Разговор на Теодора Станкова с поета Бойко Ламбовски

Казват, че поетите са пророци. Дадена им е интуиция и знание за това, което наричат манифестация на делириума.

В навечерието на 2020 г. разговарям с поета Бойко Ламбовски за бъдещето. За това има ли шанс да се върне целостта на света? Знаем ли що е реалност и дали поезията - тази която ние си я измисляме, не е по-истинска понякога от реалността, в която живеем. И ако поезията не е изход, изход ли е нашето вечно търсене?

Бойко Ламбовски е личност, която лесно се вписва в различни групи хора, запазвайки обаче своя вътрешна територия. За себе си казва, че е толерантен човек с инцидентна склонност към приключения. Така се ражда поезията му. На територията на поезията винаги е предизвикателен. Въпреки, че борави с малък език какъвто е българският, Бойко Ламбовски е най-значимият поет на модерния обрат у нас, един от най-значимите автори за последните 40 г.

Никога не се е четяло бог знае колко много поезия, тя не е масово изкуство. Оптимист ли сте за бъдещето й?

Поезията като всеки кодиран език умишлено се изолира от големи групи хора и по най-нормален начин търси своята микросреда. Иска да е понятна на малцина. И действително много малко хора следят и се интересуват от поезия, като една част от тях и пишат. Много често „потребителите” на поезия са и нейни създатели. Но мен това не ме обезсърчава.

Поезията е функция на езика и аз затова не съм песимист за нейното бъдеще. Докато съществува език човешки, докато съществува респективно български език, ще има хора, които се прехласват от възможността да правят прекрасни игри със него. Поезията е игра с езика. Понякога доста виртуозна.

Поезията е част от литературната история и от цивилизацията ни, но и потребност. В мигове на просветление или трагедия хората спонтанно почват да редят думи извън обичайните си навици във всекидневната реч. Искат нещо по-заклинателно, по-тържествено, по-високо като изказ и съдържание. Затова уж поезията си отива и никой не я чете, а всъщност сайтове, некролози, па и музикални жанрове – рапът например, са пълни със стихотворни опити. Вярно, повечето посредствени, но важно е, че нуждата си остава.

Казват, че поетите са пророци… Като човек, който гледа напред, какво провиждате и какво очаквате да се случи?

Поетите са по-интуитивни същества, в това съм уверен. Като по-близки до детската психика, те имат и по-развита интуиция. Те имат способността да изпадат по-лесно в трансгранични състояния – там, където границата между сън и реалност е малко по-невидима. Разбира се, световната литературна история познава много случаи на почти преки пророчества. Сещам се за нашия не навреме отишъл си поет Владимир Башев, който написа: „Ще умра на път, летейки.“ И действително умря в автомобилна катастрофа. Сещам се за чилийския поет Сезар Валиеху, който написа „Ще умра в Париж, в четвъртък, в ден дъждовен” – той действително умира 6 месеца след това в Париж, в четвъртък , но не в дъждовен ден. Сещам се и за руския поет Николай Гумильов, който казва „И не ще си умра в кревата, пред нотариус, лекар и поп, дупка някоя непозната ще ми е буренясал гроб.“ И за съжаление точно така се случва. Той е разстрелян, не умира от нормална смърт. Поетите всъщност не са истински пророци, а по-скоро са мимолетни провидци. Най-вече когато става дума за собствената им съдба. Но това не е приоритет само на поетите. На много хора им се случва.

Какво очаквам да се случи? Не бих искал да има кризи, но ми се струват възможни такива и в икономически, и в политически, и в природен план. Големи и болезнени напрежения има в много сфери на света, и не всички ще се разрешат леко и мирно.

Разпадът на християнските ценности, състоянието на обездуховяване може да се проследи в широко разпространеното опростачаване и пошлостта. Как да се отървем от това заболяване?

Светът става все по-единно място. Болестите са общи – само се развиват някъде по-бързо, а другаде – по-бавно. Аз не бих характеризирал разпада като нещо цялостно. Има разпад, но има и градивност, има пошлост, но има и святост, и дори величие. Така, впрочем, е било и през цялата история. Нашето време се характеризира с повече полярност – нещо в обществото деградира, но има и такива негови части, които стават по-добри. Друг е въпросът, че подобно разслоение ражда много напрежение. Ще има социални катаклизми вероятно. Така нареченият „консумеризъм“ е неизбежна част от процеса. Не можем да се отървем от него в масов план. Само индивидуално.

Може ли едно изначално колективистично общество като нашето да се пригоди към студения индивидуален свят?

Човекът е адаптиращо се създание. Всичко може, но често е болезнено за мнозина. Болката обаче е част от този живот и – мъдреците казват – много нужна част.

Можем ли да изградим умения за справяне с кризите или не си струва да се опитваме?

Има кризи обществени, финансови, политически, има и семейни, и лични. Не само можем, ами непрекъснато трябва да опитваме да се справяме с тях. То е част от живота такъв, какъвто го познаваме. Няма живот, поне в тази биологическата форма, която знаем, без кризи. 

Колко е любопитен поетът Бойко Ламбовски към хората?

Не мисля, че съм особено любопитен към хората. Необходимостта от запознанство с нови и нови хора не буди в мен възторг, а по-скоро ме изморява, въпреки че това не ми личи особено. Смятам, че личностите, които познавам вече, в един идеален план са ми напълно достатъчни да се чувствам комфортно в това битие и в тоя свят. 

Всеки човек е любопитен, само че си избира различни сфери за това любопитство.

Но това е друг вид любопитство. Когато някой каже, че е страхлив или смел, това нищо не значи. Има хора, които се страхуват от диви животни, но не се страхуват да ходят по леда. Или хора, които се страхуват от началника си, но не се страхуват от хладни оръжия.

И с любопитството е така – един е любопитен към едно, друг – към друго.

Страхливи са всички, но смел е този, който съумее да не го покаже?

Не бих казал, това е позьорство донякъде. Нормално е човек да се страхува и всеки човек се страхува. Но в зависимост от културата и от митологичните наслоения страхът към едно се смята за позорен, а към друго – за непозорен. Да кажем, при японците се е смятало за позор, ако се боиш да умреш, докато при нас това не се смята за лош страх.

Без страх няма живот. Разбира се, говорим за здравословния страх, а не за патологичния. Всеки човек се бои от нормални, земни неща – да не остане сам, да не се случи нещо със семейството му...

Страхът дали съответстваш изцяло, така да се каже, на своето предварително зададено предназначение на земята е по-метафизичен, по-висок и много полезен. Ако се смята, че на земята ние изпълняваме някаква мисия, то страшно е да си пропилееш мисията и да не разбереш каква е, или да разбереш каква е, но да я загърбиш и да си правиш нещо друго.

Изборът: Поет. Професия ли е?

Естествено, че не е професия поезията, даже със някакъв свян казвам, че съм поет в различни компании. В представите на много хора поезията е нещо сладникаво, мелодраматично, възвишено, отвеяно. Аз точно от това се притеснявам. Не искам хората да ме мислят за някакъв отвеян графоман. Поезията е нещо много по-широко от това да редиш благозвучни куплетчета за тревичката и за звездичките.

Притеснявам се и когато имам лек флирт с някоя дама – не ми се ще тя да ме харесва поради това, че съм поет. Повечето жени обичат лиричните мъже. Но на мен ми се ще, когато ме харесват, да е заради самия мен, а не заради това, че пиша стихотворения.

Поезия и романтика - не са ли свързани?

Уж са свързани, но романтиката е различна в различните глави. Аз съм чувствителен човек, но не съм романтичен. Аз съм антиромантик по природа.

Романтичните сцени във филмите ме вбесяват. Може би това е дълбоко спотаен страх – да не останеш без броня. Аз обаче съзирам много фалш в романтиката и затова не мога да твърдя, че тя ми е силна страна.

Суетата помага ли на поезията? Колко сте суетен?

Ами, суетен съм. Смятам се за добър в думите и в тяхното нареждане и там влагам амбицията си, и там е моята суета главно. То без малко суета не може да си добър професионалист. Дори когато си закарам колата на монтьор и у него чувствам суета. Той говори някак надменно за майсторите, които са пипали автомобила преди него, смята себе си за най-компетентен, за капацитет. Значи суетата е част от професионализма.

С какво е интересна личността на поета?

Поетът не е с нещо по-възвишена, или по-стойностна фигура от всеки човек. Може би е само по-интуитивен, по-реактивен, по-отнесен... Интересен е не поетът, а стихотворенията му, когато, разбира се, го бива.

Поетът трябва ли да е безгрижен?

Не, поетът трябва да живее като всички хора, няма значение, че е избрал да живее чрез думите.

Той ли го е избрал?

Той е избран и посочен, но след това се чака и от него участие – може да откаже на показалеца на съдбата. Ако откаже – имам чувството, че съдбата ще го накаже по някакъв начин. Много поети остават в началото, на нивото, когато са посочени. А мъдрият автор започва да се въоръжава. Ясно е, че е избран – той ще воюва. И започва да си прави оръжия, доспехи... Поетът трябва да натрупа умения, защото както всеки вид изкуство и това си има неща, които трябва да се учат. Сещам се за един стих на Христо Банковски: „Не го осъждай земьо бяла от цвят и пръснати чела, сърце на птица си му дала, а си забравила крила.” Поетите, които имат сърца на птица, но нямат крила, не могат да полетят. Това е също голяма трагедия. В края на краищата лирически преживявания има всеки човек, неслучайно стихотворения се пишат от абсолютно непрофесионални автори по два повода – или от голяма любов или поради загуба на близък човек, смърт. И влюбеният ученик пише някакви нескопосани стихотворения – има сърцето, но още няма крила, за да полети.

А вие имате ли страхове и съмнения?

Страх и съмнение? Че кой не ги изпитва. Тук не става дума за таланти и бездарие, а за човешка същност. Следвам максимата на Марк Аврелий, мисля, много обичана и от Толстой, и цитирана по негов превод – „Прави каквото трябва, да става каквото ще“.

Имате ли някаква методика на писане?

Обикновено нещата се раждат като някакво чувство. Като една или две думи. След съчетание, което е точно като блясване на мълния в небето. Трае кратко и аз го запомням. И не сядам да пиша веднага. Това аз го зарязвам в едно чекмедженце в главата си и мога да извадя същото чекмедженце, да кажем, месец след това. Горе-долу да възстановя същото чувство, предизвиквайки пак тази мълния. И вече от нея може да се развие по-голям текст.

Как зареждате въображението си?

Убедил съм се, че талантът не се нуждае от зареждане. Животът, болката го зареждат, дори той да не желае това.

Любовта помага ли на поета?

Тя помага на живеенето. Влюбеният човек е вече поет. Независимо, че не може да пише. Любовта му е отворила очите за иначе недоловими багри от битието. Любовта прави нашия взор по-цветен. И помага, как да не помага.

При поетите не се ли случва по-често?

По-малките любови се случват по-често, а по-големите – много рядко. (Смее се.)  

Кое е общото между жените и поезията?

И поезията, и жените се нуждаят от ухажване. Трябва да опитваш различни подходи към тях. И поезията и жените са склонни да проявяват капризи, да се сърдят, да ти обръщат гръб... Поезията, както и жената са посредници между теб и други светове. Поезията посредничи между теб и света на метафизичното, а жената между теб и бъдещите и отчасти миналите поколения. Жената е майка на твоите деца, но и твоя майка.

Чувствате ли се успял в избора?

В мигове на прозрение се чувствам точно на мястото си. Ако се вярва на теорията за преражданията, чувствам се на мястото, което съм си избрал някога там, горе, бидейки още нероден. Имам усещането, че точно тази съдба съм си бил намислил. Успешна или не – аз си я харесвам.

А как се живее в дълбокото?

Лично аз друг свят не знам или не ми се иска да живея в друг свят. В този си има големи радости и утехи – а дълбокото е по-интересно. Всеки обаче, според мен, може да живее в дълбокото, то не е приоритет на „твореца“. На вътрешната мъдрост е приоритет, а нея може да постигне и най-нетворческият, и най-необразованият човек.

Каква е целта на пишещия?

О, пишещите имат различни цели – да доставят удоволствие, да поучат някого, да споделят себе си с цел автотерапия дори, да опишат някаква истина или някаква част от истината, която – вярват те – е важна и за другите... От тази гледна точка няма такива неща като обща цел на работата – има само индивидуално нейно разбиране. Най-важното за писателя е честността, безстрашната честност. 

Носител сте на много литературни награди. От друга страна журирате много литературни конкурси. Защо са важни литературните награди? Доколко един конкурс дава възможност за извличане на таланти? Шанс ли е това наистина те да бъдат видени и оценени?

Шанс е за литературата да получи малко „пиар“ – това са наградите и конкурсите. Не трябва да се гледа на тях като на крайно раздаване на рангове – изборът на журито е неизбежно субективен, то може и да не оцени нещо хубаво понякога, както и обратното. Но конкурси е добре да има и да се участва в тях – особено за младите – така се трупа опит и самочувствие.

Какъв е вашият съвет към младите? Как да се задържат по-дълго в литературата?

Страх ме е да не изпадам в дидактични пози, но съветът ми е да не пренебрегват обикновения литературен труд. Виждал съм много млади хора с талант, но без хигиена на таланта - бързо зарязват листа, омръзва им, търсят други емоции. Литературното съзидание изисква маратонски умения, постоянство, непрестанно внимание към света вън и света вътре в тебе.

Блиц въпроси:

За какво капризничиш?

-За липса на лично време и пространство.

Какво си готов да простиш?

-Много неща, без простотията, съчетана с предателство.

На какво се подиграваш?

-Гледам да не забравям себе си в тези неща, иначе не е честно.

Лесно ли се разделяш с миналото?

-Мисля, че да. Не съм носталгик, а футурист – не като литературно понятие, а като философия на духа.

Какво е правил и е способен да направи Бойко Ламбовски от любов?

-Глупости, но и хубави неща.

От кои дребни или пък по-едри удоволствия никога не се отказваш?

-От добра трапеза с другари, от четене и време за спокоен размисъл.

Най-екстремното ти житейско преживяване? На какво те научи то?

-Тези преживявания ме научиха, че този свят тук не е единствен.

Какво има отвъд думите?

-Сили, които говорят езици, които не знаем.

Кога човек трябва да замълчи?

-Когато няма какво да каже.

Кога поетът трябва да замълчи?

-Когато изгуби живеца на думите.

Какво има отвъд хоризонта на очакването?

-Друг хоризонт, на друго очакване.

От какво те спасява поезията?

-Вярвам, че се спасяваме взаимно. От нищета на духа и майсторлъка.

От какво има нужда поезията?

-Тя си намира това, от което има нужда – нови жертви.

Как се спасяваш от кризите?

С пътуване, с четене. И с риболов – ма то не е спасяване, а си е радост. Един хубав риболов с добър другар, да речем с писателя и издател Костадин Костадинов, си е не терапия, а рахат отвсякъде.

Какво би искал за себе си оттук нататък?

-Хармония с близките.

Написал ли си най-хубавото си стихотворение?

- Надявам се, че не.

Как с метафора ще опишеш днешна България, а след това и една утопична България.

Днешна България е Път към безкрайното, а утопична България – Безкрайното на път.

Кои са твоите определения за:

Пътят:

- Безкрайност.

Метафората:

- Опитомяване на познанието.

Смъртта:

- Етап от дълъг, несвършващ път.

Най-големият компромис:

- Да се откажеш от себе си.

Истината:

- Непостижим, но и непрестанен блян за човека

Жената:

- На младини – безкрайно чудо и тормоз, на старини – съратник в опитомяването на света.

Щастие:

- Дума с толкова значения, колкото хора има на света.

Бог:

- И тя така, горе-долу.

Смисълът на живота: 

- Да си изпълниш мисията, ако я знаеш. Понеже не я знаем, да се опитаме да я научим.

Религията:

- Част от стратегиите за оцеляване и за извънемпирично познание.

Бъдещето:

- Тайна. Така и трябва да бъде.

Твоето последно стихотворение:

Платно свише

С известно любопитство наблюдаваме

какви ни ги Съдбата причинява.

Така най-вероятно наблюдава

извежданият на разстрел

как крайният войник отляво има

на десния ботуш възпрясна птича курешка.

А лейтенантът, който дава заповед

на фона на три хилави дръвчета,

е нереален като дим в пейзажа,

когото Бог се двоуми дали

да вземе да не изчегърта с нокът,

понеже внася на платното прекален,

убийствено безвкусен драматизъм.

Ала решава – всъщност не си струва.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

БОЙКО ЛАМБОВСКИ е поет, есеист и преводач. Публикувал е 10 книги с поезия, и няколко книги с разкази, есета и приказки. Лауерат е на повече от 20 награди за поезия и публицистика, между които "Владимир Башев", "Гео Милев", "Златен ланец" и др. Негови стихове са превеждани на много езици - английски, немски, руски, сръбски, френски, словенски, италиански, португалски, арабски и др. Участвал е в много писателски срещи във Франция, Норвегия, Кипър, Русия, Румъния, Турция, Словения, Германия и др. Председател на Българския ПЕН Център до миналата година.

Самият той превежда от руски и френски, главно поезия. В негов превод са публикувани книги от Йосиф Бродски, Роберт Деснос, Николай Гумильов, Андрей Вознесенски, Даниил Хармс и др., както и преводи от повече от 30 поети в различни списания.

През изминалата 2019 г. Бойко Ламбовски взе участие в международния поетичен уоркшоп Софийските метафори (Женски пазар), организиран с помощта на Столична община.