В памет на Джоко Росич – едно от последните интервюта на големия актьор

Преди пет години на този ден изпратихме големия Джоко Росич. Личност от извънмерен мащаб, той винаги ще живее в спомена и ще отваря сърцата, очите и умовете ни.

Интервю на Теодора СТАНКОВА, Снимка BeLight STUDIO

Щастлив е, че се е родил в интересно време. Било лето 1932. Неделя, в три след полунощ, на 29 февруари. Но го записали на 28-и, да си има „нормален“ рожден ден като всички. Джоко обаче не е като всички. Сигурно онзи вълшебник от приказките на Вилхелм Хауф, който закриля родените в неделя, лично го е орисал.

Днес, когато всички пишат на клавиатурата на компютъра, Джоко си спомня как в първи клас е писал с калем върху дъсчица. Домашните си пишел на газена лампа. И с възторг си спомня как е духал първата светнала крушка – лампата, която не гасне, – когато пуснали електричеството в родния му град Крупан. Преживял е една световна война, стъпването на човека на Луната и разпад на империи. Днес още му се струва невероятно как, седейки на фотьойла с дистанционно в ръка, „лови“ картини от цял свят.

Първото кино, което е гледал, е било прожектирано върху чаршаф в кръчма „Европа“ в родното му градче. Тогава малкият Джоко не е подозирал, че това знаменателно събитие ще бележи живота му. Доживял да лети и със самолет до различни кътчета на планетата, за да се снима в големи международни филмови продукции.

Пазарът е най-шареното място на всеки град. На пазарчето „Ситняково“ големият Джоко Росич често е в ролята на Благолаж от Елин-Пелиновия разказ „Косачи“. Все има много за разказване. Около него в Илковото кафене винаги има хора, които се опияняват от разказите му. На масата на Джоко, около която от 25 години се събират хора с различни схващания, нито веднъж не е имало кавга.

Седим в кафенето на маса, над която виси в рамка афиш от унгарския му филм „Законът на циганите“. Вместо аз да подхвана с въпросите, пита ме той: „За какво ще си говорим с тебе?“ Изстрелвам първото нещо, което ми идва наум:

Наближава Коледа…

Знаеш ли, аз съм стар човек, раснал съм в монархия през миналия век. Ние другояче сме възпитавани. Имаше нещо много сладко в онези Коледи. И малко тъжно. Ако трябва да го определя като цвят, то е нещо мило, нещо виолетово… Като онова време привечер, когато още не е свършил денят, ама е вече и свършил, и още като да не е почнала вечерта, ама е почнала… и е едно виолетово! Ей това е Коледа!

Като се обърнеш назад, иска ли ти се нещо да промениш?

Чакай, чакай, аз никога не съм правил избор. На мен нещата са ми се случвали. Аз не съм ги гонил. Само съм ги посрещал. Вярно е, че за да му се случи нещо на човек, той трябва да е готов да го поеме. Ако човек не е готов за късмета, късметът просто ще го отмине. Не помня някога през живота си да съм си правил план. Могло е друго да ми се случи. Могло е да не стана актьор. Завършил съм икономика. Седемнадесет години бях радиожурналист. За мен се казваше, че съм едно от първите пера на националното радио. Правя миниатюри от камък, за които моите приятели художници казват, че са превъзходни. Могло е да тръгна някъде нататък…  

А сега какво ти се прави?

Нищо не ми се прави.

Как би определил себе си?

Мисля, че съм добър човек.

Случвало ли се е да чуеш нещо за себе си, което да те жегне?

Не, освен това, което пишат за мен жълтите вестници. Но на тях не трябва да им се обръща внимание. Какво ли не съм чул и прочел за себе си в тях… Писали са, че живея в уединение и варя гроздова ракия от сушени сливи. Трябва да си тотален кретен, за да напишеш такова нещо! Че с Хачо Бояджиев се напиваме с водка и бира. А нито Хачо, нито аз пием това. И още, че се разкарвам тука из пазара с пистолет и гърмя от време на време, че плаша продавача на краставици. А народът е свикнал още от онова време да мисли, че щом така пише във вестника, значи е вярно. Напатил съм се от журналисти.

Затова ли не обичаш да даваш интервюта?

Ако бях давал интервюта на всеки журналист, който ми се обади, щеше да стане една такава пошлост. Едно преяждане щеше да стане, което да ми навреди на мен. Всяко едно „много“ не е добро.

Сега носиш ли оръжие в себе си?

Винаги.

Какво ти дава то? Усещане за сигурност, за сила…

Не. Всеки човек – и да го признава, и да не го признава – гони детството си цял живот. И няма спиране. Цял живот осъществяваме детските си мечти.

Страхуваш ли се от смъртта?

Не. Аз отдавана съм на „ти“ с нея. Смъртта е естествено състояние, както е естествено раждането. Тя е толкова болезнена, колкото е болезнено и раждането. Кофти е, като се замисля, че пак ще има Коледи, но аз вече няма да бъда там. Пак ще има хубави жени, но мен няма да ме има… Срещнах смъртта за първи път като дете – преживях една ужасна война, страшно кървава. Спомням си, през 1942 година по нашата улица мина погребално шествие – колега на баща ми, учител, беше починал от туберкулоза. Всички бяха излезли на улицата и гледаха страшно учудено, че някой си е позволил лукса да умре от естествена смърт. Никой не умираше от естествена смърт тогава.

Войната ли е най-яркият ти спомен от детството?

Бях на 13 години, когато баща ми загина. И до ден днешен го обичам, и до ден днешен ми липсва. Може би защото аз и в литературата, и в киното не съм срещнал по-ярък човек от него. Останахме двама синове с мама. Мама беше учителка, с една нищо и никаква учителска заплата. Беше глад, беше беднотия. Бяхме оголели. Спомням си, че мама разпра един дюшек, който беше пълен с вълна. Вечер ние с брат ми разчепквахме вълната. Една комшийка я изпреде и мама ни оплете вълнени пуловери и чорапи от нея. А от дюшеклъка, той беше един син, на цветя, ни уши ризи. Мама шиеше превъзходно. И ние се появихме в училище двамата с брат ми с тия ризи – такива едни с много широки маншети, с широки ръкави. А ние ходим с тях едни изпъчени с брат ми. (Усмихва се навътре в себе си.) Нашите съученици умряха от завист, че имаме такива ризи. Имахме съученици със заможни родители. Ние с брат ми не можехме да имаме техните дрехи и обувки, не можехме да имаме техните костюми и ризи. Нито техните скъпи часовници. А ние часовници изобщо не можехме да си позволим… Но с брат ми винаги изкарвахме тоя минус на огромен плюс. Правехме единствено онова, което можехме – бяхме най-добрите. В нашата гимназия по-добри ученици от мен и брат ми нямаше. Бяхме шампиони. Аз играех бокс тогава. Станах юношески шампион, всички ме гледаха като коте свещ…

Щяхте ли да сте същите, ако бяхте като другите деца, със скъпите часовници?

Знае ли човек… Може би да, може би не.

Помниш ли първото си влюбване?

О, разбира се. Как?! Бях в първи клас и бях смъртно влюбен. Тя се казваше Естър Хауър, беше еврейка. Живеехме в град Сента, Северна Сърбия, на 15 км от унгарската граница. Класът ни беше много шарен. Бяхме дванадесетина сърби, осемнадесетина унгарчета, десетина еврейчета. Когато обаче германците спечелиха войната и окупираха Югославия, събраха всички евреи, а също тази моя ранна любов Естър заедно със семейството й, качиха ги на кораб и го пуснаха по реката. След това пробили кораба и издавили всички… А имам и още по-ранна любов. Сигурно съм бил 5-годишен. В града, в който съм роден, Крупан, на границата между Сърбия и Босна, но от сръбска страна, живееше аптекарят Циглер със семейството си. Къщата им беше на главната улица, самостоятелна, с алпийски покрив и с градина. Дъщерята на аптекаря се казваше Доя. Беше изумително красива. С гарвановочерна коса и с безумно сини очи – не зелени, не сини, а изумрудени! И всичко, що беше дете в града, беше влюбено в Доя. В това число и аз. Спомням си как ходехме пролетно време по поляните около градчето да берем теменужки. Носехме ги на Доя, но тя не излизаше да ги приеме. Излизаше майка й и после й ги предаваше. През 1941 г. германците обкръжиха нашето градче, запалиха го и то изгоря до основи. Останаха само сградата на полицията, къщата на Циглер и къщата на един търговец. Всичко друго беше на пепел. Разстреляха цялото мъжко население от 15-годишни нагоре. До стената на черквата ги разстреляха. Натовариха семейството на Циглер, те бяха австрийци, и си ги взеха. Така изчезна Доя.

Лесно ли се разделяш? Лесно ли пускаш миналото да си върви?

Не. Не… Животът на човек не е ученическа тетрадка, за да вземеш гумичка и да изтриеш нещата, които са се случили. Всяка раздяла е парче от живота ти. Всяка раздяла всъщност – това си ти. И когато става дума за любов, отговорно твърдя, че в любовта си човек е сам. Обичайки някого, той задоволява собствената си потребност от любов. Любовта е това, което ти изпитваш. И е много красиво, когато се получи взаимност. Знаеш ли, аз нямам несподелена любов. Има любов!

Вярно ли е, че всичко, което прави Джоко, е, за да се хареса на някоя жена?

Така е. За какво ми е на мен да правя каквото и да било, ако до мен няма една жена, която да каже: „Браво, страшен си!“. И искам да ти кажа, че за всички мъже е така. Не го признават или може би не го съзнават.

Коя жена според теб е въплъщение на женствеността?

Жената трябва да бъде жена. Тя трябва да ходи като жена, да седи като жена, да се навежда като жена. Тя трябва да се храни като жена, да пие като жена. Всичко трябва да прави много женствено и много женски. И в нито едно нещо няма право да се провали. Веднъж първата ми съпруга, след като вече се бяхме разделили, ме попита: „Тази, с която ходиш в момента, с какво е повече от мен?“ А аз й викам: „Сега ще ти кажа нещо, пък ти трябва да ме разбереш: когато с тази жена отида на театър и в антракта излезем да изпушим по една цигара, аз усещам с кожата си, че до мене стои жена.“

Доста си пътувал покрай филмите, които си снимал. Къде са най-красивите жени на света?

България е джипкана с красиви жени. Джипкана, та препълнена. И не само в големите градове. Даже в малко градче като Етрополе, дето аз имам къщичка в Бойковец, да видите сервитьорката в местния ресторант – мис може да стане! Но да се разберем! Това, дето парадираме, че ние сме „най“, ме дразни. Защото не е така. Не съм ходил в Бразилия, но казват, че в Рио де Жанейро имало страшно хубави жени. Казват, че и в Хавана било пълно със страшни хубавици. Но ако вървиш из Париж, ще трябва доста време да походиш, за да срещнеш някоя красавица. Преди една-две години снимах филм в Сицилия. Е, в Сицилия просто не можеш да видиш нито една. Но, да речем, в Краков, ако излезеш неделно време, когато хората се разхождат из града, можеш да станеш кривоглед. Неописуеми красавици има там! В Будапеща също можеш да видиш много красиви жени по улиците. Така че не са хубавиците само у нас. И не е вярно това, дето казват, че блондинката е глупава. Срещал съм безкрайно умни блондинки. Има страни, в които жените са основно блондинки. Това съвсем не значи, че повечето са глупачки.

Кога един мъж изневерява?

Няма правило.

Жената ли е причина?

А не, не. Обикновено дежурната приказка е: „Абе, имам си вкъщи една змия…“ Не е това. Това е нещо, което се случва. Всеки човек има своя дължина на вълната. И когато срещне друго същество със същата дължина на вълната, става късо съединение. И е неизбежно. Не е това, дето казват, че когато човек не намира нещо вкъщи, намира го навън. Може и това да го има, но не е само то.

Как оцелява бракът тогава?

Със съпругата ми Лиляна сме заедно от 45 години. Дългогодишният брак е изкуство. Получава се добре само при интелигентни хора. Животът на двама души се изменя непрекъснато. Непрекъснато преминава в други състояния. И ако не можеш бързо да оценяваш и приемаш тези нови състояния, не се получава.

Ако сега направят филм за твоя живот, ти себе си ли ще играеш?

Имам по-добро предложение, което дадох на едни документалисти – да направят пълнометражен документален филм, който да се казва „30-те смърти на Джоко“. 30 пъти съм бил убиван в киното. Всичките ми смърти са били различни. Един уважаващ себе си актьор не може да си позволи да умре на екран по начин, по който вече е умирал в някой друг филм. Първата си смърт на екран съм „направил“ през 1963 година. Последната – миналата година. А през този отрязък от време исторически се случиха и други смърти – падаха империи, падаха държави, падна Берлинската стена. Светът се промени радикално. Това ми е идеята. Много неща умряха през това време. И ако се направи филм, в който това да се покаже, бих участвал с моите 30 смърти в него. Иска ми се да направя тия 30 различни смърти, докато върви един текст от първо лице. Може да стане страхотен филм… Но всичко опира до мангизи.

Не сме те виждали в театъра. Защо?

Много пъти са ме канили. За мен това са две различни професии. Правилото е, че ако някой е много добър в театъра, за кино не става. И обратното. Сцената има свои закони. Да вземем за пример примата на българското кино. Вечната, най-голямата – Невена Коканова. Тя не слизаше от екрана. Когато бе на екран, излъчваше тонове енергия. Прекара десетилетия в Сатиричния театър, а никой не си спомня, че е била там. Аз съм добър за кино. Това е като ездата и шофирането – едното няма нищо общо с другото. Макар че аз съм изключение – добър съм и в двете. 

Сега яздиш ли?

Не. Свърши. (бел. ред.: Кратко, но не тъжно.)

А можеш ли да се влюбиш сега?

Човек и на моята възраст може да се влюби безумно като гимназист. Казвам гимназист, ма, от ония времена, когато ние бяхме гимназисти. Сега не се влюбват. Сега това се казва секс. Не се казва любов.

Съжаляваш ли ги младите?

Безкрайно. Те не загряват, че се минават. Не разбират, че губят. Имам много красиви спомени от детството. А те няма да имат. Като деца играехме на топчета. Топчета се играеха пролетно и есенно време. През лятото пече отгоре и земята е твърда, а топчета не се играят на твърда земя. Трябва да е малко влажна, да мирише на земя. Моят спомен от играта на топчета не са момчетата, с които съм играл, а мирисът на земя. Ароматът на мокра земя, която вдишвам, щом се снижа, за да се прицеля. Невероятно усещане! Сега, като ги гледам младите в клуба за компютри, облъчени до тая пластмаса… Нямат сетива за нищо. Ние не можем да минем без тоя екран, не ме разбирай криво, той е станал съставна част от нашия живот. Не и от моя обаче. Аз не знам какво е мишка. Големият сръбски аниматор Душан Вукотич, когото превеждах наскоро, казва: „Всеки аниматор трябва да знае, че човек първо стъпва на петата, след това – на пръстите.“ От там нататък ти можеш да направиш крака четвъртит, може да го направиш с три пръста или без пръсти, но той първо трябва да стъпи на пета. Сиреч ние не можем да живеем без компютри, но аз искам моите внуци първо да стъпят на пета. Да има нещо преди този екран. Летата внуците идват при мене в Бойковец, дето няма екрани. При мене има река, вода…

Харесва ли им?

Уф!

Риболовец ли си?

Не. Но обичам да гледам водата. Помня като малък с татко ходехме на риба на една от реките, които минаваха през родното ми градче. Веднъж видяхме възрастна жена – седи на брега и гледа водата. Татко я попита: „Стрино, какво правиш?“ – „Гледам водата, синко“ – отвърна тя. „Що я гледаш?“ – пак попита татко. „Ех, синко, аз я гледам, а тя ми отнася мъката.“ Та и аз така. Обичам да гледам водата. Тя ми отнася мъката.