За дънните риби, свободата и опиатите на живота

Интервю на Теодора Станкова с писателя Емил Андреев

Погледът му е обърнат към онова тайнствено и митологично, което не е функция на всекидневния живот. Знае как да разкаже за място, на което никога не е бил, но е съчинявал и бленувал. Като Борхес, който казва „Наше е онова, което сме изгубили“, Емил Андреев вярва в наследствената памет. Вярва, че в генома ни са кодирани страхове, представи и обожания. Затова си играе с времето и с книгите си често ни връща в миналото.

В настоящето ломският писател избира да живее в с. Поибрене, махала Равни рът. Място, където може да си изключи телефона, да се шляе, да чете, да мисли. И спокойно, по естествен начин да пише.

Преди да се посвети на писането е бил журналист, преводач, преподавател по английски в Богословския факултет на Софийския университет. В литературата влиза главоломно след четиридесетата си година. Веднага е забелязан с първата си издадена книга „Ломски разкази“ през 1996 г. Скоро след това за литературата ни стават събитие прозаичните сборници „Късен сецесион“ (1998 г.), „Островът на пияниците“ (1999 г.) и пиесите „Да убиеш премиер“ (2004 г.), „Иманяри“, „Бебето“. След това се появяват романите „Стъклената река“ (2004 г.) и „Проклятието на жабата“ (2006 г.), „Лудият Лука“ (2010 г.), „Нашата книга“ (2016 г.).

„Стъклената река“ е роман на годината през 2005 г. и получава наградата „ВИК“, а „Проклятието на жабата“ спечели друга голяма българска награда за белетристика – на веригата книжарници „Хеликон“.

 

Повод да го потърся, за да си поговорим в навечерието на новата година обаче не са книгите и наградите му. А това, че Емил Андреев говори от уникалната гледна точка на професионален писател. И като романтик е по-близо да оптимизма, дори когато се вълнува от отвлечени неща като любов, приятелство, грешка, прошка…

 

Какво е да си професионален писател в България?

Професионален писател в България е нещо като дървено желязо. Още Иван Хаджийски се надсмиваше над подобни хибриди. Днес не е много по-различно и все пак условията позволяват поне да опиташ да свързваш двата края с писателски труд, без да разчиташ на облаги от „партийното и държавното ръководство“, от творчески съюзи, фондации, институти и пр. В този смисъл аз съм независим човек, който пише и се бори да наложи името си като автор, да превърне любовта си към литературата в професия, независимо от трудните условия на пазара в страната. Аз не съм решил да ставам писател – прописал съм като повечето други в юношеските си години. Започнах обаче да издавам сравнително късно, след четиридесетата си година. И книгите, които съм публикувал, се радват на добър прием, което ме окуражава и ми дава известно самочувствие, без обаче да се взимам на сериозно и да забравям откъде съм тръгнал и пред кого стоя. Стремя се да бъда ако не истински професионален писател, то поне максимално откровен със себе си и без илюзии да се отнасям съвестно към това, което съдбата ми е отредила да върша.

 

С какво направихте компромис заради тази своя „прищявка“ да станете писател?

Животът е низ от компромиси и благопристойно лицемерие, които ни помагат да се самозалъгваме, че ги вършим в името на нещо по-добро. Не бих казал, че като ми се е „прищяло“ да съм писател, съм направил кой знае каква жертва. Беше ми омръзнало да живея като курдисан, от-до, да се губя в социалната надпревара за благоденствие и да не следвам мечтите си. За мнозина най-вероятно писателският труд е несериозна работа, но аз не мисля така и затова дръзнах да преподредя битието си. По-скоро съм жертвал сигурност и сладка рутина, но пък съм останал верен на себе си. Не е лесно, разбира се, а и няма гаранции, че рискът си струва. Но, както се казва, на кого му пука!

 

Имате невероятен усет за метафорите. Как с метафора ще опишете днешна България? А след това и една утопична България?

Каквато и метафора да измисля, все няма да е достатъчно красноречива за окаяното състояние на Отечеството ни. То не е такова, каквото ни се иска да бъде. Циврим в последните си надежди, сякаш сме една пресъхваща река, чиито брегове се оголват до костите; водата ни изтича безсмислено към чужди земи, а ние тук стихийно изгребваме последните капки и пълним личните си съдове, за да не измрем съвсем. Избраните да се грижат за реката безогледно и лакомо я източват; избралите ги безропотно потъват в жажда, най-вече за справедливост. Е, Бог такава блага влага не дава! Ние трябва да се хванем за мотиките и да ѝ намерим жилата. С молитви и метафори не става. Колкото до „утопичната България“ – на нея винаги ѝ е било трудно да си намери мястото в днешния все по-антиутопичен свят. Пък и не ни оставят на мира сами да си лъкатушим към световния океан. Нямам светло олицетворение за нейното бъдеще. И да си я представям като късче от райската градина, все за чужди прекупвачи ѝ обираме плодовете – каквото остане тук, или го крадем, или го пилеем; пъдарите ни стрелят само по врабчетата.

 

Ще се съгласите ли с мен, че напоследък писателите твърде много „опростяват“ всичко, за да бъдат разбрани от хората. А вашата работа не би ли трябвало да е в това постоянно да ги приканвате да стават по-умни, по-любопитни, по-анализиращи?

Животът ни се улесни и „опрости“. Имаме вече, неподозирани допреди десетилетия, възможности за общуване и потребление; интернет ни е обсебил изцяло, а черните петъци стават все по-чести и ние като едни съвременни тамплиери на материалното вървим през най-малкото съпротивление из моловете на битието. Противно на предупрежденията на Фокнър жлезите взеха надмощие и все повече и повече си искат своето. Гладът за познание и красота намалява за сметка на насърчаваните удоволствия, развлечения и наркотичната „лекота“ от тях. Потребността от вяра и любов е подменена с шопинг и шупнала разносексуалност. Всеки писател пише според мирогледа и таланта си, с книгите си той може и да „опростява“, и да развлича, и да въздига в размисъл своите читатели; въпрос на личен избор.

 

Какво бихте казал на тези, които избират по-лесното, т. е. материалното?

Правото на избор е свобода. Усилията, които човек полага, за да е по-свободен, минават през познанието и вярата. Ако той не трупа по малко от тях всеки ден, ако в хляба на свободата няма от тяхната мая, тогава той ще е клисав и безвкусен. Най-лесно се замесва тесто само с брашно и вода. Не обичам да давам съвети – нека всеки за себе си открие кое му е по-сладко.

 

Как да се отървем от новия „дявол“ – консумеризма, от широкото разпространение на пошлото? Все по-често се говори за разпад на духовността и християнските ценности в източните демокрации.

Мисля си, че има надежда и въпреки привидния им разпад, християнските ценности са по-устойчиви и не е далеч времето, когато ще се отървем от „дяволското“ проявление на прекомерната потребителност и то не само по празниците. Сега още не сме се наситили, блясъкът на консумеризма е още силен, парите винаги са били решаващи, но Бог винаги ни е давал сили да се преборваме с изкушенията на рогатия, с пошлостта и опростачаването. А и не само източните демокрации се обездуховяват, развитите демокрации са тези, които са „измислили“ консумеризма и подхранват неговите козни; ние сме някак по-невинни и по-несвикнали с тях, затова се и съпротивяваме по-недодялано. Силно вярващите иноверни общности също се съпротивяват и то твърде драстично, но и те се стремят към консуматорското общество и неговите плодове. Как иначе би работила глобалната машина на икономиката?

 

Може ли едно изначално колективистично общество като нашето да се пригоди към студения индивидуален свят?

Нашето общество е потърпевшо от насилствено колективистичното на доскорошния съветски модел; то по-скоро дълго е витаело в пространството на патриархалната задруга, чиито манталитетни остатъци днес все още го терзаят при сблъсъка със „студения“ индивидуален свят. Кооперативното ни мислене бавно и болезнено се пригажда към корпоративното, левите ни представи за разпределението на благата са в потрес от безпардонното им „дясно-олигархично“ случване и това още повече снижава градусите на индивидуалното. То се превръща в един несправедлив леден сатрап, който носи само беди за топлата, обикновено бедна, задружност на общността. Законът увисва сенилно над растящата пропаст между тези два свята, необходимо е социално сътресение пластовете им да се посближат.

 

Смятате ли, че литературата би могла да преобърне хода на това, което се случва?

Не, но все пак помага то да се случва донякъде по-красиво и добронамерено!

Пък и ролята й не е да променя – поне за мен. Чрез литературата преживяваме времена и в този смисъл им влияем, но тъгите и позорите от миналото по-скоро разширяват пространството на бъдещите ни страсти, без да го променят. Друг преобръща хода на случващото се – ние сме обикновени изпълнители.

 

Една книга може ли да бъде „отмъщение“ за нещо? Някои от образите в книгите ви разпознават ли се?

Според мен – не! Книгата не е донос, нито наръчник за симпатична или хомеопатична магия. Тя съдържа изконно-ритуалното в себе си, но не „отмъщава“, а разиграва. Хубавата книга е като словесен танц, който кара душата ти да заиграе. Ако образите в нея са разпознаваеми от повече читатели, т.е. ако всеки намира в тях по нещо от себе си, тогава хорото ще е по-дълго и по-весело. Иначе казано, стремя се образите ми да са събирателни и интересни. Авторът неизбежно разказва себе си, а чрез читателите книгата му „отмъщава“.

 

В книгите си често връщате героите им в детските им години…

Детските години са най-невинната част от живота ни. Винаги ме е вълнувало защо и най-вече как сме свърнали от блажения път на невинността и сме поели по греховния път на страстите. Това не е носталгия, а художествен опит да възкреся и докосна и най-малката частица детска чистота, останала у всеки от нас. Сблъсъкът на детето със съзряването и действителността на възрастните е колосален, енергиите – също. Сякаш се ражда супернова. Но споменът за сладката веселба от детството ще си остава най-реалистичната притча, която няма да спираме да си разказваме, докато се „веселим“ около престарялата трапеза на възрастта.

 

Променя ли се литературният вкус на българина?

Вероятно, но не мога да бъда категоричен като как и в каква посока. Нужно е специално изследване. Има читатели на всякаква литература. Радостното е, че се увеличава броят им – и на световната, и на родната; издателствата се увеличават, а фалиралите книжарници са по-скоро изключения.

 

Някъде казвате, че пишете, за да дишате. Какво точно имате предвид?

Често се шегувам, че пиша, за да дишам. Излиза, че писането е всичко за мене, но съвсем не е така. Просто е това, което най-добре мога да правя. Не вярвам в месианската роля на писателя. Книгите понякога учат, предсказват, облагородяват, но едва ли хората се отнасят към писателя като към месия. Той по-скоро може да ги заблуди – примери има достатъчно. Хората не се вслушват в думите на истинския месия, та какво остава за тези на един простосмъртен пишещ?! Работата на писателя е да създава нещо красиво и вечно, което евентуално би помогнало за по-пълното опознаване и пречистване на човешката природа. Класическото клише (което по необходимост изповядвам), че литературата прави човеците по-добри, все повече се обезсмисля от действителността, в която живеем. Нима след толкова много книги те наистина са станали по-добри? И все пак трябва да се диша и… вярва.

 

Вие кога си повярвахте? Литературните награди помогнаха ли ви?

Всеки има нужда от признание – такава е суетната ни природа, но творецът просто е по-себичен и неизбежното вдъхновение, което го спохожда, докато твори, му създава измамното чувство за особена значимост, едва ли не за свещенодействие. Потребността от признание и друга една черта на човешката природа – състезателността – са родили наградите. Те стават материален израз на открояването, на посочването с пръст и мнозина пишещи се стремят към тях. За мен обаче писането не е надпревара, а „почерк“, който оставяш след себе си. Дали той е четлив, изящен и интересен, не зависи от наградите, а от таланта и вярата в собствените ти сили. Ако ги нямаш и не ги укрепваш, как ще вършиш каквото и да било?! Наградите дават пари и популярност, но не талант и вяра.

 

Коя е най-хубавата награда, която някога си получавал за работата си?

Когато след премиера на моя пиеса покойната актриса Маргарита Дупаринова – царство й небесно! – дойде да ме поздрави и докато се усетя, ми целуна ръка. Представяте ли си! Разплаках се…

 

Героите ви са романтици, а вие? Става ли човек по-романтичен с възрастта, или напротив?

Някои от героите ми наистина са романтици, но други не са. Самият аз предпочитам да съм романтичен, каквото и да означава това в днешно време. По-скоро обичам да ми е уютно и приятно с хората, с които живея, да се веселим повече и да се радваме на малкото, което имаме, без да съм минималист, разбира се. За човека по принцип не мога да кажа какъв става с възрастта – най-видимо е, че се вдетинява, одъртява и оглупява. Вероятно с това става и по-романтичен, и по-мъдър – не знам. Виждал съм за жалост много глупави и лакоми старци, което няма нищо общо с романтиката. За себе си бих избрал, докато сърце, ум и тяло тупкат и мърдат, да не спирам да се изненадвам, веселя и обичам. Дядо ми Петко, светла му памет, живя така до 92 години. Дай боже, и аз да свърша като него! Не като брой години, а като достоен край.

 

Кое не престава да ви изненадва?

Най-много – смъртта на дете! Любовта също не спира да ме изненадва. Но ако спра да се изненадвам от нея и от живота въобще, за какво да съм?!

 

Кога сте се чувствали най-добре?

„Най-добре“ е твърде превъзходно и относително, но да речем: когато съм ставал баща и дядо, когато съм бил влюбен, когато съм бил осенен и съм писал в захлас, когато съм пял и пил с приятели, когато съм бил край вечния Дунав... Различно. Винаги се настройвам да ми е добре, пък каквото дойде. На шега се определям като оптимист с песимистичен асцедент.

 

На надгробната плоча на Никос Казандзакис са написани неговите думи: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм!“. Имало ли е момент, в който да сте се съмнявал в смисъла на вашите усилия?

Непрекъснато се съмнявам, но и вярвам в това, което правя. Противно на Казандзакис, аз все още се надявам и се страхувам. Явно не съм свободен, но пък как да се откажа от опиатите на живота! Всичко може да се обезсмисли, дори и усилията, ала защо? Предпочитам да се радвам, когато е възможно. 

 

Сигурно имате някакво постижение, което си цените най-много, макар отстрани то да не изглежда най-голямо?

Ох, знам ли! Сигурно. На осем години преплувах Дунава и сега, когато съм на шейсет и три, това ми се струва велико постижение. Такова е и фактът, че имам прекрасни приятели, с някои от които сме от детинство.

 

Лесно ли се разделяте с миналото?

Имам добра памет – все още – и никога не се разделям с миналото. Тача си го – с болка, с радост, но не го забравям. Пиша за него, без да го идеализирам, нито да го издокарвам или отричам – мое си е. Миналото е бъдещето ми, което осъзнавам в настоящето.

 

Как избирате заглавия за книгите си?

Въобразявам си, че след дълго обмисляне, но по-скоро те ме избират. Щом се роди идеята, образите и посланията, думите сякаш сами се подреждат; или си въобразявам? Сложна работа! Не е лесно да те споходи хубаво заглавие.

 

Как се живее в дълбокото?

Не знам! Само дънните риби знаят. Хората са повърхностни същества. Шегата настрана, но ако с годините човек потъва в дълбините на мъдростта, то тогава налягането отгоре ще да е доста по-голямо и трудно поносимо.

 

Колко голям е светът на твореца?

Колкото сферата на Паскал и предшествениците му, стигали неизбежно до съждението, че Бог е умопостижима сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде. По-точно не мога да го измеря, затова предпочитам да заимствам нещо проверено във времето.

 

Талантът задължава и обикновено се съчетава със силна самокритичност. Имало ли момент, в който да сте се страхувал, че няма да се справите?

Винаги съм се страхувал и това ме е карало да се боря със себе си и да преодолявам страховете си. Зодия дева съм и като такава съм прекалено критичен и самокритичен, но от друга страна съм твърде лекомислен и обичам силните страсти и предизвикателства. По принцип талантът задължава и ако го имаш, трябва да го развиваш, без да го мъчиш повече, отколкото е необходимо; въпрос на количество и усет.

Как реагирате на страха?

Плаша се и се съмнявам като всеки човек, но не е тайна сред близките ми, че съм хипохондрик – един смешен и мърморещ досадник в техните очи. Достатъчно мнителен съм, но гледам да не прекалявам. Опитвам се да бъда разумен и обективен. Понякога успявам.

 

С какво е интересна личността на автора?

С каквото е интересна всяка личност. Мисля си дори, че един автор с нищо не е по-интересен, освен с онова, което е написал и то наистина е интересно. Важното е да се живее интересно без злоба и насилие.

 

Какво обичате да правите?

Да чета, да майсторя нещо и да се срещам с приятели.

 

А как минавате през трудни моменти на предателство и раздяла? Гневите ли се? Според вас можем ли да изградим умения за справяне с кризите или не си струва да се опитваме?

Ближа рани, опитвам се да забравя, прощавам. Прошката е най-доброто лекарство за справяне с кризите, молитвата – също. Гневя се, но бързо ми минава. Както се шегуват шотландците: прости на оня, който ти е сторил зло, но никога не забравяй името на копелето.

 

Къде се спасявате от кризите?

Където дойде, обикновено в самота на моята колиба в Средна гора.

 

Защо избирахте да живеете в подбалканското село Поибрене. Какво научихте, живеейки там?

В родния ми град Лом съм чувал да казват, че щъркелът си носи насраното дупе навсякъде. Хората там го знаят от дългогодишни наблюдения, тъй като покрай Дунава всяка пролет се заселват много щъркели. Сигурно и аз съм така: където и да отида – все тая. За четиринадесетте години, през които в по-голямата част от годината пребивавам в махалата Равни рът, Поибренско, не научих кой знае какво, но пък благодарение на хората, които живеят там преоткрих човешката добротата и най-вече енергията от нейната сплотеност. Сега вече съм убеден, че няма по-мощна сила от сплотената човешка доброта.

 

Как празнувахте Коледа?

Семейно с най-любимите ми хора!

 

За какво ще кажете „благодаря“ на отиващата си година?

Че все още сме живи и здрави, че има мир и любов.

 

Имате ли писателски съвет – откъде да зареждаме въображението си, когато светът ни се струва сив и досаден?

Нямам! В света има всичко – съзерцавай го, наблюдавай го, вторачвай се в него и в най-малките му подробности, обичай ги, обмисляй ги и той няма да ти е досаден. Все ще намериш нещо хубаво, което може и да те зареди, ако на това разчиташ. Въображението се храни с обич и любов.

 

Моля почакайте...