Интервю на Теодора Станкова с Яна Генова

В основите е симбиоза от любов към изящното слово и стремеж тя да бъде споделена. Градежът - международен културен обмен, общуване през граница, което надскача ограниченията на езика. И, въпреки че къщата е физическо място, тя няма ограничения – отвъд оградата не е чужда територия.

В това ме убеждава Яна Генова, основател и вдъхновител на Къщата за литература и преводи: „Не деля нещата на свои и чужди“ - ми казва тя.

Всеки чуждестранен превод, станал достояние на българските читатели, както и наш литературен труд, влязъл в световния обмен, благодарение на тяхното усилие и съдействие, потвърждава нейната теза.

Как писаното слово може да се науютни в къща?

Опитваме се да създадем атмосфера на непосредствено и смислено общуване между професионалисти в сферата на литературата и превода. Искаме къщата да бъде уютно място за интелектуален обмен, за дискусия върху литературни и преводачески теми, по-скоро професионални, макар че имаме и много събития, насочени към широката софийската публика, изобщо към всеки, който има културни интереси.

Развиваме резидентска програма, така се грижим за преводачите – международни и български, както и за международни писатели, които се интересуват от София.

Къщата се разполага на територията на един паметник на културата в София – дома, в който е творил и живял Ненко Балкански. Желанието ни е да покажем как може да се обнови и съживи за нов културен живот едно място, което носи духа на София от преди войната – от 30-те години и след това.

Следвате ли чужд образец?

Идеята не е нова. Черпим опит от няколко подобни модела. Във всяка европейска страна съществуват резидентски центрове, в които писатели или преводачи, които искат да се оттеглят за малко от активния живот и да се концентрират върху работата си, може да отидат и да посветят време на текста, върху който работят. Съществува европейска мрежа, наречена RECIT, която обединява тези резидентски центрове, на която през миналата година и ние станахме член, а през 2018 г. ще домакинстваме на срещата на мрежата. Всеки един от тези центрове изглежда различно, има различна политика и развива различни дейности.

Какви са отношенията помежду ви?

Обменяме опит на база резидентски програми. Това може би трябва да е тайна, но когато получаваме кандидатура на писател, за когото не сме съвсем сигурни дали ще допринесе за целите на програмата, понякога с колегите от други страни обменяме информация - ако те имат опит с конкретната кандидатура, го споделят.

Принципите, от които се ръководите в работата си?

Имам дългогодишен опит в сферата на мениджмънта на културата и по-специално в сферата на литературния мениджмънт. Работила съм за международна организация, която подкрепяше развитието на културата в Източна Европа с програма, разпределяща субсидии за нигоиздаване и превод. Свикнала съм да се определят ясни правила и критерии за това какво се подпомага. В общуването с хора, които биха имали интерес от това, което къщата предоставя като дейност и като услуги, на първо място се старая да имаме формални отношения. Изключвам опциите за пиене на кафе и приятелски услуги.

Къщата цели по-добро включване на българската литература в европейския и глобален оборот. Т.е. ние не обслужваме частен интерес, обслужваме обществения интерес и вярваме, че българската литература има смисъл да излиза повече навън в превод. От друга страна българският читател само печели от по-качествени преводи на литература на български, които обогатяват нашия език постоянно.  

В Къщата за преводи и литература не се занимаваме с редактиране на самите преводи. Не можем да заместим една стройна система, каквато е издателската.

Броят на преводачите застрашително намалява. Как вашата резидентска програма се противопоставя на това?

Грижим се за две неща – да има нова генерация преводачи, които знаят какво правят и работят по високи стандарти, а също и за преводачите от български на други езици, за които трябва да кажа, че са изоставени и от държавата, и от академичните институции.

Преди години правихме изследване за състоянието на българската литература в превод и се свързахме с почти всички живи преводачи. Разбира се, в сравнение с времето преди 10 ноември, заради намаляване броя на българистичните центрове, чисто физически преводачите намаляват. След залеза на българистиката по света на много по-малко места в Европа и по света се възпитават бъдещи преводачи от български език – специалисти, които от една страна да познават добре езика, културата, традициите и историята на българската литература, а от друга - да искат да се занимават с тази не съвсем благодарна работа. През последните 20-30 години почти всички български преводни книги са излезли единствено благодарение на личните усилия, мотивация, хъс и любов към това занимание на съответния преводач.

Има езици, европейски при това, не говоря за арабски или китайски, на които вече почти никой не превежда от български. Единственият начин това да се промени е дългогодишна внимателна работа. Броят на специалистите, които се занимават с превод, не е голям и даже не става дума за институционална работа, а за работа с всеки от тези преводачи персонално. Това което ние правим, е да предоставяме възможност на тези преводачи да идват в България, насочваме ги към по-интересното в българската литература, помагаме им да осъвременят българския си език.

Защо българската литература трудно се интегрира в Европа и в световен мащаб?

Няма някакъв специален заговор против българските писатели и българската литература. Факт е, че в Европа, колкото и много да се превежда, все пак доминират англоезичните автори и англосаксонският начин на писане. Позицията на българската литература в превод не е много по-различна от тази на исландската, например. Иначе казано, шансовете на един малък език като българския да получи внимание, не са много по-различни от шансовете на други малки езици. Разликата между България и другите малки страни както Исландия или Сърбия обаче е, че в България или изобщо няма програми за финансиране на подобен превод, или са много слаби. А такъв превод винаги има нужда от финансиране. Дори когато става дума за много комерсиални автори на популярни жанрове. Защото един български  автор на трилъри трудно може да се пребори на пазара за преводи с американските си колеги. Така че разликата е в липсата на държавна подкрепа за всичките канали на обмен и това продължава да бъде пречка.

И още, друга пречка след 90-те, след като отмина бумът на интерес към Източна Европа, България вече чисто геополитически и медийно не е от особен интерес за масовата публика и за издателите.

А какво помага това итегриране да се случва?

Членството ни в Европейски съюз помага на бизнес отношенията между издателите. Създава се рамка на близост с европейските колеги. Все повече наши издатели и писатели се държат професионално, следват европейски стандарти, знаят как да промотират себе си, за да бъдат забелязани.

На какви езици се превеждат българските автори?

Интересно е, че в немско езичните страни – Германия, Австрия, Швейцария, се превежда най-много, сигурно и поради традиционни културни връзки, датиращи от десетилетия между България и Германия.

С какво българската литература е специфично интересна?

Трудно може да се говори генерализиращо за българската литература. Това, което се пише от българските автори в момента, е в много различни стилове и традиции, преследва различни цели. Може би само езикът ги обединява, а иначе отделните автори и произведения не е необходимо да се припознават като типично български. Те до голяма степен скрито комуникират със световни литературни образци, техните референции са европейски или световни както и български понякога.

Като асоциациите определено са социализъм, Източна Европа, преход, Османска империя и ролята ни на мост във връзката с Изтока. Така че България не присъства в медиите по някакъв скандален начин или с лоши новини. Това не помага особено на маркетинга на една литература, но от друга страна възпрепятства клиширането. Защото има мода в последните десетина години на активно търсене на арабски автори в Европа, в целия свят и в Щатите предимно. Търсят се произведения, които потвърждават медийното клише за арабския свят. И по-софистицираните арабски писатели се оплакват от това, че се търсят книги за превод, които потвърждават клишето – разкази за забулени съпруги или лични истории на терористи. Многосложни теми и други сюжети, които вълнуват самите писатели, не са особено популярни за превод. Така че България печели от това, че няма медийно клише, свързано с нея. Затова българската литература по-трудно се маркетира, но пък имат шансове сериозни книги.

Колко са гостите, минали през вашата резидентска програма от началото на съществуването й?

Откакто функционира резидентската програма през къщата са минали петнадесетина  чужди писатели и преводачи. Като преводачите са малцинство. Макар че нашата основна цел е да подкрепяме преводачите. За съжаление ние не действаме като литературно агентство и нямаме програма за субсидиране на превода. Изискваме кандидатите за резидентка програма да бъдат преводачи, които имат договор с издателство за превода си. И понеже малко такива договори се сключват, съответно ние имаме малко кандидати за този сегмент.

Ще промените ли правилата?

Можем да ги променим. Макар че тази рестрикция е направена, за да имаме гаранция, че този превод ще бъде издаден. Освен това никой от тези преводачи не се издържа от преводаческия си труд. Те обикновено са академични преподаватели или имат някаква друга професия, преводът е странично занимание за тях. И трудно могат да отделят две седмици или месец, за да се посветят на българската литература тук на място.

Следите ли за отзвука на тези преводи в съответната страна?  

За съжаление, рядко имаме възможност да проследим и оценим това. Освен ако не става дума за големи автори като Георги Господинов, например. Ние сме чувствителни към всеки превод, който излиза, независимо в какво издателство, колко той става популярен, какви са продажбите и прочее. Радваме се на всеки превод. Но трябва да кажем, че от гледна точка на рецепцията има огромни разлики. В различните страни е различно. Т.е. успешният маркетинг предполага добро познаване на пазара в съответната страна и това, което грубо казано би вървяло в Швеция, не би вървяло във Великобритания.

Вашият поглед е насочен предимно към младите преводачи. Кой печели от сравнението между различните генерации?

Разбира се, зависи за какво става дума. Нашата цел е да помогнем опита на по-възрастните преводачи да бъде пренесен нататък към по-младите. За младите преводачи е много трудно, защото на тях често за съжаление им липсват базови умения и знания, които трябва да са придобили, ако щете, от началното училище, от гимназията. Дори едно много добро университетско образование трудно може да компенсира базови езикови компетенции за българският език, каквито би трябвало да се трупат в по-ранни години. Но в нашите програми и събития се включват мотивирани млади хора, които имат достатъчно добра подготовка. Ние работим с тези, които са перспективни. На преводачите, които са в началото на своята кариера, им липсва още точната ориентация в чисто професионални теми като отношения с издатели, уреждане на договори и т.н. Това са знания, които не се научават в университета. Те се учат с натрупване на опит в процеса на работа. С някои от програмите на къщата за литература те могат да получат подкрепа и съвети от по-възрастните си колеги или от нас. И ако са работили върху един автор, който им е много любим и интересен, как да търсят издател в България.

За някои от по-интересните резиденти ще ни разкажете ли?

Като говорим за интересни гости – имаме един нов, в началото на кариерата си преводач, писател и поет, Том Филипс, който започна да превежда от български на английски. Той беше наш резидент миналата година по линия на една съвместна програма с Arts Counsil of England. Филипс е англичанин и се занимава основно с писане на собствени текстове. Но докато беше наш резидент, започна да учи български език и с помощта на подстрочници и български колеги издаде няколко последователни броя на едно важно английско онлайн издание с преводи на съвременна българска поезия и две пиеси. Благодарене на резиденцията си, и може би на брекзит, година по-късно реши да се установи за постоянно в България и вече живее тук със съпругата си.

Една от първите ни резидентки беше преводачката на романа „Възвишение“ на Милен Русков на полски език - Магдалена Питлак. Тя направи много интересна презентация в къщата за това, как е подходила към този труден превод. Сега през лятото ни гостува преводачът на „Възвишение“ на унгарски – Петър Кръстев, който е от смесен произход, но унгарският може да се каже, че му е и майчин език. Той пък представи друг подход към превода си на езика на Русков.

Имате ли интересни и разкрепостяващи практики за представяне на автори и преводи?

Това как едно литературно събитие ще протече, зависи изцяло от участниците в него и от това доколко те искат да излязат извън рамките на едно четене.

В тази връзка мога да спомена краткосрочното гостуването на една американска поетеса Линда Гретърсън, все още непозната в България. Представихме както нея, така и българската й преводачка - Надежда Радулова. Двете направиха пърформънс като Линда четеше свои стихове, а преводачката показваше преводите й на български език и дискутираше особености на самия превод. Т.е. публиката можеше да чуе как звучи американският текст и то в брилянтно изпълнение на самата поетеса – доста сложна и особена поетеса, но абсолютно достъпна и не изискваща някаква предварителна подготовка. От друга страна публиката можеше да види българския превод, който още не е завършен, и да участва в дискусия с преводачката, да помага и да предлага решения. Пример за това как се представя поезия пред публика по един нескучен начин.

Имали сме семинари, при които се сравняват различни преводи на един и същи текст. И това, разбира се, провокира публиката. Случва се публиката да има различни вкусове. Използваме един формат, върху който нямаме авторски права, но го въведохме за първи път в България - за представяне на преводна художествена литература. Нарича се „Прозрачният преводач“ и се практикува на много места в Европа. При него се представят на живо преводи на кратки откъси – почти на прима виста – преводачите получават текста един час преди да излязат на сцената. Организирахме такова събитие през лятото в „Гьоте институт“ с преводачи от немски на български език и от български на немски. В реално време публиката виждаше по три или повече различни превода на един и същи текст. Това може да бъде изключително смешно. Но и много поучително за това какъв вид избори се налага да прави преводачът. Защото, когато ние четем един завършен превод, особено ако е добре направен, на нас ни се струва, че не би могло това нещо да се преведе по друг начин. В нашия случай в реално време един текст на Ерих Кестнер пред очите на зрителите беше преведен от 4-ма души по 4 начина, които звучат абсолютно различно. Този факт говори недвусмислено както за сложността на литературния превод, така и за безкрайната вариация от избори, които преводачът може да направи. И колко е важен този избор.

Имаше изключително оживени дискусии в публиката. Имаше хора, които бяха изкушени да излязат на сцената и да се включат в превеждането. Може би следващия път ще оставим един свободен компютър за доброволци. Ще продължим да работим с този формат, за да представяме други езикови комбинации. Догодина се надявам, във връзка с председателството на България на Европейски съюз и във връзка с културната програма, да използваме този формат, за да привлечем и чуждоезикова публика.

Кой е моментът за среща с литературата? Имате програми за деца.

Да, имаме добро желание в тази посока. Опитахме няколко формата. Имаме договорни отношения с училища, в които е застъпено изучаване на чужди езици, и когато ни гостуват чуждестранни резиденти, те се срещат с учениците, представят открити уроци. Предоставяме възможност и на „по-разчупени“ преподаватели, които искат да излязат от класната стая, да дойдат и да провеждат учебни занятия в едно нетрадиционно за тях пространство.

Как протича животът в къщата?

Понеже е къща, в някакъв смисъл става дума и за поддържане на едно домакинство.

Ето, днес например, след като завърших финансов отчет за пред европейска финансираща програма, и го подадох към одитора, отидох да почистя снега в двора, след това смених крушките в апартамента на гостуващия резидент и се върнах в офиса, за да напиша новина във фейсбук страницата. 

Носител сте на наградата на Столична община за принос в областта на културата за 2017 г. С какво тази награда е специална за вас?

Едно от най-хубавите неща, които ни се случиха през изминалата година, е наградата на София. Прохождането на институцията „Къща за литература и превод“ беше трудно и продължава да е трудно. Така че наградата ни дава нова мотивация и енергия да продължим напред. Много важно за нас е, че това е награда на едно наистина впечатляващо жури от интелектуалци и хора на изкуството. И не на последно място, разбрах, че номинацията ни е дошла не от друго място, а от Съюза на преводачите в България, единствената и най-важна гилдийна организация в сферата, така че това, че те ни разпознават като легитимна и важна за тяхната работа организация, е истинско признание.

С какво ще стартирате новата година?

Ще отворим малка документална експозиция на Ненко Балкански, с която ще представим творчеството му. И в определени дни от седмицата, къщата, в която той е живял и творил, ще бъде отворени за посетители.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------ 

Блиц с Яна

Литературата те спасява от:

Ограниченията на собственото ми въображение.

Коя книга те повдигна на пръсти през 2017 година?

„Приятел на Кафка“ на Исак Башевис Сингер, нобелист от 1978 г., за мен беше откритие. Хващам се, че все повече чета хуманитаристика и биографични романи, отколкото чиста художествена литертура. 

Какво има в дамската ти чанта в момента?

Любимият ми компютър, който е навсякъде с мен и се надявам никога да не ми изневери. Книга на съвременен български автор, Костадин Костадинов, „Заливът на Ифигеня“ и ключодържател, специално изработен от една немска фондация, която се занимава и с подкрепа на културни проекти. Върху ключодържателя на два езика, на български  и на немски пише: „Ключ за разбирателство“. Специално правен за преводачи, тъй като ние сме наистина един необходим ключ за разбирателство. И с този ключ си отключвам навсякъде.

Какво има отвъд думите?

Дела. Макар че аз работя в сферата на словото, гледам хората какво вършат.

Би ли посегнала към белия лист?

Много съм добра в писане на проекти, но не и на художествени текстове. И съм превела само една книга през живота си, от английски език на български. Когато видях бележките на редактора върху моя текст, макар че издателството ме убеждаваше, че това всъщност е един добър превод, аз чисто от суета реших, че тази работа не е за мен. Това, което по-добре мога да правя, е да създавам условия да се развива чуждият талант, отколкото да се грижа за евентуалния свой.

Инфо за Къщата за литература и преводи

Намира се на ул. „Латинка“ 12.

Предлага творчески резиденции с продължителност от един до три месеца основно за чуждестранни преводачи на българска литература, както и за утвърдени чуждестранни писатели със специален интерес към страната ни.
Предвижда се възможност за камерни премиери, четения, дискусии и лекции.  
Публичните и образователни програми на Къщата (работилници, ателиета, онлайн обучения) ще предлагат основно на деца и младежи с възможност да споделят и развият творческите си умения. Предвиждат се и тематични работилници по литературен превод за студенти и млади преводачи, менторски програми, онлайн и офлайн работилници за деца и младежи, писане на приказки, писане за блогове и др.
Музеят за история на София ще създаде и поддържа в Къщата постоянна интерактивна експозиция за творчеството на Ненко Балкански и културния контекст на неговото време, отворена за посещения за жителите и гостите на София в определени часове.