Документалната изложба „Апостол Карамитев – актьорът рицар“, посветена на творческата дейност и 100-годишнината от рождението на един от най-обичаните български актьори ни връща към незабравимите му роли в театъра и киното. За създаването на изложбата, чийто куратор е Тинка Николова, са използвани документи, снимки, отзиви, рецензии и интервюта от архивите на Съюза на артистите в България, Народен театър „Иван Вазов“, Българска национална филмотека, Държавна агенция „Архиви“ и личния архив на актьора със съдействието на неговия син Момчил Карамитев. Координатор на проекта е Велислава Смилянова. Събитието е част от 18-ото издание на Софийския театрален салон, традиционно част от Календара на културните събития на столицата.

Изложбата „върви“ в Градската градина последователно в творческата биография на Апостол Карамитев и сякаш тези 28 табла затварят един невероятен артистичен живот и смисъла му или го отварят към днешния ден, за бъде открит за новите поколения таланта на безкрайно надарена личност.

Началото на експозицията е избрано прекрасно – Апостол Карамитев като Петър Александров от филма „Бялата стая“ на Методи Андонов, дебютния му филм като режисьор от 1969 година. Въпреки много хубави български филми в годините, въпреки класации, това е нашият любим филм. Не защото ни е зашеметил, когато сме го гледали за първи път на 19 години, а после много, много пъти и до днес, а заради всичко  онова, което умее да прави киното, когато става изкуство. Как се събраха изключителният Методи Андонов, мощ в театъра, операторът Димо Коларов, който сътворяваше от черно-бялото най-неподражаемата картина на екрана, Апостол Карамитев, Константин Коцев, Георги Черкелов, Доротея Тончева, Елена Райнова, Илка Зафирова и двете прекрасни дъщерички на режисьора – Милена и Невена. Но блясъкът е Апостол Карамитев. Той и в живота така крачеше – като неговия Петър Александров, така гледаше напред, но…

„Аз станах на 50 години. Какво е минало – не знам. Важни ми са следващите 10 години. Следващата 10-а роля, следващата 10-а постановка, следващият 10-и випуск, който трябва да пусна във ВИТИЗ. Па тогава, един ден.. може би.. кой знае.“ – казва в последното си интервю пред Българското радио изключителният Апостол Карамитев, дни преди да напусне нашия свят.

Той така и не доживява 50-ия си рожден ден на 17 октомври 1973 г., умира на 9 октомври. В това интервю, запазено в Златния фонд на БНР, казва и много други неща, между които: „Знам ли... работа, работа, работа. Това е бил животът ми, това е, и навярно това ще бъде. Аз не знам вече кое е добро, кое лошо. Аз вече не знам в живота ми, в миналия, аз не знам кое е победа, кое поражение, и не искам да знам. Пак ви казвам - за нищо не съжалявам и от нищо не се срамувам. Но само едно знам - Господи, що нещо ме чака занапред. Що работа ме чака занапред...“.

А тогава вече е бил много болен, но е продължавал снимките на „Сватбите на Йоан Асен“ (1974), който не успя да довърши с режисьор Вили Цанков. В ролята му се превъплъти Коста Цонев, много добро режисьорско решение – братът по сценарий и кастинг, както се казва сега, да я довърши…Вероятно Апостол Карамитев с неговата интелигентност и чувствителност е бил наясно какво означава тежката онкологична диагноза, особено преди 50 години, но толкова е обичал живота и професията си на актьор и преподавател, че е гледал със смелост и кураж напред… В артистичните среди тогава бе известно, че след ролята си в „Бялата стая“ Карамитев отказва 7-8 предложения да се снима в киното. Чак след три-четири години в „Сватбите на Йоан Асен“ приема ролята, която съдбата реши да не завърши.

Изложбата е прекрасно озаглавена „Апостол Карамитев – актьорът рицар“ и ни връща във времето, съвсем не носталгично, а с благодарност, че имахме шанса да се наслаждаваме и съпреживяваме изкуството на изключителен артист.

В Народния театър сме го гледали от деца, кога с мама и татко, кога с баба и дядо. А после и попораснали със съученици и приятели. И както споделихме за „Бялата стая“, така в нашите 18-19 години останаха завинаги „Цената“ на Артър Милър и неговият Виктор Франц. Изумителен спектакъл на Камерната сцена с режисьор Моис Бениеш и незабравимото присъствие на Апостол Карамитев, Любомир Кабакчиев, Лео Комфорти и Иванка Димитрова – блясък на драматургия, режисура и актьори. Гледали сме забележителни спектакли у нас, не само български, благодарение на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, на платформата „Световен театър в София“, в чужбина, но това преживяване, тогава, остава съкровено, неповторимо. Както и неговият Джери Райън от „Двама на люлката“ на Гибсън заедно със Славка Славов, Хенрих IV от едноименната пиеса на Пирандело... и още... За поколението на родителите ни Апостол Карамитев остава най-великолепният и неподражаем Ромео на сцената на Народния театър в пиесата „Ромео и Жулиета“ на Шекспир.

Не е въпрос на изброяване, а усещане в кратките мигове пред таблата на изложбата в Градската градина пред Народния театър в памет на Апостол Карамитев. Разказваме на кураторката Тинка Николова, че когато той почина Народният театър бе в ремонт и поклонението бе във фоайето на тогавашния ВИТИЗ. Опашката от хора от бул. „Раковски“ се виеше през ул. „Гурко“ до след сградата на Централна поща…Незапомнено за онези времена преди 50 години, но всеки се е разделял с любим човек от сцената или екрана и е имал своя дълбок личен мотив. 

Организаторите от Съюза на артистите в България планират, както сподели председателят му Христо Мутафчиев, изложбата да бъде показана в различни градове и на първо място в родния му Бургас. Там в театър „Адриана Будевска“ камерната зала е на името на Апостол Карамитев, както и сцената на четвъртия етаж в Народния театър „Иван Вазов“ носи неговото име. Малко след смъртта му и драматичният театър в Димитровград получава името на актьора.

Апостол Карамитев завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1951 г. със специалност актьорско майсторство в класа на професор Боян Дановски. Дълги години е сред водещите актьори на Народния театър „Иван Вазов“ и създава поредица от забележителни роли, започнал от 1947 г., преди да е завършил Академията. Специализира режисура в Москва. От 1969 г. до смъртта си е доцент и преподавател по специалностите „Актьорско майсторство за драматичен театър“ и „Режисура за драматичен театър“ във ВИТИЗ. Сред неговите ученици са Велко Кънев, Богдан Глишев, Иван Балсамаджиев, Искра Радева, Йосиф Сърчаджиев, Константин Стайков, Красимира Василева, Мадлен Чолакова, Филип Трифонов, Юри Ангелов.

Обещали сме си тази година в различни текстове във „въпреки.com” да разказваме за Апостол Карамитев по-детайлно за работата му в театъра и киното, както и за преподавателската му дейност. Ще припомним и двете книги, посветени на изкуството му – „Апостол Карамитев“ от Севелина Гьорова, издателство „Наука и изкуство“, 1970 и „В диалог със съвремието: Апостол Карамитев“ от Лада Панева, издателство „Наука и изкуство“, 1974.

Изложбата „Апостол Карамитев  – актьорът рицар“ може да бъде разгледана до 2 април. Тя разказва за живота и творческия път на незабравимия Апостол Карамитев, който е помнен както с големите си роли в киното, така и с тези на театралната сцена. А с личния ни текст за изложбата с великолепно избрано заглавие, слагаме началото на разказите за забележителния актьор.

Тук искаме да споделим и един смущаващ факт, според нас. Допреди години на кооперацията, в която е живял Апостол Карамитев до края на живота си на столичната улица „Оборище“ №21, имаше паметна плоча. Не знаем как и по какви причини тази плоча е разрушена и сега е останала само изкъртена като бетонна рана…

На финала ще цитираме написаното от забележителния режисьор Леон Даниел в книгата му „Игрите“ за Апостол Карамитев: „Чочо (както го наричаха приятелите – б.а) беше красив, много красив, но неговата красота тогава не беше на мода, в живота се харесваше, но в театъра се предпочитаха по-ръбестите или по-лиричните, а неговата хубост беше по-буйна, по-апашка, италианска и затова, едва завършил школата, той премина в категорията на актьорите с отрицателно обаяние. Играеше с едри мазки, „характерно“, преувеличено, мнозина не го харесваха, по едно време беше решил да се отказва, за да учи режисура в Съветския съюз, но нещо го спрели и Дановски го утешил. Казал му бил: „Твоето време скоро ще дойде.“ Чочо му повярва. След две-три години стана първата българска звезда. С всички плюсове и минуси на това звание. Разбира се, това стана чрез киното. Петдесетте години имаха нужда от един особен герой – симпатичния „хашлак“, който се „поправя“. И когато на екрана се появи Чочо с ъгловатата си подтичваща походка, с вечно питащите горящи очи, с беладжийския си нрав и героичния жест – накрая цялото младо поколение го призна за свой.“

И така на Апостол Карамитев съдбата повели да не остарее…

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

1. Изложбата „Апостол Карамитев – актьорът рицар“

2. Апостол Карамитев във филмите „Рицар без броня“ и „Бялата стая“

3. Апостол Карамитев и първите му филми

4. Апостол Карамитев в „Мария Стюарт“ на сцената на Народния театър

5. Апостол Карамитев в „Сватбите на Йоан Асен“

6. От изложбата „Апостол Карамитев – актьорът рицар“

7. Христо Мутафчиев, председател на Съюза на артистите в България

8. Михаил Груев, председател ДА „Архиви“ и Христо Мутафчиев

9. Апостол Карамитев в “Хенрих IV“

10. От изложбата „Апостол Карамитев – актьорът рицар“

11. Тинка Николова, куратор на изложбата „Апостол Карамитев – актьорът рицар“