Традиционно в дните преди 27 март – Международен ден на театъра – излиза поредният брой на Homo Ludens. Тази година излезе поредното 26-о издание. Припомняме, че във великолепен текст театроведката и преподавател проф. Камелия Николова историзира и контекстуализира едно знаменателно събитие в европейския театър – 70 години от първата постановка на пиесата „В очакване на Годо“ от Самюъл Бекет (1906-1989).

"Преди 70 години, на 5 януари 1953 г., в малкия театър „Вавилон“ в Париж се състои премиерата на дебютната пиеса на Самюъл Бекет „В очакване на Годо“ с  режисьор Роже Блен, която се превръща в същинското начало на театъра на абсурда и в неговия емблематичен манифест. “В очакване на Годо” още на премиерата се превръща в сензация. Тя остава на сцената повече от пет години, чак до 1958 г., и има над 400 представления, които са посетени от повече от един милион зрители от различни страни. Спектакълът за една нощ прави известни както Бекет, така и Роже Блен. 

След този определящ успех Самюъл Бекет (1906-1989) става първият автор, който добива международна известност с драматичните си текстове, създадени в естетиката на абсурдизма, и така категорично заявява в средата на 50-те години на ХХ век появата на новото течение на европейската и световната сцена. В драматургията, както и в цялото творчество на Бекет могат да бъдат различени множество източници и влияния. Сред най-отчетливите от тях безспорно са литературните му пристрастия Джеймс Джойс, Данте, Библията и Свети Августин, както и жаргона на ирландското “дрънкане на празни приказки”, популярната песен, водевилът и черният хумор. Но определящите светогледни и поетически основи на неговото писане са философията на екзистенциализма, доминираща духовните нагласи във Франция през 40-те и 50-те, и неизличимият белег на Ирландия."

Този увод към този текст е въведение да представим и коментираме как драматургията на Самюел Бекет е в интереса и творческите търсения на българските театрали във времето и специално последната година, а и не само в техните.

„За пръв път се срещнах с театъра на Бекет през 1988 г., когато отидох да гледам „В очакване на Годо“ в Театъра на българската армия, постановка на режисьора Леон Даниел с Ивайло Христов в ролята на Естрагон, Йосиф Сърчаджиев като Владимир, Атанас Атанасов – Поцо и Мирослав Косев – Лъки. Днес, от дистанцията на годините, мога с убеденост да кажа, че това е една от най-вълнуващите ми срещи с театъра, които съм имала.“, написа през 2021 г. доц. д-р Антоанета Дончева, философ и преподавател, за „въпреки.com” по повод 113 години от рождението на Самюел Бекет. А за книгата си „Самюъл Бекет: сияйното отсъствие“ с подзаглавие „Социална и персонална ентропия в творчеството на Самюъл Бекет“, както вече писахме в "Арт София", получи авторитетната първа награда за хуманитаристика от "Портал Култура". На 15 декември миналата година, близо 35 години след култовия спектакъл на Леон Даниел, срещнал за пръв път родната аудитория с творчеството на бащата на абсурдизма Самюъл Бекет, „В очакване на Годо" отново беше представен на сцената на Театър "Българска армия". Преводът е този, с който е работил Леон Даниел – на Бояна Петрова, режисьор Иван Урумов, сценография и костюми – Нина Пашова, с участието на актьорите Георги Къркеланов, Иван Радоев, Юлиан Вергов, Моню Монев.

Почти по същото време – в края на ноември и началото на декември – в Театрална работилница „Сфумато“ беше премиерата на спектакъла “О, щастливи дни” с режисьор проф. Маргарита Младенова, друга забележителна пиеса на Самюел Бекет. „Всички високи сънища на театъра на XX век – от копнежа по „разрушаване на привидностите“ на Антонен Арто през „тоталния театър“ на Питър Брук до „играта с реалностите като подривна дейност“ на Хайнер Мюлер – са въплътени, случени в драматургията на Самюъл Бекет.“, написа тогава Маргарита Младенова във въвеждащия си текст към премиерния си спектакъл. Тя го беше озаглавила „…А денят не свършва…“. А той, наистина, свършва… Но тя продължава да ни води в Бекетовата вселена за познанието на човека. „Неговите поетични „театрални машини“ – едновременно човеци и паднали ангели, заклещени в своите битийни капани – заровени в земята; живеещи в кофи за боклук или в цилиндри – са реплика на мъчениците от Дантевия „ад“. Само че наказани без грях. Наказани да живеят. Театърът на Бекет може да се нарече жесток театър, театър на неизбежното. Театър за губещия човек, „захвърлен“ в битието, обречен на „вечното днес“. Човекът, взет в неговата чиста идентичност с въпросите без отговор, възпаленото съзнание, безсилно да развърже неразрешимите възли между отиващия си живот и всепроникващата смърт. Нещата и нищото. Устата като полудяла, езикът като отклик на абсурдното човешко битие, натрошен от паузи, през които се провижда – какво?! Болката като modus vivendi; като спасение от празнотата.“. През нейното храбро „винаги нещо остава“ просветва великата жал на Бекет към анонимното човешко същество и удивлението му пред онова, което ни „помага да живеем с раните си“. Въпреки всичко. Досега.“ Признаваме, че като зрители, спектакълът на Маргарита Младенова ни разтърси дълбоко, натъжи, облагороди. Но това е големият театър, не ни се случва често, особено тук. Драматургията и цялото творчество на Самюел Бекет носи заряда, дълбочината, психологизма да се взривяваш в безнадеждността си като човешко същество, въпреки постоянния си стремеж към щастие, колкото и да е ефимерен… И Маргарита Младенова го представя заедно с великолепно подбрания си творчески екип – актьорите Светлана Янчева и Рашко Младенов, сценографа Никола Тороманов и композитора Христо Намлиев. Преводът е на Антония Парчева. Не случайно тази година спектакълът “О, щастливи дни” е признат за един от най-забележителните в театъра ни, като актрисата Светлана Янчева получи най-престижните отличия за "Главна женска роля" на театралните награди на Съюза на артистите в България „Икар“ (част от Календара на културните събития на София) и „Аскеер“. Има около дузина пиеси в световната драматургия, наложили се като несъмнените „пробни камъни“ за режисьори и актьори. „О, щастливи дни“ на Бекет е вече 60 години една от тях. Стотиците постановки на пиесата, някои от които са приети за категорични образци, поставят пред страховито изпитание всеки, който би се захванал тепърва с нея. Повечето режисьори и актриси предпочитат просто да забравят съществуването ѝ. Не и Маргарита Младенова, не и Светлана Янчева.

В годините в Театрална работилница „Сфумато“ живеят и дишат интересът, изследването, работата с текстове на Бекет като програма, като работа с младите по време на „Малък сезон“ (част от Календара на културните събития на София) и не само. Неговата драматургия – като процес в работата им като режисьори, преподаватели, ментори – за проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев е кауза и посвещение. Тази година първата премиера в „Сфумато“ на 16 и 17 октомври беше спектакълът „Последният запис“ на Самюел Бекет. Сценична адаптация и постановка е на Иван Добчев, сценографията е дело на Никола Тороманов, костюмите създава Сузи Радичкова, композитор е Асен Аврамов, участват актьорите Малин Кръстев – Крап на 69 г., Глас – Станислав Ганчев – Крап на 39 г. и Неда Спасова – Уста. Към поканата си за представлението Иван Добчев написа съкровено: „Искам да посветя това мое посягане към Бекет на паметта на двама мои любими приятели – Крикор Азарян и Наум Шопов, които в залеза на така наречения „зрял соцреализъм“ се бяха одързостили да поставят „Последната лента“. Незабравим спектакъл! Нямам думи да опиша ефекта от него върху цялото ни тогавашно театрално мислене. Много ми се иска нашият спектакъл да произведе този ефект и върху сегашното ни театрално състояние.“

„Последният запис“ е също драматургичен текст, към който в световен план много малко режисьори и актьори смеят да посегнат. Но не и Добчев, със смелия си избор в неговата лична интерпретация. „Това е и голямо изпитание за всеки един актьор, който би се наел да е поел този кръст, защото това минава от 39-ата година, в която е един съвсем друг – млад, напорист, амбициозен – така постепенно стига до някаква тишина, някакво усещане за метафизика. Влиза в някакво друго пространство, в друго живеене. И как 69-годишният по-късно преминава през същия този път, за да стигне до трагическото осъзнаване, че няма смисъл, че повече няма смисъл. Големият смисъл е бил, ти си го изтървал. Изтървал си нещото, което те е завело в тая уж страхотна нощ. Сега вече няма смисъл и той приключва – повече няма да има записи, това е последният запис.“, коментира режисьорът за героя и за справянето на Малин Кръстев. Но и допълва аргумента си за решението си да изгради спектакъла в паралелен монтаж между пиесата „Последната лента на Крап“ и недраматургичния текст на автора „Не Аз“. „Той е доста кратък – той е за една Уста и тази Уста неочаквано изпада в мрака, изпада в Тъмнината, изпада в Нищото. И се опитва там като някаква изповед, като опит, да каже смисъла на своя живот, да го изрече, да го облече в думи. И не успява, защото знае, че наистина няма смисъл. Това е един текст, който е написан, след като Бекет е получил инсулт, спасили са го – извели са го от смъртта. И в реанимацията той започва да пише този текст…, който завършва много трагически, много брутално: Няма Смисъл! Няма смисъл, ако нямаш събития, ако нямаш значими събития, ако нещо не си направил в тоя живот, той наистина е безсмислено изживян.“

Малин Кръстев като Крап изгражда забележителен образ, различен от неостаряващия незабравим в тази роля Наум Шопов, един от върховете му като актьор, почти недостижим. Може само да си представим през какво е минал в подготовката за спектакъла Малин Кръстев, защото този текст е смазващ, и как се излиза от този образ, особено със знанието, че ще бъде сравняван с Наум… Със сигурност и целият екип на спектакъла е минал през трудни и сложни моменти в създаването му, включително и с риска, особено за режисьора, как ще се приеме експериментът му да обедини двата текста. Прави го с една песен – „Сянка се спуска от планината“, текст от самата пиеса на Бекет, като цитира ирландска песен. Музиката е на Асен Аврамов.

Припомняме наш разговор с Иван Добчев преди години, когато в майсторския клас в „Сфумато“ през 2016  година текстът на Бекет от “Не аз” зазвуча на различни езици и в различни изпълнения. Разговаряхме с него в кабинета му в театъра – плакати, програми, портрети на Бекет, голяма картина с портрет на Методи Андонов, подарена му от автора – художника Любомир Савинов. Иван призна тогава, че Бекет за него е най-високата точка на модерната драматургия. С подозрение чете текстовете на Йонеско, но Бекет е поет. На няколко пъти в разговора ни се вмъква темата за Бекет и като че е пред погледа му. Текст на Бекет от „Не аз” беше и провокацията на Майсторския клас им клас с Маргарита Младенова. „Това е една провокация на този велик текст на Бекет, който влиза в сърцевината, в мозъка на един маргинал, на един човечец, който не може дори да каже "Аз, нямам самочувствието да кажа Аз. Да направят едни опити през едни дрехи, които им събрах. Тези дрехи аз съм ги извадил, приготвил – да направят един опит, който по някакъв начин като малко хайку да синтезират, да се каже Ecce homo, ето го човекът! Какво прави човекът, примерно пуши една цигара, какво прави човекът – гледа една картина и му се иска да влезе в нея, какво прави човекът – ходи по една поляна, събира трева, събира иглики. Защо ли ги събира, не е ясно. Няма друго, няма нещо, което да разрешава някакъв битов проблем и изведнъж прозвучават последните тръби… И той е изправен пред това да каже какъв е смисълът. За какво беше всичко. Родих се – няма любов, без любов – не знам си какво… Какво стана после – това има ли смисъл. Какъв е смисълът на живота? Великият въпрос, както казва Тимоти Лири (американски писател и психолог) смисълът е да задаваме въпроса: „какъв е смисълът на живота?", сподели тогава режисьорът. Дали вече си е мислил за това как ще постави „Последният запис“ – можем само да гадаем…

През отминаващата година – благодарение за фестивала за кино и литература CineLibri (част от Календара на културните събития на София) се „срещнахме“ със Самюел Бекет чрез прекрасния биографичен филм "Първо танцувай" (САЩ, 2023). Той проследява живота на Бекет от дните му като юноша в Ирландия, участник във Френската съпротива по време на Втората световна война, през приятелството му със светилото на ирландската литература Джеймс Джойс, издигането му с новаторски пиеси като "В очакване на Годо", "Краят на играта" и "О, щастливи дни", които утвърждават движението "Театър на абсурда", до получаването на Нобелова награда за литература през 1969 г. и по-късния му живот в уединение. Филмът е режисиран от Джеймс Марш ("Теорията на всичко" за физика Стивън Хокинг), а в образа на Бекет се превъплъщава знаменитият ирландски актьор Гейбриъл Бърн ("Малки жени", "Желязната маска", "Обичайните заподозрени"). Актьорският състав на филма включва още Ейдън Гилън като Джеймс Джойс, Фион О'Шей като по-младия Бекет, Сандрин Бонер като Сюзан Дешево-Дюменил – дългогодишната партньорка и по-късно съпруга на Бекет. В световните кино среди се говори, че Гейбриъл Бърн ще е от номинираните за главна мъжка роля, а Ейдън Гилън за поддържаща мъжка роля в предстоящите филмови награди „Оскар“. Но дотогава има време…

Текст: „въпреки.com”

Снимки:

1. 26-ото издание на Списание Homo Ludens, снимка – Стефан Марков

2. Самюел Бекет, снимка – архив

3. „В очакване на Годо“ в Театъра на Българската Армия, постановка на режисьора Леон Даниел, 1988, снимка – архив на Театъра

4. Светлана Янчева и Рашко Младенов в „О, щастливи дни“, реж. Маргарита Младенова, снимка – Яна Лозева

5. Маргарита Младенова, снимка – Стефан Джамбазов (1951-2021)

6. Малин Кръстев като Крап в „Последният запис“, реж. Иван Добчев, снимка – Яна Лозева

7. Наум Шопов като Крап в „Последният запис“, реж. Крикор Азарян, сезон 1991/92 в Народния театър „Иван Вазов“, снимка – архив на Театъра

8. Иван Добчев, снимка – Стефан Джамбазов (1951-2021)

9. „Краят на играта” на Бекет с участието на Маргарита Дупаринова, последното ѝ излизане на сцената, реж. Иван Добчев в Народния театър „Иван Вазов“, 1990, снимка – архив на Театъра

10. В кабинета на Иван Добчев в ТР „Сфумато“ – снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)

11. Гейбриъл Бърн  като Самюел Бекет във филма „Първо танцувай“, снимка – архив на CineLibri

12. Мостът „Самюел Бекет“ в Дъблин, снимка – Стефан Джамбазов (1951-2021)