Културните връзки между Виена и София не са само от последната година. Достатъчно е да споменем многото български художници, които работят и се чувстват прекрасно в австрийската столица, за които е ставало дума във „въпреки.com” по различни поводи. Но като че ли връзките между двете столици и държави се активизираха особено през последната година. Самият факт, че двете страни си предадоха европредседателството създаде не само политическа, но и духовна връзка, която се прояви особено в културата.

Бронзовата къща на Пламен Деянофф беше реализирана на мястото на бившия мавзолей в сътрудничество между австрийски институции, посолството и Столична община. За малкото време от нейното завършване виждаме, че става част от маршрута на чуждите туристи в София. Защото самият факт, че на мястото на бившия мавзолей присъства такава интересна съвременна конструкция е предизвикателство. Разбира се, важно е това място да се оживи с различни културни събития, за които ставаше дума при представянето на проекта. Както и в бъдеще, след демонтирането на Бронзовата къща, тук да се реализират временни проекти на съвременното изкуство след конкурс. Така вече започва да се променя духът в центъра на София. Защото историята е история и тя има мястото си, може би дори и в бъдещата галерия за съвременно изкуство в подземията на бившия мавзолей, но съвременната интерпретация е изключително важна и необходима. Както има много примери по света…

Всъщност това е един от проектите, реализирани в София с австрийско участие. Преди време беше показана изложбата „Олимпия” на живеещия във Виена артист Алдо Джианоти в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, филиал на Националната галерия. Изложбата беше създадена специално за музея и се осъществи в партньорство с FLUCA /инициатива на Фондация „Отворени изкуства” и Австрийско посолство в София/ и Виенски клуб - България с подкрепата на Пловдив 2019, Столична Община, Община Пловдив и Федерално Канцлерство на република Австрия. Изложбата „Олимпия“ е взела своето име от местността на полуостров Пелопонес в Гърция, където са се провеждали Олимпийските игри през древността. Със своите рисунки Алдо Джианоти пренесе духа на тази антична спортна арена в музея, където публиката имаше възможност да изследва спортната тематика не само физически, но и да се занимае с въпроси като национална идентичност, съревнование и субординация в световен мащаб. Авторът целеше да превърне институцията в един своеобразен стадион на възможности, взаимовръзки и саркастични коментари – поглед върху нашето общество, започващ от индивидуалното през колективното до националното, глобалното и универсалното. С тази изложба павилионът FLUCA дойде и в София, и беше позициониран на различни места в столицата, където имаше различни събития. Концепцията на павилиона идва от FLUC – известно пространство за урбанистика, съвременна музика, изкуство и пърформанс във Виена, също съставено от няколко карго контейнера.

А тази седмица беше открита официалната изложба на Австрийското посолство в София за 2018 – годината, в която Австрия прие от България председателството на Съвета на ЕС. Тя е на художника Олаф Остен, озаглавена е „Commuting 2018 a” и е в Квадрат 500 на Националната галерия, зала 19 с куратор Борис Костадинов. Ако се преведе буквално заглавието, това ще рече пътуване до работното място. И може би затова в изложбата на Остен има рисунки качени на принтове върху джобни календари и обърнати карти на Европа и света. Всъщност самият Олаф Остен е пътник между различни страни – роден е в Германия, но живее във Виена повече от 20 години и това дава право и възможност на Австрия да представи неговата изложба като своя официална, каза при откриването на експозицията с усмивка австрийският посланик в София Н. Пр. Роланд Хаузер. Самият Олаф Остен активно и целенасочено работи върху проблематиките на европейските общества, границите и тяхното преодоляване, интелектуалните и историческите взаимовръзки между културите, възприемането на настоящето общество като едно цяло, съставено от милиони хора,устремени към една хуманна цел, пише в анотацията за изложбата.

Олаф Остен е прекрасен рисувач. Той рисува всекидневно в своите джобни бележници сцени от заобикалящия го живот или такива, които са плод на въображението му. В тези бележници често са отпечатани различни географски карти на различни континенти, а артистът рисува директно върху тях. Така рисунката става част от географията или обратното. Частното става продължение на обективното – прекрасна метафора за това, че в днешния свят нашата лична история е неизменна част от нещо по-голямо, което определяме с понятия като „общество“, „политика“ или „история“. След като рисунките в бележниците са готови, авторът ги принтира върху големи формати. Така (неочаквано и за самия него) малките, изящни рисунки се превръщат в монументални обекти, които респектират с мащаб и размах.

Художникът казва за изкуството си: „Аз съм универсалист и реалист, който обикновено работи без специфични концепции. С моите произведения се опитвам да преборя ефекта на зрелищното и неговото инструментализиране, фокусирайки се върху незрелищното. Омръзна ми от конкуренция и шумотевица. Чрез работите ми постоянно се опитвам да си осигуря пространство. Нека да го наречем въздух, простор, свобода, потенциал и накрая - щастие (извечна тема и универсална необходимост). Изглежда повечето хора днес постоянно се борят затова (понякога в рамките на социалните връзки или от гледна точка на работата, или двете взети заедно), като искат да решат начина, по който самите те да живеят, без други сили или личности да им диктуват какво да правят. Опитваме се да не бъдем под диктата на определени политици или на парите. Говоря за това комфортно и чудесно място за нас – а не за живот в изолация и без връзка с другите“.

И още негови въпроси и отговори: Кога се движим и кога сме неподвижни?; Вероятно понякога не осъзнаваме какво сме имали, докато не го напуснем; Възможно е понякога да оцеляваме чрез преживяването на определен контекст. „Обикновено дървото остава там, където е започнал неговият живот. Подобно на много хора от време на време се връщам да видя определени дървета, които ме карат да се чувствам у дома си. С тях се усещам в безопасност, защото съм почти сигурен, че са оцелели и стоят там, където са (освен ако нещо не им се е случило). Възприемам се обикновено като животно, което се нуждае от определена територия за себе си, за да бъде в равновесие със света. Но коя е моята територия? Когато съм на път за някъде (а аз обичам да пътувам), виждам гари и летища, претъпкани от милиони хора, движещи се в посока от А до В, всеки от тях пътуващ поради различни специфични, лични причини. Статистиките ни показват, че сега много, много повече хора пътуват в сравнение с преди 20 години.

Дали пространството и времето са нашите единствени координати? Алберт Айнщайн отрича. Какво ни организира? Кой и какво ни локализира? Къде и кога? „Картата не е територията“ казва Алфред Корзибски в своята важна публикация Наука и Разум. Математическите системи не са достатъчни, за да разберем себе си, въпреки че ги развиваме за наша собствена ориентация. Възможно е да съществуват много повече пътища, които да следваме, отколкото можем да си представим. До къде стига нашият хоризонт? Кои въображаеми граници мога да надскоча и кои не? Ако свободата означава психологически баланс, ние също се нуждаем от основна структура и позната територия - подобно на всички животни. Безкрайното пътуване в смисъла на търсене на идентичност не е здравословно”, казва художникът.

И още: „Търсенето на лична или колективна независимост ми изглежда нещо дълбоко естествено, само не и при рестриктивни обстоятелства като диктатура например. Нуждата от пространство е формирала много различни икони и герои през различните времена (Жана Дарк, САЩ, Карл Маркс…). Нарастващата скорост в днешното глобално общество дори подпомага този феномен. Движейки се бавно - времето в нас ни дава възможност да се концентрираме и да взимаме съответните решения, като избягваме опростяването. Мисля, че си заслужава да направя проучване по въпроса, какви идеи са се появили през историята - как да намерим лично и/или колективно пространство (място) на спокойствие. В наши дни изглежда съществува нова необходимост от строги политически структури в западните общества. Дали капитализмът и индивидуализмът доведоха до този ефект? Дали съперничеството като част от икономиката подтиква тази нужда за ново място в „пространството“ със силна колективна структура? Как би коментирал всичко това Маркс днес?

Обяснение на този въпрос дава древногръцката философия на евдемонизма и римските му последователи (епикурейство, скептицизъм, стоицизъм), което се отнася до това, как да намерим индивидуално  пространство чрез лично щастие, да имаме спокоен и задоволителен живот, дори и при рестриктивни обстоятелства. Какво можем да научим? Как можем да се отнасяме към наученото и как може да се изрази? Без значение къде съм: опитвам се да намеря сродните, а не чуждите елементи. Не се нуждаем да решаваме дали да бъдем граждани на света или локални граждани, изглежда по-здравословно да сме по средата – което няма да е проблем, ако наистина го искаме. Но това ще е само резултат от усилие под формата на разум (рефлекция). Изглежда възможно, ако успеем да не се грижим само за себе си, а за нас и за останалите”. Думи на Олаф Остен, а още повече заслужава да се потопим и в неговия изобразителен свят в галерията. 

Текст: Екип на сайт за култура „Въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

1. Олаф Остен беше на откриването на изложбата си в София

2. Олаф Остен, посланикът на Австрия в София Н. Пр. Роланд Хаузер и Слава Иванова, директор на Националната галерия

3. и 4. Две от творбите на Олаф Остен

5. Бронзовата къща става част от културните маршрути на чуждите туристи в София

6. Част от изложбата „Олимпия” на Алдо Джианоти в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство