За традицията, новаторство и пак за свободата

Margarita Yancheva logo 5 BOLD-1 - Copy

Няма как отново, когато говорим за арт събития, да пропуснем темата за свободата. Защото самият творчески акт е реализация на усещането за свобода – нещо, което характеризира истинското изкуство, а не манифактурата. Тази седмица в културния живот на столицата имаме отново поводи за подобни разсъждения.

1_33

Акцентът е на изложбата на скулптора Павел Койчев „В градината на тревата” в галерия „Райко Алексиев”. Всяка изложба на Павел Койчев е артистично събитие, очаквано с любопитство и нетърпение. И въпреки, че за неговите творби има трудна реализация, той не може да спре да ги прави. В разговор за „въпреки.com” беше казал: „Правя и хвърлям, защото никой няма нито интерес, нито желание да се бръкне. И аз още като го правя знам, че изложбата като мине и ще го хвърля. Кого да чакам – Годо? Годо ли да чакам? Не мога да чакам, защото ми се прави. Какво да правя друго?”. Две полегнали гигантски тела на Адам и Ева и над тях надвиснала нахапана /наръфана/ ябълка. Това представлява новата изложба на Павел Койчев. Във „В градината на тревата“ той предизвиква сам себе си с импозантните размери на отделните фигури в скулптурната композиция. Художникът Любен Генов, председател на Съюза на българските художници каза при откриването на новата изложба на Павел Койчев, който през месец май навършва 80 години: „В градината на тревата“ е визуално пластическо предизвикателство за публиката, физическо изпитание за самия скулптор и лична провокация с търсените импозантни размери на отделните фигури, с излизането от комфортната зона на рутината и удобството на вече доказано можене. За първи път извън рамките на общата скулптурна композиция художникът е изваял монолитни образи, надхвърлящи в пъти мащаба и на най-големите фигури от досегашните му пластични ансамбли. Струва ми се, че и за първи път Павел Койчев пристъпва към библейската тема за изкушението. В авторската интерпретация на сцената с вкусването от „ябълката на познанието“ прозира и тълкуването й като акт на първото отдръпване от земното ни начало.

Кои са пътищата пред човечеството, какви са перспективите за развитие след откъсване от земните пасбища, кои са посоките към другите реални светове? В процеса на търсене на идея за духовната мощ на човека, за неговото израстване, за познанието Павел Койчев категорично и по нов начин овладява едно добре познато пространство, успява да привлече вниманието ни към него отдалече, още от там, откъдето в правоъгълния отрязък на прохода към експозицията се вижда като на екран „В градината на тревата”. Магнетична сила ни кара да прекосим този подход и да навлезем оттатък… Мощно привличане ни изтегля навътре, до онези позиции, от които всички ние ставаме част от монумента, местата, от които белотата и чистотата на формите, тежестта и статиката им имат завладяващо въздействие. Движението и покоят, напрягащата сила на ракурсите са толкова вълнуващи, предадени с такава убедителност, че гигантските обеми на фигурите и обобщени образи на тези древни библейски наши прародители респектират”, каза Любен Генов.

Някои от гостите на изложбата не харесаха, че фигурите са от стиропор. Но какви да бъдат при положение, че след края на изложбата Павел Койчев отново ще ги прибере в ателието си или в някой склад. Но за него важно е самото създаване, а не печалбата за разлика от някои други свои колеги. И тук отново стигаме до въпроса за свободата. Скулпторът беше казал в разговора ни с него за „въпреки.com”:„Усещането за свобода е доста важно, много държа на него. Плащам си за гяволъка. Човек си плаща, всичко си плаща. Добре, че имам жена, която е абсолютно жертвоготовна и деца, и внуци, и така”. И още: „Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това защото абсолютно всичко го правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието. Абсолютно почтено, не съм правил никога компромис, никога не съм правил. И изглежда, важно е човешкото, макар, че за гениите не е важно. Някак си енергията, която влагаш подсъзнателно, тя излъчва”.

А Любен Генов препоръча на всеки от присъствалите на многолюдното откриване на изложбата на Павел Койчев да намери свободно време и да посети поне още веднъж „В градината на тревата“, за да види отново Адам, Ева и летящата над тях „ябълка на познанието“, притихнали в отсъствието на други хора в залата, така, както ги е гледал и създателят им Павел Койчев, аранжирайки тук своята версия на може би най-митичния от разказите в библията – разказът за драмата в Едем. Не губете време – вижте изложбата. Тя продължава само до 23 март. И после скулпторът отново за съжаление ще прибере тези прекрасни стиропорени тела в някой склад да дочакат може би някой ден истинското си раждане в една различна от сегашната градска среда…

5_18

Като казваме градска среда, някак естествено идва и темата за програма „Навън”. Високотехнологичната интерактивна инсталация „Един човек“ на Венелин Шурелов е първото предложение за подкрепа по програма „Навън” за временни художествени инсталации в градска среда на мястото на бившия мавзолей. Творческият съвет на Столична община одобри предложението на 15-членната комисия. Програмата на Столична община, приета през месец юли миналата година е в изпълнение на стратегията „София - творческа столица“. Програмата възникна след интереса миналата година на проекта „Бронзовата къща” на Пламен Деянофф на това място. Скулптурната инсталация на Шурелов фокусира различни аспекти на изкуството в градска среда и взаимовръзката му с обществените процеси, съвременната урбанистика, отношението към историята, паметта и културното наследство. Хубавото обаче тази седмица беше, че поради засиления обществен интерес всички 18 проекта бяха показани за четири дни в оригиналния си вид с всички придружаващи материали – макети и визуализации пред столичната публика в експозиционното пространство на Триъгълната кула, филиал на Регионалния исторически музей - София. Правилата на програмата предвиждат публично представяне само на одобрените от Творческата комисия проекти. Това са „Мавзолеят“ с автор Васил Симитчиев и „Един човек“ с автор Венелин Шурелов. По конструктивно-технически причини проектът „Мавзолеят“ за съжаление няма да бъде реализиран и беше оттеглен от автора си.

Идеята за представянето беше много добра, защото помним неотдавна показването на проектите за българското участие във Венецианското биенале в Министерството на културата, когато в рамките на няколко броени часа в галерия „Средец” на МК на два лаптопа без никаква друга визуализация освен няколко папки, многобройните желаещи /не/можаха да са запознаят с проектите. За това будят недоумение непрекъснатите нападки в социалните мрежи на един от участниците в конкурса срещу резултатите и експонирането на проектите, след като дори вторият класиран Васил Симитчиев не възрази. А знаем неговото пристрастие към това място с желанието му преди време да не се разрушава мавзолеят, а да се „разреже”, да се открие и да стане място за изкуство. Неотдавна при едно от идванията си в България от Швеция, където живее и работи, Васил Симитчиев ни покани заедно с неговите приятели художника Станислав Памукчиев и скулптора Емил Попов да ни разкаже за тази своя идея.

Специално за „въпреки.com” Васил Симитчиев тогава предостави своята гледна точка и концепция. Ето неговият текст: „Раната от „Славното комунистическа минало” не ще да зарасне и гнои. Не за първи път си бутам пръста в неща, без да си давам сметка за последствията. Не съм единственият художник, провокиран от бруталните символи и знаци от това минало. Единствено изкуството може да им даде заслужена присъда изпразвайки ги от съдържание, поставяйки ги в ситуация на „безтегловност”. В онова „славно” време правехме от мухата слон /боли ме, че из съм дал моя скромен принос във възвеличаване на нищото/. Днес, поведението ми на свободен художник ми дава правото да се ползвам с атрибутите на това минало, разголвайки ги от „съдържанието” им и приемайки ги като обекти. Мавзолеят на Г. Д. беше основна част от гръбнака на свещената комунистическа религия /сама за себе си сградата и ситуирането й е едно архитектурно постижение/ и привлича отново внимание ни. Мавзолеят беше физически премахнат от същите сили, които го създадоха. На мястото остана една пуста могила…

Споменът не се изтрива току - така. Той остава, но да го приемем като част от археологията на града /обезболява/, приемайки го като част от историята, /каквато и да е/. Едно миниатюрно копие на мавзолея 1х50, потънало под земното ниво на мястото на несъществуващия вече мавзолей, за да съжителства през вековете с останалите разкопани руини /+ малко хумор/. Един привлекателен туристически обект! Проектът ще породи за и против дискусии. Хайде да дискутираме колективните тоалетни в римските бани във Варна?! Защо не”. Това написа Васил Симитчиев, но за съжаление, както стана дума, неговият проект по конструктивни причини няма засега да се реализира. Но ние си заслужава да помислим върху неговите думи. Още повече, че визираме и бързото и нелепо събаряне преди години на мавзолея. А той би могъл да са превърне в най-естествения музей на тоталитарното изкуство, на който все не можем да намерим истинското място и концепция. Но може би този разговор все още предстои. Както и за бъдещето на това пространство…

9_2

А точно срещу него, в Националната галерия – Двореца беше открита една друга изложба, също имаща общо със свободата, новаторството и традицията. Тя е по повод 110 години от рождението на художника Васил Иванов /1909 – 1975/ и е от колекцията на Борис Бекяров. Васил Иванов е изключителен художник, който се превръща в легенда още приживе. В едно време на конформизъм той има значителен принос в утвърждаване на свободата на твореца у нас. Новаторството на неговото творчество е неотделимо от духовните му възгледи. Васил Иванов е ерудит, философ и мистик, последовател на Петър Дънов. Занимава се с йога, астрология и хиромантия, слави се с дарбата на ясновидец. Живее в малка дървена барака на дъновиския Изгрев. Води затворен, изолиран, свръхконцентриран в творчеството си живот.

Изложбата представя над 90 творби на художника в цялото многообразие на неговото творчество. Основен акцент са работите от т. нар. „космически цикъл”, които са се превърнали във „визитната картичка” на Васил Иванов в историята на изобразителното изкуство, пише кураторът на изложбата Иво Милев. Първата му изложба с „космически” творби през 1964 е забранена директно от ЦК на БКП. Авторът е принуждаван да се отрече от търсенията си. Обвиняван е, че се е превърнал в знаме на „непристойна” група млади хора и че се занимава с прикрити под йогистки упражнения религиозни практики. Въпреки това той успява да продължи активно да работи и да представя произведенията си пред ценителите по цял свят. Нюйоркската енциклопедия на изобразителното изкуство посочва Васил Иванов като създател на направлението „космическа графика”. Архивни кадри от откриването на неговата самостоятелна изложба с творби от „космическия цикъл” през 1965 година показват срещата на Васил Иванов с космонавта Алексей Леонов, първия човек, излязъл в открития космос. Само месец след като е изпълнил тази своя мисия, Леонов посещава България. Вижда работите на Васил Иванов и възкликва: „Той е бил Там!“. 

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

1.Скулпторът Павел Койчев при откриването на изложбата

2, 3 и 4. Изложбата „В градината на тревата” в столичната галерия „Райко Алексиев”

5 и 6. Проектите от програма „Навън” бяха представени в оригиналния си вид с всички придружаващи материали – макети и визуализации

7. Скулпторът Васил Симитчиев /д./ разказа преди време за идеята си на Станислав Памукчиев /л./ и Емил Попов /ц./ в своето ателие

8 и 9. Изложбата с творби на Васил Иванов в Националната галерия – Двореца предизвика голям интерес сред публиката

Моля почакайте...