Най-естественото е в седмицата, когато отбелязваме Деня на народните будители, вниманието ни да бъде насочено към книгата. Награди в няколко конкурса бяха раздадени и достойни автори ги получиха. Остава, разбира се, най-важното – книгите да бъдат прочетени.

Според анализ на Евростат, огласен от БНР, България е на 21-во място сред страните – членки на Евросъюза по прочетени книги през последната година. А това хич не е престижно място. Разбира се, въпросът не е само в четенето, но и какво се чете. А тези конкурси и награди изпълняват и такава функция – да насочат читателите към стойностните книги – родни и преводни. Портал Култура раздаде вече за четвърта година традиционните си годишни награди за българска литература и хуманитаристика. Голямата награда за цялостен принос получи поетът Иван Цанев, а за хуманитаристика първата награда беше за проф. Ивайло Знеполски. Имаше и други отличени, всеки може да прочете техните имена в сайта на Портал Култура, но на нас ни се иска да се спрем специално на двутомника на Ивайло Знеполски „Как се променят нещата. Истории с философи и историци”, том 1-2 Сиела, ИИБМ. Формулировката за наградата е: „чрез прочита на индивидуални съдби на интелектуалци от времето на комунизма по нов начин очертава полетата на съпротива срещу режима”. И това е наистина така. През съдбата на известни учени от Софийски университет като Желю Желев, Николай Генчев, Асен Игнатов, Исак Паси, Илчо Димитров, Добрин Спасов, Иван Славов и други, Ивайло Знеполски очертава една картина на тогавашното тоталитарно общество, на неговите механизми, но и на интелектуалната съпротива от страна на някои професори от Университета. Тази книга се чете като роман. Тя се спира на фактите, но ги анализира и през научното творчество на споменатите учени. По този начин това е и научно изследване, но и история, която трябва да се знае и помни не само от онова поколение учени, но и от сегашните студенти и интелектуалци. И някак си за предпочитане е за онова време да се разбира от подобни автентични, документални свидетелства, а не от измислена и скалъпена фикция на някои творби на художествената литература.

Това се отнася и за другите книги от същата поредица „Минало несвършено” на Института за изследване на близкото минало под ръководството на проф. Знеполски. Подобно е и изследването от поредицата на Пламен Дойнов – „Литература на случаите – от „Тютюн” до „Хайка за вълци”, казуси в литературното поле на НРБ. Отново отбелязваме, че тези книги са и история около различни истории и случки, но и анализи на произведения. При това се разбира, че интелектуална съпротива е съществувала. В разговор за „въпреки.com” преди време проф. Ивайло Знеполски каза: „В известен смисъл, за да направя тази книга трябваше да измисля един нов жанр, поне аз не съм срещал такъв. За първи път епохата на комунизма се изследва през конкретни отделни случаи и с методите на микроисторията. Проследяват се отделни житейски биографии, а също така и професионални. Основната ми тема обаче е генерална. Тя засяга големите структури, засяга структурния анализ – как се променят нещата”.

А на въпроса ни за характера на българското дисидентство и обвиненията, че не е така ярко и категорично, както в други страни от бившия соцлагер, Ивайло Знеполски отговари: „Това е особеността на българското дисидентство. То е вътрешна нагласа, съчетавана с една липса на кураж за радикализиране на конфликта. Но от друга страна, липсата на радикализиране на конфликта дава основание тези нагласи да се разпространяват много по-широко. Например Харта 77 /в бивша Чехословакия – б.а./ остава едно изолирано явление. Те ги подгонват, има репресии и останалите хора, поне както аз съм запознат със свидетелство от онази епоха, се отдръпват. Докато спецификата на тези хора е /героите на изследването – б.а./, че те не искат да дадат системата в ръцете на тези, които са я обсебили. Тоест една голяма част от тях, например Желю Желев е типичен – той чувства тази система и тази власт своя, но тя е присвоена и взета от другите и той през цялото време иска да има легитимност с легални средства. Значи, един краен дисидент не би искал да стане доцент, да бъде назначен в Института по култура на председателката Людмил Живкова, не би се борил за голям докторат… Това са епични битки, които описваме. Това значи, че те искат да изземат средства от системата, които са служили на властта, за да започнат да служат на обратната страна”.

И още една награда около Деня на народните будители беше дадена на друга знакова личност – поета Борис Христов. Той беше обявен като носител на Наградата за хуманитаристика на името на Богдан Богданов на Нов български университет. Борис Христов не присъства на връчването, както винаги прави, но по негово желание паричната награда ще бъде отредена за стипендия на студент от НБУ. А в мотивите за наградата е отразено: „Като героя си от стихотворението „Следобедно кафе“, Борис Христов стои усамотено там някъде в полите на Родопите, защото иска едновременно да бъде и да не бъде в този наш свят. Вероятно няма по-трудно поприще от това да искаш с цялото си същество да те няма, да не си в устата на хората, в суетата на живота и в пустотата му, но в същото време да искаш светът да става по-добър, по-човечен и по-смислен”. И още: „Борис Христов успява да се съпротивлява на пошлостта в света и живота ни вече повече от 40 години. Целеустремено и жертвоготовно, с впечатляваща упоритост той не отстъпва от принципите си и „проповядва“ човещина и светлина. Съмишленик и приятел на проф. Богдан Богданов, Борис Христов е избран единодушно от журито на Наградата за хуманитаристика за пръв неин носител”.

За трета поредна година Литературен клуб „Перото” при НДК също раздаде своите награди. Поетът Владимир Попов е носител на наградата за цялостен принос за 2017 г. Момчил Николов взе наградата в категория „Проза“ за романа си „Последната територия“, което беше втора негова голяма награда, след приза за Роман на годината на НДФ „13 века България”. Прекрасната преводачка Мари Врина – Николов най – сетне получи заслужена награда за превода си на френски, този път за „Усмивката на кучето“ от Димана Трънкова. Имаше и още награди, но ще отбележим наградата за Детска литература за книгата на Маргарит Минков „Весел гъделичкащ смях 2“. За да я получи, на сцената се качи съставителят ѝ и редактор Севдалин Генов, приятел на покойния Минков. Преди това в едно предаване Севдалин Генов беше казал: „Минков е много особен и все още българската литература не го познава като поет. Надявам се да бъде преоткрит, защото и поезията му, и приказките му нямат популярност за разлика от пиесите му, където има успехи и в страната, и в чужбина. Той доби известност основно като драматург. Силното му откриване като писател, който създава една великолепна литература за деца, става с това издание.” Статуетките, които получиха всички от наградените, са дело на изключителния скулптор проф. Емил Попов. А самият той откриваше в същата вечер своя нова чудесна изложба в столичната галерия „Българи”. Така че будителите са сред нас. Да бъдем достатъчно събудени, за да ги видим и оценим днес, а не след време… 

Автори: Екип на сайт за култура „Въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

1. Христо Карастоянов, Димитър Бочев, Ивайло Знеполски и съпругата му Албена /от ляво надясно/ на церемонията при връчването на наградите на Портал Култура в книжен център „Гринуич”

2. Иван Цанев с наградата за Цялостен принос на Портал Култура

3. Севдалин Генов беше щастлив с приза за книгата на Маргарит Минков в конкурса на Литературен клуб „Перото”

4. Поетът Владимир Попов взе наградата на „Перото” за цялостен принос

5. Момчил Николов с втора голяма награда тази година за романа си „Последната територия”

6. Скулпторът Емил Попов /л./ с колегата си Георги Чапкънов /д./ при откриването на изложбата му в столичната галерия „Българи”