Документалният филм „Живот от Живота“ на Стефан Командарев ни прави добри хора

 „От няколко години посоката ми е тази - какво се случва тук и сега. Ако искаме нещо да променим и оправим, първата стъпка в тази посока е да покажем нещата каквито са, без да се лъжем. Така си виждам ролята”. Това каза кинорежисьорът Стефан Командарев преди време в разговор за сайта „въпреки.com”.

И го прави силно, безкомпромисно във филмите си, независимо дали са игрални или документални. Той е от малцината български кинорежисьори, у които личат пристрастия и към двата жанра и заедно с това умее да ги сътвори с невероятна дълбочина и разбиране за човека и обществото ни във времето, в което живеем или сме живели, но което ни оставя белези завинаги. Но само, ако сме дарени да усетим неговата чувствителност към света около нас. Най-новият филм на Стефан Командарев документалният „Живот от Живота“ изследва темата за донорството в България в конкретното ѝ човешко измерение, но и много повече от този болезнен за страната ни проблем. Първият показ на филма беше в кино програмата на „Празниците на изкуствата „Аполония““ на 1 септември, представен от кинокритика проф. Божидар Манов. Прожекция имаше на 11 септември в рамките на Sofia Summer Fest, предстои и на 13 септември в Дома на киното - в рамките на фестивала Sofia DocuMENTAL.

Стефан Командарев споделя за филма си: „Генералната цел на този документален филм е донорството на органи и насърчаването на трансплантациите да станат нормална част от културата и ценностите на обществото в България. Завърших медицина през 1993 година и съм работил 5 години като лекар. След това завърших кинорежисура и вече над 20 години правя филмите си – и документални, и игрални. За първи път сега се връщам към медицинска тема с мечтата да се опитамe да променим нерадостната съдба на чакащите за трансплантация на органи хиляди българи. Листата за чакащи е почти смъртна присъда в България – очакването е години, накрая повечето си умират недочакали. Някои имат късмет, други търсят законни или не начини за спасение в чужбина. Борбата е за всеки ден надежда, в очакване на живота“, споделя Командарев.

Филмът е разтърстващ. Пред теб остават очите на тези, предимно млади хора, които живеят с надеждата да им бъдат трансплантиране сърце, или бъбреци, или… Очите им те преследват. В тези очи има такава жажда за живот, за реализация в този живот. Преследва те и любовта на близките им. И тази борба, тя е винаги заедно, блика любов, откривателство за човека, сила и някаква особена самота, когато усещаш, че животът, колкото и да го обичаш, да го искаш, ти се изплъзва, съвсем незаслужено и неразбираемо.

Журналист на 39 години, рекламистка на 37, студент на 23, фитнес инструктор на 51, фермер на 35. Това са част от героите от филма „Живот от живота“, обединени от животоспасяващата трансплантация на органи. За един от тях трансплантацията е успешно извършена, а за другите това предстои. Ако изобщо се случи. Но те са заедно във всекидневната им битка за каузата на донорството на органи – битка с болестта и с институциите. С тях са близките им и лекарите, които са им опора и надежда, въпреки все по-трудната ситуация в България. Това е накратко, но това са съдби на хора и в тях откриваш света по различен начин.

Финтес инструкторът, силен, бил национален първенец по културизъм, обучава млади хора, но редовно ходи на хемодиализа. Бил изоставено от майка си дете, израснал в домове за такива деца. Израснал с кариера, но бъбреците му отказали. Винаги е търсил майка си и в зряла възраст успява да я открие. Споделя ѝ проблема си. Тя ще бъде негов донор. Тук може ли да говорим за вината на една майка, изоставила детето си, живяла дълги години с тази болка и срам в себе си. Как ще се развият нещата – въпрос на шанс и бъдеще. Но това вече е историята и на тази жена - за вината, изкуплението… Бащата на младия фермер ще дари бъбрек с единствения аргумент: „Дете ми е.“ А във фамилията много са си отивали от този свят с бъбречна недостатъчност. И тези двама мъже заедно с техен близък тръгват за трансплантацията във Франция и за първи път се качват на самолет, т.е. и за чужбина. В целия филм, което е доста сложно за документалния филм, има n-броя планове, в които е животът ни днес и сега. И не подозираме колко всичко е много индивидуално, неповторимо, тъжно и въпреки това дава надежда. Така, както в нашите представи тези обречени хора се борят за живота, подкрепяни от близките си, от добри лекари, въпреки равнодушието на системата, въпреки безразличието на здравите. А всеки от нас не е гарантиран от коя страна на бариерата ще застане в борбата си за живот.

Този документален филм с истински истории, снимани в реални обстоятелства, който неусетно ти стисва сърцето и на моменти ти е трудно да дишаш не само, защото съчувстваш на героите, а защото болката им става твоя и страшно искаш да успеят в шанса си за живот. И вече знаеш, ако нещо се случи с теб, си готов да дариш от тялото си това, което е медицински възможно, на някого, който в този момент се нуждае отчаяно, за да живее. Филм за донорството - така се представя официално "Живот от живота". Но всъщност това си е пъзел от човешки истории, който разказва за Живота и битките, които сме готови да водим за него. Разказва обаче и за онова толкова важно и благородно решение в загубата на свой най-близък да дариш негов орган на друг, който може да живее само чрез него. Разказва за благородството, за човещината, за надеждата, за цената. Във филма има една майка, чийто син чака за ново сърце. И в болницата, докато се очакват резултатите от донорска ситуация, тя казва: "Искам да целуна ръката на тази жена, на майката, която ще даде сърцето на нейното дете на моето. Обещавам да пазя това сърце!...". Виждаме само очите ѝ пълни със сълзи, с обич, с висша благодарност. Маската прикрива лицето ѝ в болницата, където асансьорът отвежда сина ѝ към възможността. Тя ще се окаже невъзможност, защото донорът има инфекция. Всичко започва отначало. И това е много труден момент за любящата лекарка, но тя подкрепя, дава надежда, че доброто предстои.

Прекрасен филм е "Живот от живота". Дни наред мислиш за него, преживяваш го отново и отново. Трябва да бъде гледан много и от всички. Трябва да се представи пред всякакви хора, защото никой никога не знае къде ще го отзове съдбата. Даряването на органи трябва да бъде обичайното и нормалното решение при донорски ситуации, а не извънредното. Така, както е в една страна като Испания, например. Донорството е единственият начин реално да надживееш собствената си смърт. Но така ще продължиш и живота на любими хора, изпаднали в мозъчна смърт заради ужасна и непредвидима ситуация. Имаме приятели, които благодарение на трансплантация, главно направена не в България, живеят пълноценен живот в професията си, в семействата си. Животът продължава, Въпреки!

Беше от вечерите, които остават в теб завинаги, благодарение на „Аполония“. Както бяхме писали и цитирали проф. Пламен Джуров за това как „Аполония“ създава критерии вече 37 години. И това не са само стандарти за отношението към културата и изкуството, а и за човека като душевност и смелост да продължи напред. Такъв е този смел, усмихнат герой във филма на Командарев, който покорява планините с присъдено сърце и бъбрек, с възторг от природата и живота. Въпреки! И друг забележителен акцент във филма – лекарите, без които не можем, а разбираме ли ги. За жалост, системата на взаимоотношения в обществото ни ги определя едва ли не за виновници, когато не успяват. Знам какво е, но сега няма да говора за това. Самият факт, че един от координаторите за донорската програма проф. д-р Вилиян Платиканов е не само герой на филма, но и автор на музиката, е скромно доказателство за отдадеността на тези хора. Той също гледа за първи път филма в Созопол. Във филма много силни моменти са тези, в които той говори с колегите си, а и със себе си, как да обясниш на близките, че техен любим човек с мозъчна смърт може да дари живот със сърцето или бъбреците си. И говори за всичко това с разбиране на хората, които казват „Не“, без да са дочакали аргументите му не само като лекар, а и на човек, който вярва, че животът на едно сърце може да продължи  да тупти.

Това е историята, но тя е невероятно дълбока, както умее да я разказва със силата на документалното кино Стефан Командарев. Засега историята е тъжна за България. В България, в която беше направена първата в Източна Европа трансплантация на сърце (1986 г.) от проф. Александър Чирков /1938-2020/ , днес тези операции са малко и с всяка година стават все по-малко. България заема последно място сред страните от Европейския съюз по брой пациенти, на които е направена трансплантация на органи и по брой донори на милион население. Към 4 юни 2021 г. броят на чакащите за трансплантация български граждани е 1041. Зад тази цифра се крият реални човешки съдби, емоции, страдания и надежди на хора и на техните семейства. Това е статистиката, но тя невинаги е точна. Много хора си страдат сами, без да знаят и без да търсят помощ.

В този контекст винаги сме се възхищавали и прекланяли пред хората, които в най-тежък момент от живота си дават съгласие да дарят органите на любим човек, изпаднал в мозъчна смърт. Всъщност тогава спасяваме живота. Затова е филмът на Стефан Командарев… и не само. Той ни учи и да бъдем хора. Въпрос на личен избор, на човещина и емпатия. Този филм натъжава. Но нима животът ни е весел? Всъщност „Живот от Живота“ е за смисъла на живота ни. И затова Живот е с главни букви в заглавието.

И на финала се връщам към разговора ни преди години със Стефан Командарев. Питахме го тогава от чисто психическа гледна точка, без да генерализираме, болно ли е обществото ни? „Да, разбира се. Болно е. Големият въпрос е дали изобщо може да бъде излекувано. Всяка една болест достига една критична точка, от която вече няма връщане назад. Това е, което аз наблюдавам от десетина години, защото също и преподавам в университет, а имам и две деца, които са в училище. Това, което наблюдавам като резултат на всички тези неща, които се случиха през последните двайсетина години е, че нивото на образованост и култура категорично достига някаква много ниска точка“. Бихме добавили - а къде се загуби човечността. Примерите са много, независимо, че има прекрасни хора и нищо не е в състояние да промени щедростта им към другите. Не е въпрос на възможности, а на обич към живота и другия. Дълга история! Стефан Командарев разказва малка, но много важна част от нея.

Текст: „въпреки.com”

Снимки:

1.     Плакат на филма „Живот от Живота“

2.     Стефан Командарев, снимка: Стефан Джамбазов

3.     „Живот от Живота“, снимка: архив на продукцията

4.     Майката от „Живот от Живота“, снимка: архив на продукцията

5.     „Живот от Живота“, снимка: архив на продукцията

6.     Стефан Командарев, снимка: Стефан Джамбазов

7.     Стефан Командарев /л/ и Божидар Манов, снимка: Стефан Джамбазов