„Води ме разумът на сърцето“

В памет на Любомир Левчев – едно от последните интервюта на големия поет

На 84-годишна възраст ни напусна един от най-титулуваните български поети. Неговата несъмнена дарба му отрежда незаобиколимо място в литературната ни история. 

Интервю на Теодора Станкова с поета Любомир Левчев

 

Той е от малцината белязани от Бога, които със слова могат да „уловят мига“, за да го направят вечност. Познава силата на думите – за него те са приближаване към онова, което може да се изрази без думи и… отдалечаване от самите думи.
Познава и безсилието на думите, които освен да създават света, нищо друго не могат да направят.

Думите му дават свобода. А на нас ни помагат да виждаме. Поезията за него е случването на живота. Затова стиховете му будят размисъл и задават въпроси – за начина ни на живеене, за същността на познанието, за света, за нас самите…

 

„Играем“ си с думите в навечерието на Коледа с любимия поет на поколения българи – Любомир Левчев. Като дете той мечтаел Дядо Коледа да му донесе подаръци. Сега мечтае той да бъде този Дядо Коледа. И мечтата му се е сбъднала. Не относно възрастта на дядото, а защото и звездите, и времето са негови.

Да, негови са!

 

Наричат ви неостаряваща енигма, поетът на България, белязан от Бог. Вие как бихте определил себе си?

Не се самоопределяй! – предупреждаваше един мой учител по поезия. Но аз не съм много старателен ученик. Може би съм странник.

 

Какво искате да мислят хората за вас?

Каквото искат. Съдейки другите, ние съдим себе си.

 

Какво не знаят хората за вас?

Откъде да знам? Нямам лични тайни. Не мога да ги пазя.

 

Какво от всичко, което сте чули за себе си, ви е жегнало най-силно? Когато срещнете човек, който ви е обидил, гледате ли го в очите?

Лъжата. Гледам я в очите и виждам как тя се превръща в омраза.

 

Сигурно понякога ви е трудно? С кого споделяте проблемите си? Имате ли нужда да се оплачете на някого?

Имам си изповедничка, на която любовта не пречи да казва истината. Понякога споделям с непознати. Те са най-непосредствени и откровени.

 

За кой момент от живота ви е най-мъчително да си спомняте?

Смъртта на баща ми, майка ми и сестра ми.

 

Имало ли е момент, в който да сте се съмнявали в смисъла на вашите усилия?

Да, разбира се. И числото е множествено. А философското оправдание е „контролен скептицизъм“.

 

Сигурно имате някакво постижение, което вие си цените най-много, макар отстрани то да не изглежда най-голямо?

Не зная за какво постижение ме питате, но в личен план благодаря на инстинкта, който ме подтикна в един труден миг, когато всички се отричаха, да заявя публично, че не се отказвам от нито една своя дума. Не защото съм говорил безгрешно, а за да си нося отговорността. Струваше ми скъпо, но спя спокойно. И се отказах от по-нататъшни занимания с практическа политика.

 

Кога сте се чувствали най-добре?

Когато съм се отдавал на чувствата си.

 

Когато се обърнете назад, иска ли ви се нещо да промените?

Не зная. Бъркал съм пътеките. Но не съм бъркал посоките.

 

Лесно ли се разделяте с миналото?

„Лесно“… не бих казал, но предпочитам бързите раздели. Mort subite (внезапна смърт – бел. ред.). А миналото съм го пуснал, но то не си отива.

 

Обичате ли да разглеждате снимки? Кои са най-ярките ви емоционални спомени?

Да, снимки обичам да разглеждам. Но най-ярките емоционални спомени съм обещал да не ги разказвам.

 

Какви са най-ярките моменти, за които си спомняте от времето, когато бяхте председател на Съюза на писателите?

Световните писателски срещи.

 

Как гледате днес на нарои­лите се сдружения на интелектуалци по определен повод?

Равнодушно, защото не се изживявам като интелектуалец.

 

Тази година сте носител на наградата „Златен венец“. Имате всички възможни български награди за литература. И множество международни…

„Златният венец“ е висока награда. Казвал съм вече, че по-висока е само тръненият венец. Разбира се, че нямам и не искам да имам всички възможни български награди за литература. Младият автор има остра нужда от признание. По-късно не знам. Наградите украсяват парадните униформи. А на фронта офицерите обличат войнишки дрехи, защото са по-удобни и не ги отличават от снайперистите на противника. Писателят става писател, когато се научи да вярва в себе си.

 

Кое е най-голямото признание, което сте получавали за работата си?

Веднъж, когато занесох в болницата на вуйчо ми, железничаря, строго забранените цигари, той ме погледна с признателност и ми каза: „Добре свършена работа. От теб става конспиратор.“

 

Смятате ли, че литературата би могла да преобърне хода на това, което се случва?

Днес почти не вярвам. Но това, за което ме питате, е нещо от сферата на чудесата. Да, на художествената литература й се приписват чудотворни свойства. Една книга може да промени внезапно съзнанието на един човек. Но на един народ?! На една история?! На „История славяноболгарская“, която има такава върховна мисия, й беше нужен повече от век.

 

Защо избрахте да живеете в родопското село Полковник Серафимово?

Като че ли природата ме повика. Иска да ми довери нещо важно, което не трябва да се загуби. Но аз още не съм си изпълнил поетия дълг.

 

Какво ви води при взимане на житейски решения – разумът или емоцията?

У Волфганг Гьоте се среща един термин – „разумът на сърцето“. Той ме води.

 

Поетът трябва ли да бъде романтик? Станахте ли по-романтичен с възрастта?

Има много видове романтизъм. На млади години романтизмът е посрещач. На стари е изпращач.

 

Как гледате назад?

С огледало.

 

Какво ви предстои?

Да погледна напред и да видя, че нищо не се вижда.

 

Кое не престава да ви изненадва на 80?

Въпросите на хубавите журналистки.

 

С какво ви тревожи и с какво ви радва тази възраст?          

С едно и също тайнство.

 

Колко голям е светът на твореца?

По-малък, отколкото той си мисли.

 

Какво обичате да правите?

Да фантазирам.

 

Какво успяхте да преодолеете в себе си през изминалата година?

Дори не съм правил опит.

 

Как празнувате Коледа?

Първо, като се правех, че вярвам на Дядо Коледа. После – като се правех на Дядо Коледа.

 

За какво ще кажете „благодаря“ на отиващата си година?

Първо да си отиде, тогава ще си помисля.

 

 

Моля почакайте...