След сложните не само заради пандемичната ситуация март и април София е огряна от слънце, много зелена и красива. В очакваме да цъфнат и липите с уханието си и да отбележим подобаващо любимия на всички празник 24 май. Не, че липсват проблеми, но да се огледаме в нея и като пространство за култура и изкуство. В тези дни, а и не само едно от нейните забележителни места са галериите, независимо дали държавни, общински, частни. Изкуството диша и се развива, Въпреки! Почти всеки ден има вернисажи (все още няма официални откривания заради противоепидемичните мерки) на по няколко изложби и трудно се успява. Но експозициите в продължителността на представянето си позволяват с дни да обикаляме пространствата на галериите и не са първи път да откриваме постиженията, различността, новите имена в изобразителното ни изкуство. Друга, дълга и сложна тема е как то да бъде истински пълноценно представяно на международната сцена, извън сегашната световна пандемична ситуация, а като политика на държавата и нейните институции…

Дни преди Великден проф. Десислава Минчева, преподавател в НХА заедно със скулптора Хари Арабян откриха съвместната си изящна изложба „Светлини“ в столичната галерия „Контраст“ на аратистичната улица „Цар Самуил“. Великолепие на талант и мисловност, които в светлите дни около Възкресението ни дариха с радост, мъдрост и духовност, от които в сложното ни и не рядко враждебно време могат да ни извисят. Така, както го може само изкуството. А междувременно от СБХ и община Самоков съобщиха, че Десислава Минчева е носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф” за 2020 г. За изложбата проф. Аксиния Джурова, куратор на експозицията въвежда в пространството вдъхновяващо и превежда нас, зрителите, да се потопим в красивия свят на талантливи творци и техния диалог в изкуството. „Светлината като въздуха е невидима. Какво тогава обединява живописта на Десислава Минчева и стъклопластиките на Хари Арабян? Опитът да уловят нетленното? Може би. При Десислава то е в изпълнените с мистична светлина, спокойствие и тишина, вглъбени в себе си портрети и интериори, в трептенето на сумрака, в който потъват или се осветяват от свещта образите, при Хари Арабян то е в самоизваяните като че ли от светлината пластики, избягали от оптиката, с погълнатата и отразена в тях въздушност. Всеки от двамата автори върви по своя път, самотно навътре в себе си, спасявайки се от амортизацията на духовността и пълзящото стопяване на крехката индивидуалност. Така се постига свой собствен изказ и стил, покриващ възприетото от тях призвание на изкуството като своеобразно служение, посвещение.“. Отбелязва изкуствоведката, безспорен авторитет в разбирането и изследването не само на националното ни изкуство.

Винаги сме държали във „въпреки.com“ да се проследяват историите на хората, за които пишем в контекста на изминалите години и сме „откривали“, като че ли, че случайности няма или са много рядко. През декември 2019 година Хари Арабян представи ярка и запомняща се изложба „Стъкло и метал“ в галерия „Нюанс“. Зад това уж, студено заглавие не се усещаше емоцията на скулптора, а още по-малко на човека, който го представи – художничката проф. Десислава Минчева. Тя е била до Хари през годините, но продължава да отделя личното от професионалното. Знаем, че Авето, както я наричат приятелите, пише прекрасно за художниците, но този път нейните думи при откриването на изложбата, бяха вълнуващи и проникновени: „Познавам Хари вече 36 години, не е малко! Както се казва, били сме заедно и „в добро и в зло“! И вероятно така ще бъде до края. Може би ще ви се стори странно, но помня първите му рисунки (честно казано – не бяха гениални), помня всички дълги години (8 на брой), в които той кандидатстваше в Академията, после учи и завърши скулптура и направи първите си работи като художник, помня и първите „бижута“, които ми подари и които бяха стотинки, оставени на релсите, та като мине трамвай да ги сплеска в необичайна форма, помня как направи двата паметника в Бургас, помня как започна дългия му път в опитомяването на галванизацията, ваните с киселина в една мизерна кухничка, уроците по химия, помня и как започна историята със стъклото. Светът на предметите на Хари е един примамващ лабиринт, откъдето само импровизацията, фантазията и неосъзнатите ти вътрешни пориви могат да те изведат. Събрани накуп са като извадени от пещерата на Аладин!“.

По повод шейсетата годишнина на Десислава Минчева преди време един от най-близките ѝ колеги и приятели художникът проф. Ивайло Мирчев да написа за нея във „въпреки.com:. „Бяхме мъжки клас - 12 млади, нахакани и не особено благовъзпитани мъже и три момичета. За нас тя беше Авето и така е до днес. Спечели ме, защото беше сдържана, добре възпитана и високо образована. Общуваше свободно на три европейски езика от славянската, романската и немската езикови групи, свиреше на пиано, с други думи – поведение аристократично. Всъщност тя и така са държеше – топло, дружелюбно, не поставяше бариери. Лесно беше да се сприятелиш с такъв човек. Авето е искрен, верен и все така щедър приятел. Освен чувствителен човек Десислава Минчева е прекрасен художник. Последователна и безкомпромисна във възгледите си, тя е своеобразен контрапункт на всичко, което се случва в съвременното ни изкуство“.Те са заедно от Художествената гимназия, после в първия клас на ак. Светлин Русев, светла му памет, в НХА, сега водят като преподаватели заедно учебно ателие.

45 години след наградата „Захари Зограф“ (1976) за Калина Тасева (майка ѝ) сега я получава Десислава Минчева. Журито, с председател проф. Аксиния Джурова и членове носителите на награда “Захарий Зограф” Станислав Памукчиев и Захари Каменов, председателя на СБХ Любен Генов, изкуствоведа Борислав Китанов, галериста Иво Масларски и кмета на Самоков Владимир Георгиев, след обсъждане на номинациите на Румен Жеков, Атанас Парушев, Долорес Дилова, Васил Стоев и Десислава Минчева се обедини с наградата да бъде удостоена проф. Минчева. След 15 години прекъсване, преди шест години, община Самоков отново възстанови една от най-престижните награди за пластически изкуства, носеща името на големия възрожденец Захарий Зограф. За българския художник наградата Захарий Зограф е мярка не само за най-високи творчески постижения, но преди всичко възможност за съизмеримост с трайните и непреходни духовни истини. Една съизмеримост, която бележи и пътя, и проблемите, и вълненията на няколко генерации български художници.

И художничката Деля Чаушева е насочила своята четка и творческия си порив в експресивните търсения в новата изложба, озаглавена “Парареалност“, в столичната галерия  “[a] cube contemporary” на улица „Любен Каравелов“. Тя е авторка, която от много години работи в полето на абстрактната живопис, като с времето изгражда свой собствен разпознаваем и устойчив почерк. Завършила е Краковската художествена академия „Ян Матейко”, специалност „Живопис” при проф. Йежи Новошелски, а като втора специалност – „Графика” при професорите Вейман и Буш. Две значими имена в полското изкуство, факт, който несъмнено определя едно по-специфично и по-космополитно, по-европейско, отношение към проблемите на абстрактната живопис, както и тяхната визуална реализация.”. Художничката има редица участия в общи и самостоятелни изложби в страната и чужбина, носител е на национални и международни награди. Само припомняме, че  в годината на олимпийските игри в Пекин 2008 година Деля Чаушева е единствената българска художничка, чиято творба бе приета от селекционното жури на Третото международно триенале на изкуствата в китайската столица, в което участват над 70 държави от цял свят.

 „Годината, белязана от пандемия, ограничения, неизвестност и изолация, неминуемо остави отпечатък в съзнанието и душите на хората, както намери своето отражение и в изкуството. Непримиримото желание на човек да избяга от настоящето, да потърси онази паралелна реалност, в която да бъде себе си и да намери отговор на духовните си търсения и желания, присъстват в творбите на Деля Чаушева. От една страна, изложбата е своеобразно отражение на тревожната действителност, но от друга, и на свободата на духа, преодоляващ гравитацията на битието“. Отбелязва в анотацията към изложбата Нели Илиева. Деля Чаушева безспорно е един от онези творци, запазили своята чувствителност към невидимото,  стремежа на човешкото съзнание да премине отвъд границите на въображението, носталгия по хармонията вътре в нас и усещане за стойностните неща в живота. Картините излъчват свобода, усещане за път, за търсене, за хаос, който се е намерил в себе си. Те не разказват истории – те са усещане за живот, предадено чрез цвета и формата. „В настоящата изложба художничката представя маслени платна, които впечатляват с наситените си цветове и експресивни внушения, провокирайки сетивността ни да погледнем познатия ни свят по различен начин.“ Подчертава още Нели Илиева. Самата Деля като човешко излъчване носи финес и деликатност, винаги усмихната, красива. Но зад това се крият дълбоки страсти, тъга, неистовост и силно желание за разбиране на света в мрачните му и светли превъплащения. Тази сложност, конфликтност на различните полюси на космическото и човешкото оживяват в картините ѝ не само като моментно състояние на духа ѝ, а сложен и вдъхновен разказ за съкровеното, споделено чрез живописта или графиката. Художничката провокира талантливо нашето въображение, стига да го имаме.

Няколко дни преди Великден и преди рождения ден на Иван Андонов (1934-2011) 3 май, с обич и вълнение бе открита шестата му изложба в столичната галерия „Арте“ с близо 25 от маслените му картини, от голямо-форматни до кавалетни, от ранни портрети и пейзажи /70-те години на XX век, включително и един великолепен автопортрет от 1969г./ до поетични абстрактни платна /след 2000-та година/. „Да, Иван е при нас със силното си духовно присъствие, с големия си талант, с безпогрешното си чувство за цвят и композиция. Яркият му творчески дух изпълва пространството на Галерия Арте, отново усещаме тънката му усмивка, оригиналното му мислене и обичта му към красивото“. Написа галеристката Гергана Борисова в анотацията към изложбата. Тя припомня, че три от тези изложби Иван е редил сам. Следващите три кураторите бяха други, защото него вече го нямаше… В архива на галерия Арте се пази словото на Светлин Русев, светла му памет, от откриването на изложбата на Иван Андонов 2017г. – два печатни листа четливо изписани, а най-отгоре надпис: „На Люба!“. „Да, Люба Маричкова всеотдайно и страстно пази паметта на своя съпруг. И днес е така! И тогава и сега изложбата е по повод рождения ден Иван Андонов – 3 май. И днес картините на Иван са все така въздействащи, своеобразни  и неподражаеми. И днес думите на Светлин Русев са все така точни  и актуални. Ето част от тях: “Тази изложба ни връща към паметта на един изключителен актьор и режисьор, но не по-малко важно – ни разкрива и преоткрива един живописец с неспокойно творческо поведение – поетичен и чувствителен като душевност, който във времето се е движил от поетическата реалност до абстрактния конструктивизъм, от декоративната ритмичност до живописната символика....“. Припомня още Гергана Борисова. Цитира и самият Иван, докато реди едно от експозициите си: „Нищо не ми доставя толкова голямо удоволствие, колкото рисуването. Заспивам и сънувам живопис. Събуждам се и мисля за картини. Страхотно е! Също като да можеш да се отдадеш само на една жена. Прекрасно е! Не знам дали има толкова голяма любов. Има неща, за които човек е орисан и без които не може. Живописта е една от тези мои орисии. В живописта се спасявам от отчаянието, грубостта и нахалството“.

А ние си припомняме разговора за „въпреки.com“ с Люба Маричкова през 2014 година по повод 80 годишнината от рождението на Иван Андонов. „Победен съм, безнадеждно съм победен от простащината”, припомни тогава Люба горчиви думи на съпруга си Иван Андонов от негово последно интервю. И продължи: „Той се считаше безнадеждно победен от простащината, виждаше, че тази нация отива на никъде с това, че няма култура на български език, само някакви чужди и недобри образци, които тук непрекъснато преминават и децата им подражават“. След смъртта му тя със съдействието на  галерия “Ведарт”, една от залите, където той обичаше да излага картините си, издава луксозна книга за Иван Андонов. В нея са публикувани записки на твореца, вероятно е замислял книга, не толкова автобиографична, а за живота и времето, което е живял. Много снимки от личния архив на семейството, от участията му като актьор в театъра и киното, от игралните и анимационните му филми като режисьор, спомени на колеги и приятели, репродукции на негови картини изпълват страниците на великолепното издание. „Но в последната година, в която той беше болен, все пак той в последните години се занимаваше само с живопис, направи тридесет прекрасни картини. Миналата година (2013) ги представихме в галерия „Арте”, т.е. имаше непрекъснати планове и когато беше толкова болен продължаваше да рисува. Последното кръгче, което си е направил в календара в ателието е било на 12 декември, когато за последен път е бил в ателието, на 13 декември влезе в болница за химиотерапия и вече не излезе и почина на 29 декември 2011 година. Две седмици преди да почине той още рисуваше”, сподели тогава още Люба Маричкова. Докато разговаряхме с нея всички вази в апартамента бяха с големи букети пролетни цветя, така както е обичал Иван. „Никога и никъде не срещнах подобен човек. Не се надявам и на бъдещето, освен ако в другия живот срещна отново него. Мисля за Иван всеки миг.  Където и да се намирам, очаквам да го видя”, каза тогава тя. Сподели го и сега интимно в пространството на галерията с прекрасните картини на съпруга си. Излъчваше любов, която не отминава. А ние припомняме един от текстовете на Иван Андонов, документирани в книгата. „Аз работя и се опитвам да кажа това, което мисля, на езика, който аз си избера. Дали искам да говоря с езика на живописта или с езика на киното – сам избирам средствата и решавам по какъв начин да разкажа една история. Нищо светско не ме интересува.Не ставам за политик. Нямам качества на демагог. Нямам душа на престъпник. Слава Богу има книги музика, хората са рисували, рисуват прекрасни неща и аз мога да ги гледам и да им се възхищавам. Ужасявам се, че толкова много хора нямат необходимост и не познават радостта, която могат да изпитат  от духовната храна.”  А ние винаги ще имаме желанието, необходимостта да се срещаме и съпреживяваме изкуството на Иван Андонов в киното, в живописта. Великолепна е идеята зрителите отново да застанат пред картините му в галерия „Арте“, така както и гледат пак и пак филмите му.

Текст: Екип на „въпреки“.com

Снимки:

1. Изложба „Светлини“ в галерия „Контраст“ – личен архив на Десислава Минчева

2. Изложба „Светлини“ в галерия „Контраст“ – личен архив на Десислава Минчева

3. Изложба „Светлини“ в галерия „Контраст“ – личен архив на Десислава Минчева

4. Изложба „Светлини“ в галерия „Контраст“ – личен архив на Десислава Минчева

5. Пейзаж - личен архив на Десислава Минчева

6. Пейзаж - личен архив на Десислава Минчева

7. Десислава Минчева – снимка Стефан Джамбазов

8. Изложба “Парареалност“  на Деля Чаушева -архив на галерия “[a] cube contemporary”

9. Изложба “Парареалност“ на Деля Чаушева -архив на галерия “[a] cube contemporary”

10. Изложба “Парареалност“ на Деля Чаушева -архив на галерия “[a] cube contemporary”

11. Художничката Деля Чаушева - личен архив

12. Изложба на Иван Андонов в галерия „Арте“ -архив на галерията

13. Изложба на Иван Андонов в галерия „Арте“ – архив на галерията

14. Иван Андонов – снимка Стефан Джамбазов

15. Иван Андонов – Авторотрет – снимка Стефан Джамбазов

16. Иван Андоново и Люба Маричкова – снимка Стефан Джамбазов