Сега, когато пандемията ни наложи принудително затваряне не само в собствените си домове, но и до голяма степен в границите на страната, започнахме да оценяваме свободата, която имахме да пътуваме и да се срещаме с други култури. В музеи, галерии, паметници, пък дори и по улиците на европейските и други градове.

Някак си тези пътувания не ни липсваха толкова по времето на соца, защото така или иначе тогава беше невъзможно да отидеш до летището и да се качиш на самолета до някъде с една лична карта. Но новопридобитата свобода след демократично промени ни свикна на друго, колкото и някои да не го оценяват. И която заради пандемията ни убягна. Затова пък напоследък ни е скъпа всяка изява на хора на изкуството поглеждащи „отвъд“, които се опитват да не остават само в пределите на битовото и „националната ни идентичност“. Която е важна, но само ако бъде част от всеобщата човешка идентичност.

Българските художници и преди, и сега, винаги са поглеждали отвъд Калотина към Европа. И с това са свързани няколко изложби тази седмица в София. Разбира се, тук има връзка и с това, че изобразителното изкуство и скулптура използват един език, който е понятен извън лингвистичните ограничения. Но важното е, че българските творци не са изоставали през годините от световните тенденции, както не изостават и сега. Наистина, по времето на соца има стагнация и затваряне в собствената черупка, но пък сега се появиха много доказателства, че връзките на българските творци не са прекъсвали през годините и дори затворени в своите ателиета, художниците са се опитвали да достигат до всичко ценно, сътворено от техните колеги зад „желязната завеса“. А ако говорим преди 1944 година, там примерите за контакти са много.

Такъв е и случаят с изложбата, която се откри във филиала на СГХГ – галерия „Васка Емануилова“- „Срещи в Париж“. Изложбата се фокусира върху една важна тема, която неизказано, но категорично ръководи тенденциите в българското изкуство от втората половина на ХХ в. За българските творци имагинерният Париж е въплъщение на „възжеланата“ европейска модерност, търсеща опора в наследството на античността, колебаеща се между авангарда и традиционализма, пише в анотацията за изложбата с екип Галина Декова и Евгения Христова.

През лятото на 1939 г. в тримилионния световен културен център се среща голяма група български специализанти, т. нар. „българска колония“. Сред тях е и Васка Емануилова, за чието пътуване съдейства първият секретар на Френската легация в София, Жан Белен. Заедно с Ненко Балкански, Иван Фунев, Илия Бешков, Ангел Вълчанов, Кирил Кръстев, Асен Разцветников, Васил Гачев и много други, тя посещава музеи, катедрали, архитектурни паметници в Париж и околностите, в неделните екскурзии разглежда замъците по поречието на Лоара, общува с отдавна живеещите във Франция Георги Бакърджиев, Георги Попов (Джон), Жорж Папазов. За нея това е първото и последно напускане на родината и видяното през тези месеци има огромно значение за развитието ѝ като скулптор. Малко преди немската окупация на Париж, Васка Емануилова се връща в България и от този момент е най-известната и продуктивна българска жена скулптор.

Изложбата дава възможност за бъдещо изследване, а повод за нея е неиздаден ръкопис на Васка Емануилова, в който тя описва пътуването си и перипетиите при връщането в България. Експонирани са 44 произведения (скулптура, рисунки и живопис) на автори, пребивавали в Париж през 30-те години на XX век или свързани с „парижкия дух“ – Ненко Балкански, Георги Попов (Джон), Донка Константинова, Илия Бешков. Особен интерес представлява непоказван досега цикъл рисунки, илюстрации на Илия Бешков към книгата „Париж, роман-хроника“ на Тодор Генов. Заедно с други, непоказвани до момента произведения на Васка Емануилова от фонда на галерията и частни колекции са включени и страници от бележниците, в които тя скицира своите впечатления от парижките музеи.

Българското присъствие зад граница през годините обаче никак не е малко и спорадично. Ако става дума за миналото, освен споменатите художници Георги Бакърджиев, Георги Попов /Джон/, Жорж Папазов, присъединилият се по-късно скулптор и художник Боян Райнов в Париж, или Михаил Симеонов в САЩ, а какво да кажем за Христо Явашев – Кристо... Колкото за вече днешно време, българските художници работещи по света трудно могат да бъдат изброени. Те са в много европейски страни и не само. Затова и всяка среща с тяхното творчество е не само запознаване с тях, но и с критериите на другата култура, където се реализират. Галерия „Структура“ ни предлага среща с Николай Константинов и неговата изложба „Гледки от ателието и нови работи“. Това е първата самостоятелна изложба в България на родения през 1965 г. в София, но живеещ вече повече от 30 години в Брюксел автор. Представен дигитално през май-юни 2020 г. в рамките на онлайн кампанията на галерия „Структура“, сега творчеството му e показано и на живо.

Николай Константинов завършва Висшето национално училище за визуални изкуства La Cambre в Брюксел през 1995 г. От 1998 г. е асистент, а от 2019 г. професор по Дигитални изкуства 3D в същото учебно заведение. Като автор работи в областта на традиционната и дигиталната скулптура, както и на рисунката. Изложбата в галерия „Структура“ включва най-новите рисунки на художника от 2020-2021, както и дългосрочния проект „Посещение в ателието“, който той развива в дигиталната триизмерна реалност от няколко години. За съпоставка са представени и недигитални пластични скулптури (които също включват предварителни дигитални процеси) от 2017-2018 г. Търсенията в едната и в другата реалност влияят върху работата на автора и водят, по думите му, до необичайни и изненадващи комбинации. Николай Константинов се интересува от динамиката между дигиталната и традиционната скулптура, от възможностите, които те предоставят и недостатъците, които притежават. Преливането между двете е сред основните проблеми, които го занимават.

А други български художници без да се притесняват и изпадат в чувство за малоценност репликират класически образци. Такъв е случаят с Калоян Илиев – Кокимото, който подреди изложбата си Dürer vs. Döner в столичната галерия КО-ОП. Тя, както и предишните му изложби, е реплика на художника към масовата култура и е своеобразен подарък – 42-ра самостоятелна експозиция за 42-рия рожден ден. „Изключително много обичам да комбинирам съвременните неща, които колекционирам – дизайнерски играчки, картини, скулптури, произведения на изкуството. Също така обикалям антиквариати, битаци, пазари и винаги съм отворен за нещо като произведение на изкуството, графика, рисунка, албум, книги. И така, в един антиквариат ми предложиха този албум на Дюрер. В първия момент дори не можах да реагирам адекватно. Казах си: „А! Как така?!”, споделя Кокимото в предаването „Изотопия“ по БНР.

И продължава: „Уникален албум, който е издаден през 1979-а от Ермитажа, Ленинград (сега Санкт Петербург – бел. ред.) Аз съм роден 79-а, ето, албумът е издаден тогава. 40-те произведения в албума, той е библиофилско издание, са от колекцията на Ермитажа, дърворези на Дюрер. С изключително добро качество, албумът беше почти като нов”. Кокимото веднага го купува и в главата му се ражда идеята да го пресъздаде: „Да не бъде просто част от моята огромна колекция печатни издания и графики”. Факсимилетата Кокимото дигитализира щателно и започва да работи върху тях. Добавя негови изображения, както и символи на масовата култура от други автори. Накрая разпечатва и рисува на ръка с типажи, които е създал „почти специално за целта”. Кокимото вярва, че съдбата се е намесила. Не е търсил Дюрер специално. Той го намерил, споделя художникът през смях.

След находката от Ермитажа Кокимото се оглежда с името на Дюрер в ума: „Дюрер, Дюрер, добре, какво, какво...?” И гледам срещу мен – верига от заведения за бързо хранене, предлагащи основно дюнер. Ето: името на Дюрер, съчетано с дюнер, е толкова подходящо да направя тази връзка. Реших да съпоставя класическото изкуство с масовата култура и потребление.” И още: „Съзнанието ми е отворено и винаги готово да създаде нещо ново, макар и стъпвайки на плещите на творчеството на един толкова велик творец. А какво по-хубаво от това двама творци, един велик старовремски и един млад съвременен, да се срещнат и да си колаборират, така да се каже, в този проект?”. 

Текст: екип на „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов

1 - 4. „Срещи в Париж“ – изложба в галерия „Васка Емануилова“, филиал на СГХГ

5. Георги Попов /Джон/, Жена в черно, 1933

6. Ненко Балкански, Парижко ателие, около 1940

7. К. Панчева, В. Емануилова, И. Бешков, Н. Балкански, Д. Димов (отпред), Париж, 1939 - снимка архив

8. „Гледки от ателието и нови работи” в галерия „Структура”

9.    Николай Константинов, Глава 23, 2016

10 - 14. Калоян Илиев - Кокимото, Dürer vs. Döner