За поезията като неизбежност

original_5

Интервю на Теодора Станкова с поета Петър Чухов

снимка: Анна Лазарова

Петър Чухов воюва със себе си. С егото си и с комплексите си. Воюва за книгите. Воюва за поезията. Воюва с човешките демони, воюва за смисъла, за почтеността и за смислени каузи. Поетът воюва със силата на словото и използва думите като оръжие, за да освободи нови територии за нас.

 

В предговора на последната си книга „АДdicted” ти „стоварваш“ отговорността върху читателя - „ти си авторът, аз съм само разказвачът“. Поетът облагодетелстван ли е от това да разчита на интелигентния читател?

Необходимостта от активно съавторство на читателя идва от това, че поезията е по-абстрактния клон на словесното изкуство. Прозата например разчита на по-конкретни образи, сюжети. А при лириката можеш да възприемеш думите и образите като рьоршахови петна и всеки да привиди в тях това, което носи в себе си.

Поддържам теорията за изкуството като психотерапия. Такава практика съществува отдавна. Всъщност може би всяко едно действие е психотерапия, защото освобождава някакво психично напрежение. Бездействието е затормозяващо.

Поезията не е ли вид бягство?

Според мен е точно обратното. Поезията е навсякъде около нас. Да си поет е естествено състояние, само че някои са го забравили. Аз лично смятам, че всеки човек е поет. Въпросът е до каква степен формализира това свое качество. Имам предвид дали го формализира като пише. Дори и най-необразованите и първични хора мислят донякъде метафорично. Доказателство са всички народни пословици, поговорки и лафове, базирани на метафори. В тях се съдържа поезия. Самото осмисляне на света е поетически акт.

Това е един дълъг спор, който водя с мои колеги и пишещи приятели, които смятат че писането е привилегия само за избрани. Творчеството е игра и забавление, то трябва да доставя удоволствие. Затова ние не можем да забраняваме на другите хора да изпитват удоволствие от него. За мен това е дискриминация като кастрирането на жените, за да не изпитват удоволствие от секса. Нека всеки пише и има възможност да предложи написаното пред публика. Творчеството доставя удоволствие и трябва да е достъпно за всички. А и в ерата на интернет това вече се случва. Друг е въпросът кое от сътвореното ще бъде припознато като значимо, кое ще остане.

 Затова водиш и курсове по творческо писане…

Често курсистите ме изненадват с интересни образи. Дори не всички да започнат да издават книги, за мен е достатъчно, че започват да се замислят за живеенето, за човешкото съществуване като пресътворяване, което е един вид поетически акт.

Търсещият човек никога не се вписва в границите на един предсказуем свят. Търси себе си едновременно и в миналото, и в бъдещето. Така ли е?

Нищо не се случва единствено тук и сега. Не знам дали и животните не живеят със спомени и това по някакъв начин да свързва живота им с миналото. Хората, даже и тези с най-семпла нагласа, непрекъснато имат връзка с миналото си. Съответно и с бъдещето. Дори клошарите, тези изпаднали от системата индивиди, чиято основна мисъл е как да се нахранят и да поспят на топло, имат някакви планове, ако не за по-далечно, то за по-близко бъдеще. И естествено, имат спомени. Гледам ги, че обичат да разговарят помежду си, очевидно си разказват някакви истории.

С всеки разговор, с всеки спомен или мисъл за бъдещето, излизаме от тук и сега, което значи, че се докосваме до вечността.

В какво се изразява твоята идея за душевно спокойствие?

Често пъти, ако някой ни се усмихне без повод, си мислим, че или е неискрен, или има някакви задни мисли. Това създава тревожност или може би е резултат от тревожност. Според мен тази особеност е характерна за обществата, където властва атмосфера на потиснатост. Психическа, не непременно социална. Хем имаш нужда от хората, хем се дразниш от тяхното присъствие.

Това е много характерно и в ситуацията на литературните отношения. Писателят хем се нуждае от читатели, хем често пъти се отнася презрително към тях - ако може те да съществуват като безлична маса, която да не си вири главата, а само да чете и да акламира. И ако може да не чете други писатели и да не им се радва. Което е невъзможно, това е пълна утопия. Но този своеобразен вид солипсизъм се среща при някои творци, колкото и невероятно да изглежда. Мнозина смятат, че не получават достатъчно внимание. Аз лично не обичам позицията на снизхождение към читателя. Спокойствие за мен е усещането, че всички битуваме в споделени пространства, радваме се един на друг и можем да общуваме в името на съзиданието, а не на разрушението.

Използваш фейсбук-трибуната. Публиката там не те ли притеснява?

Мои приятели ме обвиняват, че качвам прекалено много неща във фейсбук и част от тях не са нищо особено. Позволявам си да публикувам най-различни стихотворения - и по-слаби, в смисъл недонаправени. За мен фейсбук е една творческа лаборатория. Опитвам едно, опитвам друго, за да видя как се възприема. Много от стихотворенията, които се публикуват там, са един вид статуси, които вършат работа като такива, но сложени в книга и дори публикувани в цикъл в периодично издание не биха стояли добре. Да се прави разлика между стихотворение и стихотворение-статус за мен е важно. Нямам нищо против да качвам във фейсбук такива стихотворения, но не бих ги включил в книга. Авторът е първият свой редактор. Той трябва да има автоцензура и да прецени кое произведение заслужава да получи статут на истинска публикация.

Връщаш ли се към твои стари неща? Как се променя писането ти през годините?

Обичам да се ровя в архивите си. Преработвам някои стихотворения, от други взимам идеи. Имам много написани и непубликувани неща, които по една или друга причина не са включени в книга. За мен не е достатъчно едно стихотворение да е добро, а е важно да намира място в определена стихосбирка. За да събера определени стихотворения в поетична книга, трябва да имам усещането, че тя се изгражда около определен смислов и емоционален център.

Преди години пишех силно метафорично. Търсел съм предела на абстрактното и метафорично писане. Имам една книга, която беше готова през 1996 г. - „Когато се завръщат еднорозите“.  Приеха я в издателство, но в последния момент се отказах да я публикувам, видя ми се доста сецесионна, декоративна. Уплаших се, че съм прекалил и не я пуснах тогава, а я издадох чак през 2012 г., защото тогава реших, че вече имам изграден образ на автор и това просто ще бъде допълнителен щрих към него, но няма да го разколебае.

Сега пиша много по-обрано, избягвам разточителството на метафори и поетизми. Този поетически лаконизъм, предполагам, се дължи до голяма степен на заниманията ми с хайку, една форма на поезия, която дисциплинира поетическия изказ.

В най-новата си книга поставяш фундаменталните въпроси за човека. И не се боиш от вечни теми като любовта, смъртта, загубите… А ние сякаш все повече се боим от емпатията и се опитваме да избегнем всичко, което ни причинява болка. Какво означава заглавието на книга „АДdicted” (компилация от думите „ад“ и „addicted“ – пристрастен, от англ.)? Издава ли болка? Към какво си пристрастен?

От 10 години ходя на психоанализа. Това е една пристрастеност – да речем както фитнеса или както ветроходството… Психотерапията е пристрастеност към собствения ад - да се потапяш в несъзнаваното си, където са най-травматичните съдържания на личността. Човек трябва да е склонен да предприеме това „пътуване“. За мен то е като една личностна археология – спускаш се в себе си, откриваш изтласканото травматично съдържание и можеш да го обезсилиш, като го преживееш отново. То вече не работи скрито и не отнема от енергията ти, която се е изразходвала, за да го държи на тъмно. Това ме прави по-устойчив – травматичното вече не е травматично, то става част от ежедневието, не ме изненадва в гръб. Мога да живея с него. Благодарение на психотерапията човек може да се освободи до известна степен от нарцисизма.

Предишната ти книга се казва „Сбогуване с нарцисизма“. Защо бягаш от него?

Не съм му избягал, но до голяма степен съм го опитомил. Невъзможно е съвсем да се отървеш от него. Никой не може да живее щастливо, без да изпитва добри чувства към себе си. Нямам за цел да се превърна в отрекъл се от себе си светец. Но и да си въобразяваш, че си център на Вселената, също не е здравословно. Нарцисизмът в малки количества лекува, в големи количества убива. Просто свиквам с мисълта, че съм човек сред други хора и всеки един от нас е ценен, интересен. Това подклажда моето любопитство към другите и ми носи смирение – така приемам по-лесно, че не винаги съм център на внимание. Ако, да кажем, днес съм имал представяне на книга и съм бил на сцената, то утре ще отида на друго представяне и ще бъда в публиката. Изпитвам удоволствие да гледам изявите на други хора, независимо дали са в сферата на изкуството или сферата на живеенето. Винаги намирам нещо интересно в общуването. Не се опитвам да натрапвам собствената си личност, без да изслушвам другия. Забелязвам все по-често, че когато двама души си говорят, не се слушат, а всеки е потънал в собствения си монолог. Но просто от куртоазия седят заедно. Сякаш това е нормално за нашето време. Срещаме се с много хора и сме изморени от общуване.

А кога думите при общуването са излишни?

Често си мисля за общуването не като за рационален акт. Струва ми се, че най-добре човек общува интуитивно. Веднъж се разхождах с приятел и случайно срещнахме моя позната, която не бях виждал от години. Захванахме с нея един абсурден диалог. Не се питахме „Как си?“ или „Какво правиш?“, а се „замеряхме“ с реплики, които не дават някаква конкретна информация. И когато след 5-6 минути се разделихме, моят приятел каза, че по-безсмислен разговор никога не бил чувал. Но за мен разговорът си беше много по-информативен, отколкото ако хронологично си разказвахме случки от живота с часове. Получих отговора, който търсех. Което е важното в общуването. Казах: „Аз съм тук“. Попитах: „Ти тук ли си?“. И тя ми отговори: „Да, и аз съм тук.“

Как стигна до идеята „Поет на месеца“?

Причината е, че по-малко хора се интересуват от поезия, което, разбира се, е нормално. Виждам, че в библиотеката книгите с поезия почти не се търсят – това вече не ми изглежда нормално. Затова реших да направя нещо полезно в тази насока. Директорът на Столична библиотека, където работя, г-жа Юлия Цинзова, която полага много усилия, за да работи библиотеката като истински културен институт, с радост прие идеята ми и започнахме тази инициатива преди около година и половина.

Интернет основният конкурент на библиотеката ли е? В момента има ли отлив на читатели?

Библиотеката също се дигитализира. Т.е. вече не е задължително да се посещават залите й. Всеки може да влезе в интернет, в сайта на библиотеката и да ползва материали, които са дигитализирани или такива, които не трябва да се изнасят като документи, книги, които са твърде ценни или многократно са реставрирани след изпокъсване. Много от теченията на вестниците и старите литературни списания като „Златорог“ и „Мисъл“, например, в Народната библиотека са на микрофилми, защото оригиналите са твърде уязвими.

Не бих казал, че има отлив, напротив, в Столична библиотека читателите непрекъснато се увеличават. От миналата година например вече имаме и мобилна библиотека – „библиобус”, който обикаля из кварталите с по-слабо библиотечно обслужване и по този начин приобщава много нови читатели.

Имаш много литературни награди. Стана лауреат и на Славейковата награда за 2016 г. със стихотворението си „Свобода или смърт“. Няколко дни след присъждането на националното отличие за поезия се появи петиция с призив наградата да бъде върната. Как ще коментираш тази случка?

Когато взех наградата, никой не ме потърси, но щом се появи петицията да я върна, от много места ме поканиха за интервюта… Подразних се. Значи наградата сама по себе си не е интересна, но когато има някакъв скандал, вече има събитие?! Освен това Славейковият приз ми е присъждан два пъти, което е прецедент.  Въпросът е защо някой си представя, че ако събере гласове, може да отмени мнението на журито? Това е опит за доминация на масовия вкус над вкуса на експерти – литературоведи и известни писатели, каквито са в журито.

Явно някой е засегнат лично, защото, да речем, също е участвал в този конкурс. И реакцията му е: „Как може това стихотворение да наградят? То с какво е по-добро от моето?“. Опасен е този начин на мислене, той не прави разлика между вкус, личен интерес и експертно мнение. Разбира се и хората, които участват в журита, имат свой вкус и предпочитания, това е неизбежно, но се очаква, че са достатъчно добри професионалисти, за да редуцират неговото въздействие до минимум.

Ти стана „скандално“ известен и с наградата „Иван Пейчев“, присъдена ти в края на миналата година за стихосбирката „АДdicted”. Какво всъщност се случи?

Ръководството на Съюза на българските писатели се опита да наложи своята воля, стигна се до прегласуване на наградата след два месеца, като резултатът отново бе в полза на моята книга. Членовете на журито от Съюза напуснаха заседанието и отказаха да подпишат протокола. Това показва също опит за налагане на определени вкусове и интереси без да се уважава легитимния вот на журито. Напоследък това се случва често в практиката на литературните конкурси у нас и е тревожен симптом.

Защо са важни литературните награди?

В повечето случаи наградите се присъждат в резултат на конкурси. Конкурсът е като моментна снимка на съвременното състояние на литературата, а и възможност да видиш другите какво правят. Повод да си припомниш живота и творчеството на автора, на чието име е посветен този конкурс.

Ценно е също, че наградите фиксират вниманието върху поезията. Например конкурсът за дебютна книга „Южна пролет“ в Хасково се превръща в страхотен празник. Фестивал на литературата, на който целият град се събира. Организират се различни акции и събития, пали се литературният огън и три дни градът живее с литература.

Особено смислени са конкурсите, при които всички участници се събират на мястото на награждаването. На студентския конкурс в Шумен, например, 30-40 млади автори се събират и в продължение на три дни участват в четения, присъжда се награда на публиката, поетите сами се слушат и се оценяват. Това е поетическо общуване. За младите автори е много ценно. Там се запознават, стават приятели, сформират се литературни групи. Нещо подобно се случва и в Стара Загора на конкурса „Веселин Ханчев“.

Освен организирания от теб форум „Поет на месеца“, (а от януари тази година и „Разказвач на месеца“) има ли в София други места, където кипи литературен живот?

Разбира се, на много места. Освен в официалните културни институции като библиотеки, читалища, книжарници и галерии, се организират доста четения в барове и клубове, с музика или без. Например в рок-клуб „Мазе“ се правят големи литературни вечери с участието на много автори, а в „Терминал 1“ – премиери. Други места за подобни събития са „Делта Блус Бар”, „Гарванът и гюлето”, „Бар Дак”, „Хралупата”. Аз лично предпочитам тези алтернативни места за литературни срещи, където се събират млади хора, оформят се поетически групи, а и събитията са по-цветни. 

Литературната конкуренция може ли да бъде повод да си развалиш отношенията с приятел?

Естествено, че не. Така, както в тениса по време на турнир състезателите играят настървено един срещу друг, но след срещата се прегръщат. Може да не са непременно искрени, но важното е, че преодоляват моментното настроение и правят този жест. По същия начин е и при литературните приятелства – не е задължително с всички да сме първи приятели помежду си, но е важно да има търпимост между нас.

За кого пишеш?

Казват, че всеки автор би трябвало да има представа към какви читатели се стреми.

Невъзможно е да се харесаш на всички. И все пак аз никога не съм си представял образа на някакъв абстрактен читател. Смятам, че създаването и споделянето на изкуство е като изпращане на сигнали в космоса. Аз изпращам в пространството на човешката емоционалност някакъв сигнал и за мен е ценно да получа ответ оттам. Затова мисля, че го правя.

 

 

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Петър Чухов е поет, писател и рок музикант. Участва в различни нетрадиционни и алтернативни литературни акции, поетически пленери, пърформанси, фестивали, четения. Творбите му са включени в много антологии в България и в чужбина. Преведени са на 18 езика и публикувани в над 20 държави. Автор е и на музика и текстове за песни, свирил е в различни рок формации. Бакалавър е по библиотечни науки и магистър по социология на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. 

Работил е в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, а понастоящем работи в Столична библиотека. Организатор и вдъхновител е на утвърдилата се в библиотеката поредица „Поет на месеца“, а от тази година и на „Разказвач на месеца“. Създател на проекта „Поетически трубадурски двубои”, събитията от който се осъществяват от 2005 г. до днес в София и други градове на страната.

Носител е на много литературни награди. Има издадени 11 стихосбирки, 2 книги с проза, книга за деца, а най-новият му поетичен сборник е „АДdicted”.  Води курсове по творческо писане. Превежда от английски и няколко години води страницата „Муха в аптечката“ във в. „Литературен вестник“ за хайку и свързаните с него кратки форми.

 

Моля почакайте...