Интервю на Теодора Станкова с поетесата Мирела Иванова

Звънливият и богат български език е оръжието, с което родните писатели и нашите деди успяват дори в трудни и мрачни години да съхранят родолюбието и идеала за свободата. Да увековечат българина, страстите, радостите и неволите на хората.    

Преди пет години в своята празнична реч по случай 24 май пред Народната библиотека поетесата Мирела Иванова определи българския език като „всеобемащата ни памет, далечния хоризонт на бъднините ни.“ Нека и днес, на 24 май, си го повторим като заклинание и обет, за да съхраним българския език, думите и буквите му. И както казва Мирела, да словомиротворяваме.  

Кой е първият ти и най-трогателен спомен от 24 май? Връща ли те в детството този празник? Изчезна ли нещо от този ден?

Пазя умилителни спомени от 24 май, от приповдигнатия дух на празника и от обкичените с цветя портрети на Светите братя. Помня високия трепет от времето, когато бях в началното училище, тогава ни слагаха ленти „Отличник“, вървяхме в нестройно и развълнувано шествие, поведено от химна „Върви народе възродени...“

Песента „Върви, народе възродени“ на Стоян Михайловски само химн ли е или е и посока българска? Какво ни липсва? Защо не сме така устремени както химнът ни повелява?

Красив и вечен е този химн, но следваме ли благославящите му думи? Струва ми се, че все по-често и безхаберно ги разгубваме, оставяме смисълът им да изтлее. От 24 май като че ли изчезна първозданната чистота и наивност, устремът да бъдем заедно във високото на просветата, науката, знанието, културата.

А извън празника, в ежедневието, отдаваме ли значимото на българската просвета и култура? 

Не. Не, уви. Потънахме в някаква потребителска убогост, в нездрави амбиции, в егоцентрично ожесточение, в грозен нихилизъм. Огледайте се наоколо и ще се убедите, че дори културата на всекидневието и социалното приличие се изпариха някъде, да не говорим за просветените хора, които непрекъснато биват пренебрегвани, замитани под политическото и производните му отвратителни скандали. 

Азбуката си е изиграла ролята в миналото. Защо днес трябва да се гордеем да четем и пишем на кирилица? 

Ако трябва да се гордеем, нека да го правим осъзнато, смислено – уникалността на езика ни, на нашите букви ни дават повод да ценим своето различие, да го преобразяваме в сила и достойнство.

Небрежен ли е съвременният българин към езика си?

Разбира се, че е небрежен, та и оттатък. Българинът смести  мисленето, представите, общуването си съвсем натясно, в някакви си триста думи. Какви думи при това, повечето ругателски, „украсени“ с междуметия и някоя и друга грозна чуждица. Появи се терминът „реч на омразата“, задаваме ли си въпроса кой наложи тази реч, кой я насади и защо тя намери толкова благодатна почва...

Та българският език е необят, стига да се взрем и да се изпълним със словесното му богатство, да оценим мелодиката, звучността му, прелестната му нюансираност, може да изрази изумително точно и най-сложната мисъл, и най-хапливото остроумие, притежава неустоимата красота на множество диалекти, които го разнообразяват, омъдряват, съхранил е мъдрост в пословиците и поговорките на предците ни, превърнат е в музикален инструмент от поетите ни, не проумявам защо с дивашко лекомислие се отказваме от толкова възможности...

Много родители питат - как да науча детето си да обича четенето във века на таблетите и смартфоните?

Едва ли аз мога да дам обобщаващ, универсален съвет. Страстта към четенето, към книгите е любовно усилие, но все пак усилие. Изгражда се с търпеливо въображение и едва ли на някой родител му е лесно при наличието на всепоглъщащата внимание техника. Да не забравяме обаче, че и тя предлага четива, а също и че израстват различни поколения с непонятни за нас знания и умения и не бива да ги подценяваме.

Много от младите хора намират езика на Ботев и Вазов за архаичен, творчеството им не можело да ги докосне именно заради него. Внушенията, че един национален художествен говор става негоден с времето не издава ли краткосрочност на мисленето?

Темата за остаряването на езика е вечна тема: да, езикът е жив организъм, развива се, разраства се или се смалява, остарява, подмладява се с нови думи, сигурно не ни харесва, но е факт. Преди колко години са сътворени гениалните Ботеви стихотворения, кога е възникнал Вазовият свят? Естествено е да не разбираме отделни думи – но енергията се е съхранила, силата и мощта на Словото. Наскоро препрочитах „Нова земя“ - Вазовия роман, в чийто художествен свят, искаме или не, продължаваме да съществуваме. Смайващи природни описания, които сега можеш да замениш с една снимка – не е истина, нали. Но и най-съвършената снимка няма душата, дъха, трептенето, чувствеността на езика, все едно дали разбираме всичко или не, усещаме го в слънчевия сплит.

Днес са на мода разни тройнопреварени снобизми, които отричат какво ли не – българският художествен опит, съхранен в книгите на националните ни писатели си  остава обаче неотместим в битието ни, понякога е достатъчно за миг да си припомним, че го има, че заслонява духа ни, че ни приобщава към цивилизованите европейски народи.

В днешните трудни времена трябва ли да ръкопляскаме и на българските учители? Спомняш ли си твоите учители?

Предлагам дълго и благодарно да им ръкопляскаме, както го сторихме, за да изразим уважението си към българските лекари. И на старите, неуморни, и на младите, решителни български учители – за тяхната всеотдайност и посвещение, за многотърпеливата им обич към децата. Аз помня и ценя своите учителки – добрата новина е, че и те ме помнят. Все още се срещам с някои от тях, каня ги на четенията си и в театъра. Продължавам да изразявам благодарност и към учителките на дъщеря ми, вярвам, че от всекиго зависи да дооплита мрежата на добронамереността.

Има ли според теб надежда, че вътрешната устойчивост и воля на двамата братя ще възкръснат в младите българи?

Винаги има и надежда, ако има любов и вяра. Младите българи, на които за добро или зло ние не можем да предадем почти нищо от своя житейски опит, притежават свой свят, изграден от целенасоченост, ценности и дух, и убедена съм, че ще го съхранят по неочакван за нас начин.

Недостатъчното финансиране се изтъква като основна причина за проблемите в образованието и културата у нас. Безпаричието ли е основната ни болест?

Съществува омагьосан кръг от взаимопораждащи се духовна и материална бедност, но съм убедена, че не безпаричието е основната „болест“ на образованието и културата. Мисля, че мързелът, разрастващият се нихилизъм, взаимоунищожителната омраза, всевъзможните зависти и ненависти са по-опасни и „токсични“ в атмосферата на културния ни живот. Е, ако има и по-разумна, по-вгледана в бъдещето национална културна политика, несъмнено ще бъде по-добре. Интересът, потребността от висока култура се възпитават, публиката се „отглежда“, не можем да разчитаме на телевизията и фейсбук да свършат тази работа, защото виждаме, че я свършват като кучето на нивата...  

Оптимист ли си, мислиш ли, че въпреки трудностите, народът ни ще продължи да инвестира в образованието на децата си?

Аз никога не съм била нито оптимист, нито песимист, опитвам се да анализирам и възприемам нещата по-сложно. Иска ми се инвестицията в образованието да е премислена, а не подчинена на елементарната потребност „да си уредиш живота“. Убеждавам се, че младите хора сами разсъждават и се грижат по въпроса за образованието и самонаправата си, поставят си цели, проявяват прагматизъм, и това ме радва.

Някога най-умните, образовани в чужбина богати хора са се впускали в „народните работи“, а днешните такива българи бягат от политиката. От какво ги е страх добрите хора?   

Едно криворазбрано, жестоко озлобление прихлупи, даже затисна политическия живот в страната. Не чуваме градивен или дори нормален диалог, думите са удавени в омраза, очернителство, истеричен егоцентризъм. Заради най-безогледните и кресливите „политически пердета“ не можем да видим, че в обществения и политически живот на страната участват и съучастват и множество работещи, почтени професионалисти, образовани и успешни, добри хора.

Малодушна ли е българската интелигенция в момента? Има ли кой да поведе народа ни към „светли бъднини“?

Защо да е малодушна? Не е работа на българската интелигенция да поведе народа, задачата й по моему е да освети и осмисли пътя, по който е тръгнал народът. Но кой ли чува интелигентските гласове? Само този, който притежава куража и ценностната дълбочина и иска да ги чуе.

Какво най-много поддържа ценностите на българина днес?

Струва ми се, че жизнеустойчивостта, въображението и страстта, и най-вече яростният индивидуализъм: могъщата тяга да се справиш, да успееш и заради себе си, и заради другите не се цени от общността, затова понякога е изумително качество, понякога смазващ недостатък. Но обобщенията винаги са съмнителни, не правя обобщения.

Разочарованието и дори болката от бита не ни ли бяха объркали представата за това що е ценност? Коронавирусът може ли да е лакмус, да ни помогне да оценим трайните неща?  

Стига да пожелаем, всяко изпитание може да бъде лакмус, основа за самоосъзнаване, за промяна и проява на достойнство и състрадание. Короновирусът заля с объркване и огромна тревожност цялото човечество, но у нас мнозина го приеха като лично ограничаване на правата и свободата им, наслушахме се на безумни хленчове, поплаци и ругатни, втрещихме се от озлобеното сеирджийство на мнозина. Не просто се объркаха представи, но се стигна и до централно мозъчно сплитане у някои говорители на „истината от последна инстанция“ – дано да сме проумели, че в началото на всяка ценностна система като капителни колони си остават човешкият живот и здравето, а после може и да надграждаме...

Казват, че всеки писател е дебютант с всяка своя книга. Как ти непрекъснато се доказваш, че си на върха, как се усъвършенстваш?

Последната ти творба е пиесата „Бележките под линия“, която от миналия месец се играе на камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов“. Срещаш ли героините си в реалността?  

Не зная дали се доказвам и пред кого, просто ме движи естествената ми жажда за отвореност, за експериментаторство, за нов художествен опит. Настойчива вътрешна потребност е да пристъпя в жанрова територия, която ме примамва, „задължава“ ме по особен начин. Така започнах да пиша разкази преди петнайсетина години, от струпаните у мен множество автентични истории, които настояваха да бъдат изговорени, преработени и преобразени в свят. Подобно бе и предизвикателството с пиесата. Отключи го конкретен случай, една среща, една драматична изповед преди повече от пет или шест години. Ще кажа нещо, което звучи и смешно, и странно: аз сякаш предизвиквам разказите, споделянията, дори на съвсем непознати. Понеже непрекъснато вря и кипя във всекидневния живот, ходя пеша, пътувам с трамвай, естествена съм, общувам с какви ли не хора от целия многолик социален спектър и често ми се случва съвсем непредизвикано на някоя спирка някой да ме припознае като слушател и ми разкаже цялата си съдба.

Та за пиесата: героините изникнаха тъкмо от реалността, сами ме намериха, повикаха, направо призоваха. Усилиха на ента степен, до крясък, копнежа ми да разкажа и проумея своето болезнено, свръхинтересно и главоломно време през участта на жените. Това е текст за веселия ужас на съществуването, за драматичното разминаване между майки и дъщери, за прорезите в биографията и душевните рани, които можем да утешим само с обич и разбиране. Как шестте героини, самотни и свободни по своему, мъкнат непосилието на съществуването, как го  изпълват с въображение, със смях, сълзи, стихове, сила и артистизъм, как го живеят на ръба на абсурда става ясно благодарение на прекрасните актриси Мария Каварджикова, Вяра Табакова, Ана Пападопулу, Параскева Джукелова, Илияна Коджабашева и Ирина Митева. Трагикомична игра, която великолепната режисьорка Катя Петрова заедно с целия екип превърна в искрящо представление.

Писането на поезия сякаш задължава твореца да се уединява. А при писането на пиеса авторът сякаш не трябва да се отдалечава от хората. С какво е по-различно?

Всеки жанр упражнява различна власт над писателя, но несъмнено се изисква огромна сила и посветеност, когато „работиш“ с думите. Изисква се и уединение, което се стремя, боря, мъча да си „пооткрадвам“ от цялото всеобемащо ме работно и лично всекидневие.

Когато пишеш, какви задачи си поставяш – трябва ли читателят нещо да проумее?

В началото е вдъхновена стихия и не ми позволява да съм рационална, за да си поставям задачи. По-сетне, когато написаното е написано и мога да се отдръпна, да го погледна отвън, неподчинена на чувството и готова храбро да съкращавам, дописвам, добавям и отнемам, изобщо да го „майсторя“, се появява желанието читателят да проумее вложения смисъл, да го усети, съпреживее, припознае лично.

Орхан Памук казва, че пише, защото животът е кратък. Ти защо пишеш?

Вероятно защото инак не бих могла да понеса живота.

Как поетесата Мирела Иванова празнува 24 май?

Всеки път с особено, неназовимо вълнение и вътрешна озареност.

Твоето пожелание за празника?

Да бъдем с търсещ, храбър дух, да имаме далечни хоризонти и неугасващи, големи мечти, да обичаме Словото!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 година в София. Започва да печата стихове в списание „Родна реч“ още като ученичка в  Немската гимназия. Първата й стихосбирка „Каменни криле“ излиза през 1985 година във варненското издателство „Георги Бакалов“. Автор е на седем поетични книги, най-известните сред които  са „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“ , „Любовите ни“. Издава два сборника с разкази, „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“, и два тома с публицистични текстове. Носител е на престижни национални и международни награди за поезия, сред които Наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа, присъждана от немския медиен магнат д-р Хуберт Бурда, Националната награда за съвременна българска литература „Христо Г. Данов“ за „Еклектики“, Наградата за литература на София, наградите за поезия „Николай Кънчев“ и „Перото“ за „СЕДЕМ. Стихотворения (с) биографии“ .

Участник в редица европейски литературни форуми и срещи като „Европа пише“, „Поезията в града“, „Донумента“, „Родино, ронлив бряг“. През 2008 година получава от Баварското министерство на културата едногодишна писателска стипендия в Международния творчески дом „Вила Конкордия“ в Бамберг.

Стиховете и разказите на Мирела Иванова са превеждани и публикувани на множество езици, включени са в редица представителна антологии на българската и европейската поезия и проза. Има две издадени поетични книги в Германия: „Самотна игра“ и „Сдобряване със студа“ в превод на Норберт Рандов и Габи Тиман.

Мирела Иванова работи повече от петнайсет години в къща-музей „Иван Вазов“ в София. От 2016 година е драматург в Народния театър “Иван Вазов“, на чиито камерни сцени се играят пиесите й „Бележките под линия“ и „О, ти, която и да си...“