Свикнали сме като се каже „народни традиции” да смятаме, че те са извор за всичко най-добро и автентично от културата ни. Но някак си се забравя за градската култура, която също е не по-малко автентична и знакова за културата ни. И това ни припомнят през изминалата седмица от арт група „Градът”, която подреди своя изложба в галерия „Академия” на Националната художествена академия  по повод 30 години от предишната им изложба.

Самото име на групата е свързано с градската култура. Изкуствоведът Филип Зидаров, инициатор на изложбата на Група „Градът” по повод 30 години от тяхната знакова изява през 1988 година каза пред „въпреки.com”: „Групата е „Градът”, защото има едно продължаващо и до сега глупаво, идиотско схващане за народността. А народността е винаги нещо селско, някаква традиция такава. Ние всички бяхме художници от градове – Пловдив, Русе, Бургас, София, Търново, Плевен и по някакъв начин градското беше противопоставено на селското”. И добавя: „После цялата идея за работа с артефактите – те бяха нещо като азбуката - знаците на градската култура, с която бяхме израснали. Имаше павета, имаше кофи, въобще цялата символика. И много рано се бяхме разбрали, защото тогава готвихме изложбата две години, че ще се казва Градът и Групата ще е „Градът” и това остана”.

Питаме и Андрей Даниел също за името на групата. Той продължава думите на Филип Зидаров за техния избор тогава: „Установихме, че всички сме граждани. Никой не е от село. А в днешно време това се оказа много важно усещане. Защото според мен главният проблем на България е, че е много селска. Тогава сме усетили, че гражданското съзнание трябва вече да се окаже водещо. Вероятно това беше инстинктивно някак си”. Групата „Градът” се създава през 1986 г. по необичаен дотогава начин – по инициатива на изкуствовед - Филип Зидаров, който привлича няколко млади, но вече изявени живописци около идеята за „изложба без картини“. Намерението е провокативен отказ от конвенционалността на толерирания и направляван „свободен“ вариант на социалистическия реализъм и превръщане на самото експозиционно пространство в произведение и инструмент за комуникация с публиката. Всъщност това е първата в историята на художествената практика у нас кураторска изложба, далеч преди този термин тук да получи гражданственост.

Говорихме си при подготовката на сегашната изложба на групата след 30 години, която се откри на 3 април и ще продължи до 23 април. В столичната галерия „Академия” са отново заедно Филип Зидаров, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел, Недко Солаков, Греди Асса. Докато подреждаха новата експозиция и както може би преди 30 години имаше и понякога спорове, и различни мнения. И не е чудно, защото всеки е изявен художник със свое мнение. Но общото в крайна сметка надделя и изложбата предизвиква изключителен интерес. А винаги при подреждането на една изложба има творческа атмосфера - когато произведенията са създадени, но тяхното експониране е също част от представянето на изложбата. А самото аранжиране съпроводено с разговори и дискусии изпълва пространството на галерията с живот. Имахме щастието да присъстваме при подреждането на предишната изложба в сегашната галерия „Райко Алексиев”, тогава само се казваше галерията на ул. „Раковски” 125 и помним тогавашното подреждане, което не се различаваше много от сегашното. Защото художниците макар и леко побелели, с известни болежки тук или там са запазили своя дух и търсения през годините. Както и не само творческите си индивидуалности, което е чудесно.

А в един друг европейски град Берлин присъствахме на своеобразно продължение на темата за народните традиции. Там в Българския културен институт показахме документалния филм „Хорото на мъртвите”. В него става дума за една традиция, която вече изчезва. През втория ден на Великден, който е посветен на мъртвите, във Видинските села се прави нещо напълно уникално. Това са поменалните хора’, които се дават за починалите от единия Великден до другия. Тогава хората вярват, че небето се отваря и мъртвите идват при живите. Поменалните хора’ се играят в някои селища, които са разположени предимно по река Дунав и някои селища около местността Алботин, Хайдук чешма, където се намира скалният Алботински манастир. Хора’та са бавни, монотонни, играят се бавно, те са тъжни. Прилича на ритуален танц, което е хоро за мъртвия. Според стари вярвания, всеки починал трябва да получи, да му бъде раздадено такова хоро и този обичай е много древен. Той се свързва с едни практики, които са битували още от древните хора, от тракийски времена. Траките са били погребвани с песни и хората са изразявали радост, когато са отивали в отвъдното, може би оттогава е останал обичаят да се раздаде хоро. Защото хората си представят отвъдното така, както и живота на земята. Раздават се и дарове. Това не е етнографски филм, а философски, който на основата на този ритуал проследява връзката между живота и смъртта, между традицията и нейната загуба, между вярата и обезлюдяването на този край на България. Този филм е заснет през 2010 година, а осем години по-късно отново проследихме ритуала в проект на Национален фонд „Култура” за нематериалното културно наследство. И резултатите от това изследване са, че традициите загиват.

Интересното е, че след прожекцията в института се получи своеобразна дискусия между един от присъстващите – отец Юлиян, който е част от православната общност в Берлин и е от този край, както и една от зрителките, която пък е напуснала селата около Видин още от детски години. Повод за дискусията беше твърдението на две етнографки във филма, че местните власти не само не стимулират тази традиция край Алботински манастир, но се стараят да я загърбят и унищожат с организирането на самодейни колективи на фестивал със сергии и кебапчетата в този втори ден на Великден. Според отец Юлиян трябва времето да покаже дали в тази традиция има живот, но пък зрителката, която беше изключително развълнувана от този ритуал, който помни от детските си години преди да замине за Германия, беше убедена, че местните власти трябва да защитават и стимулират това наследство. Така, благодарение на добрата работа на БКИ с директор Борислав Петранов институтът се стреми да бъде актуален за събитията от България и Германия, но и да привлече освен българите и немски почитатели на българското изкуство.

Както беше казал Борислав Петранов в разговор за „въпреки.com” преди време: „Искам Културният институт да отиде до различните федерални републики, доста по-интензивно да стане общуването. За това се опитвам да кажа, че това не е български институт в Берлин, а български културен институт в Германия. Начините, по които това може да се случи са няколко. От една страна да търсим сдруженията, които са на българите и другото понеже за мен по-интересна е немската публика – дълбокото ми убеждение и моето верую, че задачата на тези културни институти е да представят българската култура, наука, култура в най-широкия си спектър пред немската публика. Българската публика, нашите сънародници, разбира се, са добри дошли, но те не могат да са основната целева група на публиката, която търсим. Една публика се гони изключително бързо от едно пространство и много трудно, изисква много работа, за да бъде върната, да бъде привлечена към това пространство. Тук имаме дадеността, че този Културен институт се намира в сърцето на Берлин и е някак си тъжно той да остане извън обсега на вниманието на немската публика. Ще се опитам с всякакви средства да привлека тук публика”, каза Борислав Петранов. А сега в този Великденски месец след прожекцията на филма, който впрочем ще бъде показан и в Мюнхен, и в Елванген, предстои изложба в Института на български икони от Българското иконографско сдружение (БИС), на откриването на която ще присъства Негово Високопреосвещенство Западно-и Средноевропейски Митрополит Антоний. А до откриването на тази изложба, прожекцията беше сред прекрасните картини на Андрей Даниел, изложба на когото беше подредена в института в Берлин. Ще има и джазов концерт в края на месеца от студенти от Националната музикална академия и много други инициативи през следващите месеци.

А една изложба в София пък ни връща отново към традициите и тяхното обединяване през творчеството на една млада художничка. Говорим за Благица Здравковска и нейната изложба „Скулптура и рисунка” в столичната галерия „Нюанси”. В ателието по скулптура – номер 42 в Националната художествена академия, под наставленията на проф. Ангел Станев се оформя творческа група. Макар да имат разнообразни търсения и разсъждения студентите му съзнателно работят чрез подобен изразителен език и в сходна естетика. Всеки един от младите автори, част от ателието, използва неманипулирани материали, намерени в природна среда. Благица Здравковска  е една от тях, а също така е и победителка в Конкурса на галерия „Нюанс” за младо българско изкуство. Работата й би могла да се определи като „безкръвна” скулптура – такава  при която стремежът е насочен към запазване на природната форма на материала и интегрирането му в естествен вид. Чрез релефите си тя създава характерните за работата й „скулптурни пейзажи“ изцяло вдъхновени от нейният роден град Битоля, Македония и неговите гледки.

Благица Здравковска написа: „Времето върви по кората,  а листата бягат с него. Няма време”. Всичко тръгна от това стихче. Написах го когато почувствах нужда от това да обясня за себе си, поредицата колажи която вече „празнува” третата си годишнина. А успях да обобщя и сведе обяснението до нещо по-поетично, съзерцавайки природата, която ме заобикаляше. Намирам смисъл в събирането на листа, клончета, кори, парчета дърво, стърготини, стружки, по-късно и скрап и пр. и в този смисъл създавам колажи, релефи и пластики. Тези остатъци са материали които обогатяват  моето въображение и ми дават възможност за размисъл и впоследствие и удоволствие от резултатите от работа с тях. А там, също така е запечатано и времето или не/времето. На този етап всичко това ми е напълно достатъчен заряд за да продължавам нататък. Не очаквам нищо друго освен да съзерцавам природата, да събирам парчета-остатъци и да продължавам с работа”. А изложбата имате възможност да разгледате до 13 април, в галерия „Нюанс”. 

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

1. Подреждане на изложбата на „Градът” в галерия „Академия”в София  – снимка Стефан Джамбазов

2. Откриване на изложбата „Градът” през 1988 година, пред микрофона е Филип Зидаров -  снимка архив група “Градът”

3 и 4. Откриване на изложбата „Градът” през 2019 година – снимка Ани Петрова, архив на НХА

5. Недко Солаков, Филип Зидаров и Андрей Даниел при подреждането на изложбата в галерия „Академия” – снимка Стефан Джамбазов

6.    Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев в галерия „Академия” – снимка Стефан Джамбазов

7 (2). Греди Асса при своята картина на Сумист на изложбата в НХА – снимка Стефан Джамбазов

8. Прожекцията на „Хорото на мъртвите” в Българския културен институт в Берлин – снимка Стефан Джамбазов

9. Отец Юлиян на прожекцията в БКИ – Берлин – снимка Стефан Джамбазов

10 и 11. Част от присъстващите на прожекцията в Берлин – снимка Стефан Джамбазов

12. Прожекцията в Берлин беше сред картините от изложбата на Андрей Даниел в института – снимка Стефан Джамбазов

13 и 14. Благица Здравковска с някои от нейните „скулптурни пейзажи” в галерия „Нюанс” в София  – снимка Стефан Джамбазов