Четенето, утопиите и вратичките към други епохи

Интервю на Теодора Станкова с писателя Александър Шпатов

Сюжетите му се раждат в делника на софийските улици, а краткият разказ при него е като мерна единица на времето, което си отива. Избрал е да живее в София и да бъде щастлив в родния си град. Връщайки епохите назад с литературните маршрути на София, които организира, би се чувствал също толкова добре в града ни и ако бе се родил във времето на Дядо Вазов. Защото знае, че Щастието не е гара, на която някога ще пристигнем, а начин на пътуване.

Всички проекти, с които свързва времето и енергията си, са като наръчник за това как да изживеем София пълноценно.

Освен с разкази за София (кратки. градски), с литературни обиколки из София, Александър Шпатов е ангажиран и със симпатичната малка библиотека читАлнЯта в Градската градина – неин създател и вдъхновител е вече от пет години. Самият той напоследък определя себе си не като писател, а като читател. С четене е свързан и последният му проект - съставител е на безплатния електронен сборник с разкази на водещи български писатели „Декамерон 2020“ - четиво за времето вкъщи в условията на извънредно положение. До края на годината този проект на Сдружение за градски читални ще бъде издаден и на хартиен носител.

 

 

Разказвате София в кратки истории, а как бихте разказал себе си с една кратка история?

За себе си почти не съм писал разкази, защото не мисля, че личността на автора е толкова интересна. Иначе, ако трябва с няколко думи да се представя – на 34 години съм, от София, цял живот живял в София. Напоследък се определям по-скоро като читател, не толкова като писател, защото доста  по-активно се занимавам с тази малка библиотека в градската градина – ЧитАалнЯта, не с писане. А съм и адвокат.

 

Понякога четенето е преди писането и сигурно при вас е някакво затишие преди нова книга. Талантът задължава. А читатели можем да бъдем всички.

Много по-приятна е позицията на читателя и много по-смислена. Ако човек въобще има някакви амбиции в писането, трябва да чете доста.

 

За избора да живееш в София? Роден сте тук, макар че в един съзнателен момент всеки избира сам дали да остане в собствения си град или да емигрира?

При мен беше абсолютно съзнателно. Над 90 процента от съучениците ми заминаха в чужбина, а аз исках да остана в София. Заради семейството ми и защото смятах и още смятам, че София е един хубав град и има смисъл да останеш да живееш тук.

Има много различни начини и места за живеене в София. Аз съм израснал в „Младост“, в момента по стечение на обстоятелствата също живея там. Баба ми и дядо ми са в центъра, до Орлов мост, т. е. сменял съм много квартири.

Това, че спиш в някакъв апартамент в София, не значи, че живееш тук. Че живееш пълноценно. Има хора, които не излизат от кварталите си. Чувал съм въпроса: „Къде е тая църква „Света София“? Което за мен е абсолютен шок. Но има такива хора. Има хора, които не са се качвали на Черни връх. Което е изключително странно за мен.

 

Колко сте любопитен към хората? Какво провокира любопитството ви?

Любопитството ми е провокирано от книгите, които чета, повече, отколкото от хората, които срещам. Към хората това даже не е любопитство. Те не са обект на изследване или разучаване.

 

Какво искате да кажете на тези, които живеят в София, но не познават и не харесват града, а са избрали да се затворят в апартаментите си?

Това е въпрос на нагласа за това как човек гледа на живота. Да си сменят нагласата! Да виждат хубавото около себе си. София далеч не е перфектен град, но със сигурност се е променила към хубаво. По София най-ясно си личи, че сме част от Европейски съюз. Най-видима е разликата. Помня, когато бях малък и пътувах към училище с икарус… А сега икарусите ги няма. Аз се чувствам жител на Европейския съюз.

 

Изборът: да живееш в София

Как вашите разкази променят позитивно живота на хората в столицата?

Ако на някой се е променил животът – да се обади. (Смее се.) Това са дребни неща. Не мисля, че могат да имат такъв грандиозен ефект върху някого.

 

Литературата може да обръща хода на събитията.

Става дума за класически автори, които са различни от мене. Художествената литература е хубав начин човек да уплътнява свободното си време. И само някои страхотни произведения, които после наричаме класики – възпитават вкус, ценности, и т. н., могат да окажат такъв ефект. Не мисля, че моите разкази за София отговарят на тези изисквания. Честно казано, почти не се сещам за книга, написана от български автор, която може да попадне в тази категория.

Писал съм за София преди повече от 6 години. Това е част от миналото. В момента не пиша. Сега подготвям една книга. Когато започна карантината с нашето Сдружение за градски читални направихме проекта „Декамерон 2020“, където представихме онлайн съвременни разкази от български автори за четене по време на пандемия. Събрахме 100 разказа от едни от най-добрите ни автори. И се надявам до края на годината под малко по-различна форма - на хартия, да издадем този сборник разкази.

 

Какво искате да се промени в отношението на софиянци към града?

Да виждат позитивната промяна. Ние сме застинали в едни устойчиви клишета от 90-те. Нещата много са се променили – София нито е тъмна, нито е страшна, нито е толкова прашна. София е един топъл град и всеки, който идва тука за първи път, вижда това и казва – „много е зелено, много е красиво…“. А ние сме си свикнали с такива  стари клишета…

 

А каква беше София в детските ви спомени? Такава като в песента – прашна и мръсна? Децата все пак имат по-романтични представи за света.

В „Младост“ живеехме точно до домостроителния комбинат  – военни поделения, където правеха панелите за всички блокове. Разрушиха завода, когато аз бях 5-6-годишен. С другите деца от квартала там да си играехме, намирахме си желязо и някакви интересни неща, с които да можем да се бием. Беше място за страхотно забавление, а всъщност е било страшно и запуснато място, въобще неприятна гледка… В момента там има супермаркет с огромен паркинг и нов булевард, който минава отгоре.

Сигурно е по-добре да има паркинг на хипермаркет…

 

От дистанцията на времето това е нещо като метафора за една утопична София?

Човек винаги може да си представя града по-хубав, но нали утопиите ги правят хората. Тука утопиите не се сбъдват. Който е предлагал проекти за утопии, е свършвал с провал. Спомням си, било е 1991 - 1992 г. В „Младост“ ние пътувахме с автобус 76, който има спирка до нас. И тогава всичките автобуси по линията бяха облепени с реклами на „Анжел сити – градът на бъдещето“. И аз тогава си мечтаех за този красив квартал, знаех къде са почнали да го строят, вярвах че ще се случи, както вярваха и доста хора, които бяха платили, за да си купят апартаменти. А се оказа, че това е огромна пирамида. Още стоят останки от първата копка и мястото още е празно…

 

А вие как се разделяте с миналото?

Аз ще отговоря по друг начин на този въпрос. Това е най-големият проблем на София и въобще и на България – трудната ни раздяла с миналото. Доста недалновидно. Знаете какво се случи с мавзолея, какво се случи с паметника пред НДК. И какво не се случва с паметника на Съветската армия. Който е най-голямото петно на небето над София. Работих на едно място на бул. „Цар освободител“, където от последния етаж може да се види целият град. И този паметник стърчеше над всичко. Най-големият паметник в нашия град – 20 пъти по-голям от паметника на Левски. Огромен като обем и площ - заема една цяла градинка, посреща всички гости на София, които идват през Орлов мост към центъра. А това е паметник на една историческа лъжа. На символно ниво – докато тоя паметник е в София, ние не можем да сме един свободен град. Така се е случило, че след 90-та година никой не е искал да го пипне за разлика да кажем от паметника „1300 години България“ пред НДК. Който като символ можеше да бъде една много красива илюстрация на това колко е бил грозен социалистическият режим.

Ужасяващо грозен паметник - нещо абсолютно конкретно, което може да видиш, няма нужда от думи. И когато тръгнаха да го рушат, си дадох сметка, че вече няма да имаме как да покажем на хората колко е бил грозен социализмът.

Но с паметника на Съветската армия нещата стоят по различен начин. Той наистина се извисява над цяла София, над целия център. И отразява една абсолютна лъжа за събитията около 9-и септември. На плочата отпред пише: „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“. Нито армията е освободителка, нито българският народ е признателен. Така че лично аз смятам, че ако някога се освободи от този паметник, София ще почне да диша различно. 

 

Разходка из литературна София

Във вашите разкази от книгата „На живо от София“ фокусът е в търсене на сегашното. Но като си говорим за миналото, кое ви интересува повече - какво се е случвало преди или какво се случва днес? Друг ваш проект са литературните маршрути в София. Това също е един пренос в миналото.

Хубаво е да си открехваме вратичките и към други епохи, а това най-лесно може да се случи, когато човек чете. Четенето е единствената съществуваща машина на времето – можеш да се пренесеш във всяка една епоха, в която хората са писали. Наскоро прочетох една книга на Вазов с подбрани разкази за София. Там столицата ни е коренно различна, защото говорим за края на XIX и началото на XX век. Беше ми много интересно, признавам си: едни описания как тръгва с трамвая от Руски паметник и нагоре върви само през едно поле, докато стигне до Княжево. Сега е трудно да си го представиш. Всъщност, с литературните разходка аз се опитвам да пренасям хората точно в тази епоха. Ние тръгваме от градската градина и стигаме до гроба на Вазов. Целият маршрут минава през места, които и преди сто години са си били там, но сега сградите са различни. Например сградата на хотел „България“ с кафенето към хотела, в което са се събирали страшно много писатели. Сградата на хотела е банка, а кафенето е изоставено. Намира се точно на ъгъла на „Аксаков“ и „Дякон Игнатий“. И когато човек види старата снимка на сградата и си представи страхотните писателски срещи, може да си даде сметка колко динамичен е градът и колко много неща са се променили. Малко по-надолу на ъгъла на „Раковски“ и „Цар освободител“ е било т. нар. писателско кафене. А сега там има една градинка. Когато стигнем до това място, аз показвам старата снимка, посочвам местата в градинката, къде са били масите на различните писатели, защото те се знаят, има достатъчно спомени за това, и на хората им е интересно.

 

Пет години читАлнЯта

Кое е вашето място в София?

Трудно ми е да кажа. Но напоследък, понеже страшно много усилия хвърлихме в читАлнЯта – нашия проект за малка библиотека в Градската градина, може би там. Сега, когато разрешихме някакви дребни проблеми и приключихме с ремонта, ми е много приятно да видя мястото чисто и подредено.

 

Тази година отбелязвате пет години от откриването на ЧитАлнЯта. Как преди 5 години стигнахте до тази идея?

Не знам дали си спомняте, но на това място имаше един изоставен павилион, в който живееха клошари, миришеше ужасно… И всеки път, когато минавах от там, си представях мястото като нещо различно. Като човек, свързан с литературата, представях си го като библиотека. После, оказа се, че много мои приятел са имали подобни идеи – всеки в сферата, в която се подвизава.  Но така или иначе се събрахме група ентусиасти и горе-долу за една година организирахме реализирането на проекта – от убеждаването на общината до самия ремонт. Така че отворили сме от 5 години, но се занимаваме активно с читалнята от 6. Идеята ни беше човек да може да отиде на място, което изглежда добре и да му е приятно да си вземе книга за четене. Защото библиотеките в София не са на много добро ниво. Дори градската библиотека в момента се помещава в една сграда, която никога не е била предвидена за такива функции. Истинската сграда на библиотеката в момента е хотел и не се предвижда нова сграда.

 

Какво е бъдещето на библиотеките?

Има смисъл от библиотеките, защото когато човек влезе и започне да разглежда книгите по рафтовете, може да попадне на неочаквана среща. Да излезе от информационния балон и от зоната си на комфорт. Защото, ако си поръчаш книга от интернет, ти знаеш какво търсиш и си си намислил да прочетеш. Докато в библиотеката хората влизат, разглеждат, виждат какво някой друг току-що е върнал - това много често се случва, и харесват книга, която най-вероятно ще ги изненада приятно.

 

Какъв е принципът по който функционирате? Как привличате читатели?

Ако искате да станете наш читател, трябва да ни отделите една книга, издадена през последните 20 години и срещу нея ви издаваме читателска карта. Така че, който има интерес да чете, да заповяда, да направи едно малко дарение и може да ползва библиотеката по предназначение.

 

По време на карантина хората четат ли повече? Умножиха ли се читателите ви?

От март насам нещата се поусложниха. Хората се притесняват въобще да излизат и да общуват публично… При нас книгите стоят под карантина 72 часа, така че да няма никаква опасност. Има малък отлив, но надявам се, че с нормализиране на ситуацията, когато и да е това, при нас читателите ще се върнат.

 

С четенето въображението ти минава в най-лявата лента.

Има различни мнения за това кога една книга стига до читателите си - когато се филмира, когато влезе в учебниците по литература, когато се превърне в аудио книга или нещо друго… Как да накараме децата си да обичат четенето във века на смартфоните? Оптимист ли сте за бъдещето на книгата?

Свикнали сме да говорим за четенето през някакви клишета: че е извор на знание, отворен прозорец към света… Аз не мисля, че това е най-важното качество на четенето като процес. За мен е важно, че това е най-бавният, устойчив и смислен начин на комуникация между хората – писмената комуникация. Защото човек, когато чете, може да осмисля нещата достатъчно добре, в дълбочина. А напоследък светът е заменил четенето с видео. Даже около протестите може да се забележи – през 2013 г. се пишеха едни дълги постове-есета, споделяха се и се четяха от хиляди хора. През 2020 г. всеки прави видео на живо. Което е различен тип комуникация. Тя също си има предимства. Но от дистанцията на времето това не е изборът на човек, който цени качествената комуникация. Четенето е бавната комуникация. Живеенето навсякъде по света е страшно забързано и сред това забързване много от информацията се превръща просто в шум. Страничен фонов шум. Така че човек, за да се информира, да може да разбере за какво става дума, хубаво е да чете. Аз лично за себе си не правя чак такава разлика между четене от екран и от хартия, но знам, че по принцип четенето от хартия предполага много по-добра концентрация и затова е ценно. И е хубаво да се опитваме да го задържим. Четенето на книги от хартия се изплъзна някак си на много хора, защото изисква усилия. Защо никой не говори за насърчаване на гледането на филми? Защото гледането на филми е лесно, докато човек, за да седне и да чете, му трябва пълна концентрация, не можеш да правиш три неща едновременно. Трябва съзнанието ти да е свободно и да се концентрираш само върху текста. И ако имаш този лукс, ще имаш и наистина добрите резултати – това което четеш да можеш да го осмислиш – без значение дали ще избереш художествена литература, някакво изследване или друг тип книга. Най-евтината луксозна стока са книгите.

 

Имате и пиеса, написана на английски език. Защо на английски?

Беше на английски език с оглед на многото туристи, които идваха преди Корона вируса в града ни. Това е една пиеса за София и идеята беше да каним чуждестранните гости, за да видят една малко по-различна гледна точка за града. С доста хора доста време се трудехме по нея. Имаше премиера миналия декември. Игра се 7-8пъти и дойде вирусът. Така всичко приключи и не е ясно кога ще се възобнови, защото за съжаление чуждестранни гости поне в скоро време не се очакват.

Играеше се в НДК, в театър „Азарян“, а в момента мисля, че почти всички служители на театъра са с прекратени договори. Така че много неизвестни има пред тази пиеса. Който е бил късметлия да я гледа в тези 7-8 представления, имал е страхотен шанс. Беше се получило доста забавно в интерес на истината.

 

И един съвет от вас – как да си зареждаме въображението, за да виждаме живота цветен, когато ни се струва, че светът е досаден и черно-бял?

По принцип въображението се упражнява най-добре чрез четене. Това е един много интересен процес, в който с някакви буквички човек може да си достави много богати и цветни картини в главата. Каквато и книга да чете, със сигурност четенето помага. И ако мога да се изразя по-метафорично – с четенето въображението ти минава в най-лявата лента.

Моля почакайте...