Познат на публиката като телевизионер (журналист от БНТ повече от 19 години), политически пиар, продуцент, автор на документални филми, Найо Тицин вече втора година е създател и вдъхновител на фестивала за документални филми Master of Art.

Интервю на Теодора Станкова с Найо Тицин

С енергичния, зареден с добро настроение, Найо Тицин говорим за това има ли ренесанс на изкуствата? За това „храни“ ли се здравословно с култура българският зрител? И за нездравословните апетити в изкуството.

Успявам да му открадна час време точно в деня преди старта на второто издание на Master of Art – в „прекрасната лудница“, както той я нарича,  – когато сам лично лепи плакати, разнася покани, дава интервюта, а след срещата ни бърза към представителството на „Ситроен“ за България, които като партньори на фестивала предоставят бус за гостите.

„Сега е моментът да се видят тези филми – казва Найо. – Преведени са на български, което е голям труд и голям разход, и което нямаше как да се случи без подкрепата на Програма „Култура“ на Столична община, на фондация „Америка за България“, на Mastercard.”

Наричам го перфекционист, а той обяснява, че това е негов дефект, който той нарича „фикс контрол“ – желание всичко да контролира, всичко да свърши сам и да следи как се случва.  

- С какво периодът на журналистиката е важен за теб? Как стигна до този избор Master of Art?

Съчетанието между журналистиката, музикално образование и кинообразование (завършил е Консерватория с пиано, а също и операторско майсторство в University of Southern California - бел. ред.) са свързани стъпки, които естествено водят към следващата.

Създаването на фестивал за документални филми за изкуства е реверанс към всички, които правят такива филми. Както и израз на най-искреното ми желание повече зрители в България да имат свое място, където да ги гледат.

- Кой е моментът за среща с изкуството?

Никога не е късно. Няма възраст и ограничения за момента, в който човек да се докосне до изкуството – винаги е навреме. И винаги е закъснял (Смее се).

- Каква е публиката на фестивала?

Разнородна. Не ми се ще да ограничаваме когото и да било, да се вдъхнови от големите творци, да се докосне до високото изкуство. Изкуството е общият език, за който няма предели. С езика на изкуството можем най-лесно да кажем онова, което мислим. А именно, че всички сме равни, че всички имаме право на стремеж към щастие. И всички имаме право да се радваме на красивото.

- Това е нишов фестивал.

Съгласен съм, това е една ниша, но тя е много устойчива, благодарение на масовата субкултура, която ни залива. Като остров в морето е, скалист остров, който колкото и да го плискат вълните на субкултурата, винаги ще си остава над повърхността.

Това си мисля за фестивала –

Master of Art е един остров на високата култура, на който рано или късно, всеки ще пристане.

- Това не означава, че изкуството трябва да бъде софистицирано?

Не. То трябва да бъде културно. Именно наличието на масова субкултура е гаранция, че винаги ще има нужда от един такъв остров на високата култура. Защото човек се уморява от субкултурата, от т. нар. „попкорн калчър“. Човек не може да живее само с пуканки и семки. Колкото и непрестанно да люпи семки, в един момент опира до пържолата. Или до салатата, или до крем брюлето. (Смее се.) 

- Българската публика какъв вкус има? По-различна ли е от публиката на други места по света?

Всяка нация си има исторически наложени вкусове. Но това не означава, че не би възприела чуждия вкус.

- Кинокултурата се възпитава като всяка друга…

Това ми е идеята, фестивалът да се превърне в традиция. Да се знае, че през април има 10 дена, в които човек може да отиде да гледа такова кино. Да си го планира, да се подготвя емоционално.

- Какво е различно във второто издание на фестивала? Какво научихте от миналогодишния си опит?

Много неща сме подобрили – най-вече като организация. Благодарение на това, че първото издание беше успешно, сега стъпваме на по-здрава основа и за популяризация на фестивала.

В тазгодишното издание има две нови категории: „Съвременно изкуство, арт инсталации и протестно изкуство“ и „Арт видео игри“.

- Има един предразсъдък по отношение на документалното кино, че е нещо скучно… Само документът ли може да ни помогне да  разберем големите в изкуството?

Хубавото на документалистиката е, че в нея има откровение и честност. А когато това откровение и честност са съчетани с откровението на даден творец, тогава се получава истинска симбиоза, която увлича, въодушевява  зрителя.

Документалните филми предлагат изумителни истории. И по-интересни истории няма как да бъдат измислени. Защото няма по-голям сценарист от живота.

Фестивалът представя и един много интересен микс от документално киноизкуство.

Много от подбраните във фестивала филми са толкова добри, че самите те са се превърнали в произведение на изкуството.

Например „Елис“, късометражен 15-минутен филм с участието на Робърт Дениро. Макар да е в жанр документално кино, той е едно бижу! Бих го определил като арт инсталация.

- Каква ще бъде съдбата на тези филми – те са с български субтитри специално за фестивала?

Повечето от филмите могат да бъдат видени само по време на фестивала, тай като са с уредени права за публично представяне само в рамките на фестивала.

Някои от заглавията, които са предоставени с по-дълготрайни права, ще можем да покажем още десетина дни след 30-и април, в същите кина, в които тече фестивалът.

- Какво е българското участие?

Три пъти по-голямо от миналата година. В първото издание имахме едва 3 филма, сега -  цели 9! Когато преди година кандидатствах за финансиране по програма „Култура“ на Столична община, написах, че появата на един такъв фестивал със сигурност ще провокира увеличаване продукцията на български документални филми за изкуства. И още на втората година виждаме, че се случва.

- У нас артистите често сами си менажират проектите…

Точно така, и го правят, за да имат публика. Наличието на такъв фестивал мотивира продуценти, режисьори, хора които искат да направят документален филм за изкуство. Защото има още едно такова място, на което ще могат да покажат своята творба.

Да, филмът може да бъде излъчен еднократно по някоя телевизия, ако тя е копродуцент. Но винаги за автора е по-добре да има връзка с публиката - да бъде с нея в един салон и да види реакцията й на живо.

Освен това, фестивалът е конкурсен, оценяван от международно жури. Има голяма награда, която за втора година се дава от Masterсard и е в размер на 5000 евро. Както и специална награда за най-добър български филм – наградата Master of Art, скулптура на Велислав Минеков.

- Като говорим за възпитание, как се привлича вниманието на детската/младежката публика? Какви съвети даваш на твоите деца?

Трудно е със съветите… Но отговорност на всички родители е, в годините на израстване на децата, да им даваме възможност да разширяват максимално хоризонтите си и да не се ограничават само в това, което учат в училище.

Масовата култура ги залива и трябва да им даваме алтернативи. Защото не се знае накъде ще тръгне едно дете, какво ще му повлияе. Филмът от нашата програма „Ленърд Бърнстейн – по-голям от живота“, е пример за такова положително влияние - мощната фигура на Бърнстейн е повлияла на поколения американски деца. Благодарение на неговите открити уроци, превърнали се в телевизионен хит през 50-те и 60-те години, много деца са започнали да се занимават с музика и изкуство. И много от тези деца в последствие са станали музиканти.

- Сещаш ли се за някой филм, който ти е показвал как изглежда твоят живот отстрани?

Не. „Амадеус“ е филмът, след който мои приятели направиха аналог с Моцарт. Заради моя смях. Защото се смея гръмогласно, а Моцарт във филма беше представен с един такъв гръмък смях. Не знам… има нещо, което ме влече към Моцарт...

- Кога те връхлитат идеите?

По всяко време – без да очаквам.

- Кога блокираш?

По всяко време – без да очаквам. (Смее се.)

- Имало ли е момент, в който си се отчайвал? Да си искал да се оплачеш на някого?

Не! Не обичам да се оплаквам, на мен мрънкането не ми носи облекчение. ОК, всеки изпада в някакви настроения, но човек трябва сам да се взима в ръце, сам да се справя.

- Как приемаш критиката?

Доста благосклонно. Когато има критика значи, че си си свършил работата. Някой или иска да ти помогне с критика, защото те е харесал. Или пък иска да те уязви, защото му пречиш по един или друг начин. При всяко положение критиката означава, че си направил впечатление.

- А комплиментите как приемаш?

Всъщност това не ми е комфортен момент. Опитвам се да ги подминавам. Колкото и да е изненадващо, аз съм стеснителен човек. Въпреки че обичам да съм под прожекторите, не обичам да ме хвалят под прожекторите. Става ми неудобно.(Смее се.)

- За междукултурното/междудържавното живеене? Къде живееш? Как се чувстваш в момента?

От родителите ми, от баща ми съм се научил да казвам, че съм гражданин на света.  Или поне искам да съм гражданин на света. Не искам да се ограничавам. Разбира се, всеки си носи културните наслагвания от страната, в която е роден. Но в днешно време ми се струва нелепо човек да се ограничава само с националния си идентитет. Това го обрича на невъзможност да се развива и да стане гражданин на света. Аз искам да съм гражданин на света!

Мисията Master of Art

Второто издание на Master of Art (20-30 април) представя документални филми и проекти на независими продуценти и режисьори от цял свят, снимани след 2015 година. Като всички заглавия са премиерни за България.

Ще бъде представена и една световна премиера (филм, който се показва за първи път – „Реймон Русел: денят на славата“ на испанския режисьор Жоан Бофил), както и няколко международни и европейски премиери.

На фестивала ще видим над 60 филма за творци като Клод Моне, Йеронимус Бош, Христо Явашев-Кристо, Алберто Джакомети, Дейвид Линч, Хуан Миро, Ленард Бърнстейн, Йосиф Бродски, Юлия Кръстева и много други световни имена.

- Акцентите в програмата според Найо Тицин

Филмът „Арт животът на Дейвид  Линч“ – сам по себе си произведение на изкуството. Филм, в който зрителят непосредствено, като че ли в личен контакт се запознава с Дейвид Линч и преживява неговите емоции. Филм-откровение, в който Линч разказва живота си, докато снима своите картини. Мрачният режисьор тук е представен повече като художник, отколкото като режисьор. Малцина знаят, че той всъщност навлиза в киното през изобразителното изкуство.

На специална вечер, посветена на Холокоста, ще представим холандския филм „Магията на дневникът на Ане Франк“, който по много ведър начин представя историята на дневника на 13-годишното еврейско момиче. Книга, превърнала се във феномен по цял свят и застъпена в много учебни програми по света – като се тръгне от  Германия, Холандия, Америка, Аржентина и се стигне до Северна Корея. Ане Франк  се изучава и в България.

„Алберто Джакомети, нов образ на човека“ е филм, който пътешества през живота на великия скулптор, променил възгледите за скулптурата на 20 век.

Трябва да отбележим филма „Кой се страхува от Юлия Кръстева“, чиято премиера ще бъде по време на фестивала. А също и щвейцарския документален филм за Иржи Менцел – „Да се направи комедия, съвсем не е весело". Във филма участват Милош Форман, Ищван Сабо, Кустурица, както и самият Менцел.

От категория „Музика и танц“ на голям интерес се радват филмът „Ленърд Бърнстейн – по-голям от живота“, както и филмът „Музиката на непознатите: Йо Йо Ма и ансамбъл „Силк роуд“ за най-известния челист в света – Йо Йо Ма, китаец, роден в Париж, живее в Америка. Открит, когато е бил 6-годишен именно от Ленърд Бърнстейн като дете чудо на виолончелото.

Подходяща за по-младата аудитория е новата категория „Арт инсталации, съвременно и протестно изкуство“. Тази категория се учреди, защото се появиха филми, които нямаше как да влязат в категориите на традиционните изкуства. В нея влиза късометражният филм на Жени Атанасова от БНТ за мостовете на Кристо. Както и филмът „Акт и наказание“ – руски филм на режисьора Евгений Мита за пънк групата „Пуси Райът“. Филмът проследява историческата логика за появата на феномена „Пуси Райът“.