството и културата бяха първите жертви на пандемията. Защо избрахте дарителската ви кауза да бъде в полза точно на Съюза на българските художници?

Дарителската акция в полза на 100 художници от Съюза на българските художници, е една от инициативите, които организирах в подкрепа на хора на изкуството. Покрай предишна акция, в помощ на възрастни артисти, получих информация, че има много художници, които са “зле”, това бяха точните думи. Ръководствата на творческите съюзи имат пряка връзка с хората, до които бихме искали да стигнем. Именно по тази причина се свързах с председателя на СБХ, Любен Генов. Стартирах акцията веднага след разговора ни. За 18 дни, с помощта на 66 дарители, успяхме за съберем общо 6950 лв., 220 евро и хранителни продукти за около 1000 лева, които през следващата седмица ще достигнат до 100-те художници. Хората на изкуството в България, особено по-възрастните, са в тежка ситуация и то не от вчера, но пандемията допълнително влоши положението им. Всички, които работим в независимия културен сектор, живеем от хонорар до хонорар. Докато в други държави заетите в културните и творческите индустрии получават допълнителна подкрепа, културната идентичност е приоритет на държавата. Хората на изкуството в България остават на заден план. В Германия независимите артисти получиха по 5000 евро еднократна помощ от правителството заради кризата с COVID-19 само след попълване на онлайн формуляр. Моя колежка, режисьор в Берлин, успя да заснеме независим пълнометражен филм с тези пари, който в момента се монтира. А в България става въпрос за физическо оцеляване и то на много хора...

Каква е общоприетата дефиниция за дарителство? Как трябва да се работи по отношение на разбирането на хората за дарителството? Защото много често хората разбират под дарителство само даряване на пари.

Това, как хората разбират дарителството, зависи и от организаторите на дарителските акции и кампании, от това как е поднесена информацията. В повечето случаи, в действителност става дума за пари, защото независимо какво търсиш в подкрепа на нуждаещ се човек или група от хора, то често се осигурява с пари. Доброволството е малко по-различен тип дарителство, там хора отдават времето и уменията си, за да помогнат – с дребни ремонти, с грижа за болни хора, с почистване на домове, четене на книжки на болни деца, със засаждане на дървета и т.н., но истината е, че всичко опира до способността на индивида безкористно да направи нещо за друг човек. Независимо от това дали даряваш време, умения или пари, в същността си е едно и също нещо, добротворство. По отношение на това как може да се работи за разбирането на хората, много е важно медиите да популяризират дарителски каузи или хора, които се нуждаят от подкрепа, защото в повечето случаи дарителите просто нямат информация, затова и не могат да са от помощ.

Каква е нагласата? Променя ли се структурата на даренията, които правят хора и фирми? Тенденция ли е повече да се дарява в стоки и услуги, както и с доброволен труд?

Всяка помощ е от значение. Има дарители, които нямат физическа възможност да напазаруват вещите или продуктите, които даряват. Други предпочитат да го направят лично и да ги занесат на нуждаещите се. Трети нямат възможност да участват финансово или със закупуване на дарение, но са там, за да помогнат с всичко, от което се нуждаем при организирането на акция. Има хора, които са морална подкрепа, има и такива, които „даряват” като разпространяват информация за акцията. Кой колкото може и на колкото е способен. По отношение на фирмите, които до момента са се включвали в дарителските акции, които организирам, има такива, които дават големи намаления (сърдечни благодарности на “Крина”!), други даряват продукти, а трети отказват да участват, без да коментират. Всичко е добре дошло, на никого не можеш и нямаш право да се сърдиш, една благодарност безкрай и това е.

Хората в криза стават ли по-щедри? Дарява ли се повече? Важи ли това и за България? Сякаш в условията на криза наблюдаваме сред българите тенденция и интерес към доброволчество и доброволен труд. Означава ли това, че расте съпричастността на българина?

Не мога да преценя дали хората в криза стават по-щедри, нямам база за сравнение. Въпреки всичко, впечатленията ми за сънародниците ни, които даряват е, че го правят независимо от обстоятелствата. Кризата не е повод да започнат, но се случва да възпрепятства дарители, които иначе редовно помагат. Трудно е да се поставят всички българи под общ знаменател, но има голям брой съпричастни, всеотдайни, щедри, добронамерени хора, които не спират да ме изненадват с помощта и с доброто си отношение. Има такива, които даряват редовно, въпреки, че нямат големи възможности, други, които даряват през известно време, но по-големи суми и понякога успяват да помогнат за по-бързо завършване на акция. Има всякакви хора, но като цяло впечатленията ми са главно положителни.

Можем ли да направим констатацията за промяна в нагласите, която може да е било мит, но битуваше, че българинът дарява само по празници?

Струва ми се, че такъв тип констатации се правят от хора, които не даряват. Казвам го без негативна оценка, никой не е задължен да дарява. Има няколко знакови дарителски кампании от последните месеци, които са добър пример за това, че даренията се правят винаги, когато някому е необходима помощ. Има кампании, които привличат по-голям обществен интерес, но не защото са по-значими от други, които на пръв поглед остават в сянка. И макар, че обобщенията са спекулативни, вярвам, че българите са щедри и състрадателни дарители, които не жалят време и средства, за да помогнат на хора в нужда. Има и примери на противоположна нагласа, но те не са в моя кръг от познати.

Нуждае ли се от помощ благотворителността? Попадали ли сте на ситуация, в която група от хора или отделни индивиди искат да направят нещо, но не знаят как?

Благотворителността се нуждае от публичност, от медийна гласност, (не от това някой да се тупа в гърдите). Във всяка дарителска акция или благотворителна кампания има момент, след като отминат първоначалното оживление и често постъпващите дарения, когато всичко затихва. Няколко дни, през които няма дарения, никой не пише, никой не се обажда. Този момент се повтаря във всяка акция, която съм организирала до момента. И въпреки че зная за него, всеки път се стряскам, че „ето този път наистина няма да успеем” да съберем търсените средства, продукти или материали. И след това някой се включва, обикновено с по-голям жест и всичко тръгва отново. Накрая, точно преди да приключи акцията, има нова стагнация и после често завършваме с малък плюс. Не съм попадала на хора, които да искат да направят нещо, но да не знаят как. Когато има желание, действително се намира начин. Всички сме толкова тясно свързани, толкова бързо се разпространява информацията помежду ни. В момента обмислям акция, която ми се вижда сложна, защото се търси доста скъпо животоспасяващо оборудване. Не зная дали ще можем да съберем средствата и се колебая как да подходя. Но вярвам, че ще намеря начин.

Случвало ли се е законова рамка или нещо друго да ви попречи да помогнете на хората?

Не съм на такъв етап все още и не мога да коментирам.

От кого търсите съвети за работата си?

До момента не ми се е налагало да търся съвет за работата, свързана с дарителските акции, но обсъждам идеите си с близки и приятели. Имам приятел с дългогодишен опит в организации, занимаващи се с подобна дейност, с когото надълго и нашироко разговарях за необходимостта от формиране на гражданско общество например и т.н. Но в най-общи линии се ориентирам според ситуацията.

Как се роди идеята за сайта „Жените режисьори в българското кино“? Има ли такова схващане, че режисурата е мъжка професия?

Идеята за сайта „Жените режисьори в българското кино“, е на известния наш документалист Адела Пеева, която вече от доста време се занимава с тази тема и аз лично съм й много благодарна за времето и усилията. Колегите ни в Швеция например, са със задължителна квота за подкрепа на жени режисьори в съотношение 50 на 50 към мъжете, това е нормата. В България има не повече от 15 пълнометражни филма, направени от жени за последните 15 години. Това е по филм на година, просто нелепо. Да, има хора, които изповядват веруюто, че режисурата е главно мъжка професия. Един мастит професор например, преди много години ми беше казал, че “от жени режисьори не стават”, но доста жени правят в пъти по-добри филми от неговите. Голяма част от големите успехи на българското кино през последните години дойдоха именно от филми, направени от жени. Това не означава, че подкрепата се е увеличила, напротив. Срамно далече сме от равенство в това отношение.

Защо станахте режисьор в един все още мъжки свят? Имала ли сте професионални трудности в качеството си на жена режисьор?

Да не забравяме, че всички мъже са родени от жени все пак, така че не е лошо от време на време да виждат своите майки и в останалите жени. Станах режисьор, защото с цялото си сърце и душа искам да правя филми. И въпреки, че имам трудности в качеството си на жена режисьор, обичам киното до безкрай и с Божията помощ ще направя филмите си.

Женската съпричастност и нагласа към благотворителност по-различни ли са от мъжките?

Наблюденията ми до момента са, че по-голяма част от дарителите са жени. Може да се каже, че в процентно отношение говорим за 90 на 10 в полза на дамите. Но, за да сме обективни, трябва да си дадем сметка, че дарителките често са част от двойка, от семейство. Съдейки по своето например, даренията дори и да не се обсъждат, със сигурност идват от семейния бюджет, значи даряваме и двамата. А по отношение на съпричастността смятам, че просто става дума за различна емоционалност и за различни изразни средства. Мъжете са по-обрани, те дават израз на съпричастността си по различен начин.

Определяте се като жена воин, казвате: „Като ме нападнат, нападам с два пъти по-голяма сила“. Защо избрахте да вървите по трудния път?

Това започва да се променя. Сега съм по-близо до философията: “ако чакаш край брега на реката достатъчно дълго, труповете на враговете ти сами ще минат по нея” - цитирам Сун Дзъ. Автор е на “Изкуството на войната”, неслучаен подарък от мъжа ми. Трудният път е този, в който не можеш да си наведеш главата, да замълчиш за истината - така, както я разбираш ти. Когато не търпиш несправедливост, откровена лъжа и машинации. И не смятам, че е въпрос на избор, а въпрос на същност. Така че продължавам напред, но гледам да вървя край реката, за да не изпусна кой минава по нея. (Смее се.)

Как приемате критиката?

Зависи как е поднесена и по какъв повод. Смятам, че в случай на несправедлива критика трябва да се реагира. А когато е целенасочено недобронамерена, просто трябва да се отмине. Иначе, любим тип са ми т.нар. професори, които всичко знаят, но гледат нищо да не правят, само да говорят.

Кой е най-големият комплимент, който сте получавали за работата си?

В работата си като режисьор, сред големите комплименти са рецензията на Ричърд Броуди от списание „Ню Йоркър”: “Може да е необходима цяла филмова индустрия, за да се създаде един филмов артист, но е достатъчен един голям режисьор, който да продължи напред и да отвори артистичните пространства, в които други създатели на филми да могат да оставят своето въображение да бяга свободно. Само на базата на “Виктория”, българското кино има светло бъдеще." (http://www.newyorker.com/culture/richardbrody/viktoria-a-great-film-about-women-by-a-woman) И тази на Джулия Фензентал от списание „Воуг”: “Виктория” е абсурден, често смешен, сюрреален и красив. Тонално, тематично и стилистично ми напомня за „Младост“ на Паоло Сорентино. Но там, където визията на Сорентино излиза от релсите с прекалено бъбрив, понякога банален сценарий, Виткова свежда диалога до минимум. “Виктория” е до голяма степен визуално и то красиво преживяване.” (https://www.vogue.com/article/viktoria-review).

В работата ми като организатор на дарителски акции, красивите думи на дарителите и на получателите на дарения, след като приключим някоя акция, ме трогват до сълзи, признавам си.

Помагате за различни каузи в България. Как го правите от дистанция, като се има предвид, че живеете в Барселона? Ще разкажете ли как подбирате и приоритизирате различните си акции и инициативи и на какъв принцип работите?

Работя и плащам данъци в България, така че това, че физически съм в Барселона, е красива подробност. В това отношение е все едно дали съм в офиса си на „Цар Иван Асен II” или на 5 минути от Рамблата. На телефон, имейл и във фейсбук съм по цял ден, когато съм в акция. Вече се опитвам да си „запазя” по седмица след завършване на голямата дарителска акция за месеца и допълнителните по-малки, само за себе си и за писане. Направих си и блог https://kingkongballerina.blogspot.com/, който също има нужда от грижа. Така че засега успявам да жонглирам с тези три портокала. А акциите и инициативите в повечето случаи избирам по интуиция, и вярвам, че ме води в правилната посока.

Кои са настоящите проекти, по които работите в момента и как биха могли хората да се включат в тях?

Сега приключихме акцията в полза на 100-те художници от Съюза на българските художници. Всяка седмица доставяме по два пъти банани(по 32-34 кг на седмица) на “Дом за пълнолетни лица с деменция”, кв. Княжево, месечно пресни фурми (10 кг) и памперси за възрастни, които докарваме от Берлин. Всички акции обявявам на личната си страница във фейсбук, там публикувам в реално време постъпилите дарения и отчети за свършеното със съответните документи и фотографии. Сега започваме втора акция в полза на Дома за ветерани на изкуството и културата и възрастни артисти извън институции, над 80-годишни. Както уточних, всеки месец стартирам по една по-голяма акция – през февруари беше за Дома в Княжево, през март за три Дневни центъра за деца и възрастни с увреждания, през април за Съюза на българските писатели, през май за възрастни актьори, през юни за художниците, а междувременно организираме и по 1-2 по-малки акции, за да може подкрепата ни към хората, на които вече сме помогнали веднъж, да е константа, а не единичен акт. Хората, които биха искали да помогнат могат да се включат като ми пишат във фейсбук https://www.facebook.com/maya.vitkova или на имейл: mayvitkovitz@yahoo.com

Ще бъде ли друг светът след пандемията или постепенно ще възстанови предишния си облик?

Светът вече е различен. Преди дни, когато за пореден път видях как хора на улицата се поздравяват като допират лакти, си помислих, че това като нищо би могло да се превърне в норма. И след сто години никой да не знае откъде е дошло, но хората да се поздравяват точно по този начин. Много хора вече носят маски така, както се носят чорапи - като естествена част от облеклото. Смятам, че настъпиха и други промени. Чувам и от познати, че след карантината много семейства или връзки са се разпаднали, а други са се заздравили. Пандемията е вид тест. Нито е първо, нито е последно изпитание.

Каква е метафората на пандемията и трябва ли да се търсят в нея морални поуки за човечеството?

Трудна работа е с поуките. Без да искам да прозвучи песимистично, смятам, че човечеството трудно извлича морални поуки. Затова и продължава да получава шамари, които има реална вероятност да стават все повече и все по-големи. Ако не цялото, то поне част от същото това човечество обаче, се движи напред и се развива. Все повече хора се интересуват от различни духовни практики, добротворство, лека-полека започват да се движат в правилна посока, но трябват много усилия и постоянство. Вярвам, че има надежда за човечеството и тя е във всеки един от нас.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Майя Виткова-Косев е родена през 1978 г. в София. През 2001 г. завършва в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” - магистърска степен по режисура. До 2006 г. работи като асистент-режисьор и кастинг-режисьор за над 20 филмови и телевизионни продукции, сред които и New Europe: Eastern Delight (2007) на Майкъл Пейлин. През 2008 г. е изпълнителен продуцент на независимата продукция „Източни пиеси” на режисьора Камен Калев, която има над 10 награди от фестивали в Токио, Братислава, Варшава, София. През 2006 г. заедно със Светослав Драганов, е режисьор на 27-минутния документален филм „Майки и дъщери” (2006), който е представен в рамките на 10-я Международен Филм Фест и получава наградата на Kodak.

Самостоятелен дебют в късометражното кино режисьорката прави със „Станка се прибира вкъщи” (2010), чиято премиера е по време на 49 Международен кинофестивал в Кан, в седмицата на критиката.

В началото на 2009 г. Майя Виткова - Косева основава независимата компания Viktoria Films.