Визуалните предизвикателства на съвременните изкуства

Margarita Yancheva logo 5 BOLD-1 - Copy

Все повече се заличават границите между отделните изкуства. Елементи от изобразителното изкуство, киното, театъра, балета, операта се смесват, за да постигнат сплав, адекватна на съвременното усещане за свързания свят. Налагането на дигиталното изображение все повече извежда на преден план и мястото на визуалния образ в съвременното изкуство.

2_18

Тук не става дума само за изображение, а за цялостно динамично внушение. Няколко събития свързани с изкуството в последните дни в София ни дават повод за тези разсъждения. Представен беше новият XII брой на списанието за театър „Homo ludens” /играещият човек – б.а./, финансиран от програма „Култура” на Столичната община и подкрепен от Национален фонд „Култура”. А основната тема на броя е за визуалния образ и не случайно художник е Венелин Шурелов, който има подчертано пристрастие към темата и театъра. Художникът освен това спечели подкрепа по програма „Навън” на Столична община за временни художествени инсталации в градска среда с високотехнологичната интерактивна инсталация „Един човек”. Съставителите на броя професорите Анна Топалджикова и Николай Йорданов пишат в уводните си думи: „В настоящия брой избрахме да фокусираме вниманието върху визуалната страна на театралния спектакъл като особено важна градивна част на представлението. Визуалното решение е подаден ключ към зрителя, който въздейства сетивно и същевременно обединява смисловия пласт на текста, режисурата, сценографското решение и актьорската игра. Театърът си служи с изобразителния език на живописта, скулптурата, инсталацията, фотографията, киното, но в никое друго изкуство визуалното не протича във времето като живо действие. Видимото на сцената препраща от буквалното представяне на предметния свят и на живото човешко тяло към асоциативни връзки, през лични спомени и изградени представи към абстрактни понятия и философски въпроси. Съвременният театър предлага безкрайни възможности за визуално решение на спектакъла – от минималистичното изображение до свръхизобилието от образи, от достоверността на истинския пясък, вода, стол или нож до използването на най-новите технически открития за възпроизвеждането на образи, заличаващи разликата между действителност и илюзия”.

В думите си при представянето на списанието Анна Топалджикова добави: „Винаги съм имала слабост към визията и въобще към изображението. Първият досег на зрителя е сетивен и визуалното е това, което привлича или отблъсква зрителя и дава възможност да се събуди въображението му. По този начин, той може да минава в по-високо ниво на абстракции”. А художникът проф. Станислав Памукчиев, с когото тя е направила интервю в „Homo ludens” и който е сред номинираните за наградата „Икар” за сценографията си заедно с Иван Добчев за „Нова Библия” в Театрална работилница „Сфумато”, а преди това беше сценограф на „Антигона” в Театър „София” под режисурата отново на Добчев, сподели, че неговото появяване в театъра е малко като пришълец. „Иван Добчев е припознал моя свят като възможен сценичен свят. В тази съвместна работа за мен беше предизвикателство и потресение моят свят да се адаптира към сценично действие. Образът, който винаги съм мислил като статичен, като застинал в един стоп кадър съдържащ в себе си онзи миг вечност и работещ върху дълбокия смисъл със своята компресираност и статичност, изведнъж тези мои разбирания и виждания бяха провокирани. Мои инсталационни проекти бяха адаптирани към сценично пространство и там оживяха. Актьорите започнаха да влизат в тях, да излизат, да контактуват. Реших, че е писано да имат друг живот. С това разбиране за образа бях щастлив, че моето тяло придобива някаква друга жизненост”, призна Памукчиев. За театроведката Венета Дойчева ако тази тема беше поставена преди години вероятно би се ограничила около сценографията и техническите проблеми, но в сегашните години визуалното започна да се свързва с естетиката и атмосфера, както и с връзката между театъра и другите пластически изкуства. Сега визуалното, пластическото, става равно по тежест до текста, до актьора. „Визуалното е фундаментална характеристика на театъра и това за мен е откритието на този фокус и този брой”, заяви Дойчева.

5_16

Визуалният образ по друг начин пък присъства в изобразителното изкуство под формата на видеоарт. И в Софийска градска художествена галерия беше показан не само готов продукт, а и процесът на неговото създаване. Става дума за проекта „Десертът (с черешката на тортата)” на Калин Серапионов. Той въплъщава идеята за празненство, ритуал, психологически портрет, но заедно с това и идеята за общество и художествен живот. Това е третият и последен етап от дългогодишен проект, включващ поредица от видео произведения на Калин Серапионов, започнал преди повече от двайсет години. Създаването на финалната и най-тържествена част протече в рамките на един ден, в централното пространство на Софийска градска художествена галерия, където публиката имаше възможност да наблюдава на живо действието и снимачния процес. Преди да бъде монтирано във формата на видео, произведението протече като пърформанс с участието на избрани от автора художници и куратори, някои от най-разпознаваемите лица на професионалната общност в София.

И трите произведения на Калин Серапионов образуват групови портрети на колеги и приятели, като участниците варират в зависимост от контекста. И в трите задължителен елемент е храната, като метафора на преплитащите се лични и професионални връзки. Ключово е отношението на художника към поканените – от една страна той символично кани на масата, но заедно с това поднася и някои изпитания. Едноканалното видео „Топлата супа и моята домашна общност”, възниква през 1998 г. по повод изложбата Bulgariaavantgarde в Мюнхен. С работата си Калин Серапионов възпроизвежда уютна атмосфера за групата български художници, които по онова време все още рядко се появяват на международна сцена. Супата е много гореща и за автора е важно камерата да хване как всеки се справя с нея – някои духат, други изчакват да изстине, трети я обичат точно такава. „Основното ястие” идва като мащабна видеоинсталация през 2006 г. по повод изложбата „Нито бял куб, нито черна кутия. История в сегашно време”, ретроспектива на ИСИ – София, в СГХГ. На мониторите са членовете на Института за съвременно изкуство, изпълнителен директор на който сега е и Серапионов, а менюто не е леко, състои се само от внушителни джолани. Първото впечатление е за много по-високо качество на заснемане и монтаж. Но освен професионалното израстване на художника, работата метафорично демонстрира какво се е случило след 1998-ма, намесват се кариерата и репутацията, както и трудността да бъдат отстоявани. За разлика от сниманите в студио по-ранни работи последната част от трилогията се проведе публично, в много по-голям мащаб, продължителност и поканени участници. „Десертът (с черешката на тортата)” отразява по-скоро романтичната представа за нашето художествено съвремие – защото включва твърде много радост, цветове, форми и вкусове, и колеги от различни поколения, кръгове и интереси.   

6_16

По обратен начин пък визуалният образ присъства в самостоятелната изложба „Dead  end” на Димитър Митовски в столичната галерия ONE MONEV. Там първо е рисунката, а после идва визуализацията. Проектът „Dead  end” е естествен резултат от идеята за продължението на сериала „Под прикритие“, създаден в периода 2011-2016.  Димитър Митовски започва да работи върху сценария като паралелно рисува ескизи и  бордове на някои ключови сцени. Той изгражда нова несъществуваща среда за героите, които попадат в паралелен свят – „Чистилището”. Рисуването визуализира много ясно представите му за това „място”, както го нарича в сценария. В периода на писане художникът – режисьор  натрупва достатъчно рисунки, които го провокират  да започне  да мисли за нещо по - мащабно, а именно изложба. За да се усети максимално визуалното им въздействие, те трябва да се нарисуват в голям формат с живописна техника. Така се ражда изложбата „Dead end”. Тя представя 7 живописни диптиха , част от концептуалните му ескизи и части от сценария на филма, които предстои да заснеме. „Изложбата трябва да се разглежда като самостоятелно произведение подчинено на принципите на визуалното изкуство”, споделя авторът.

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

1. Новият XXII брой на списанието за театър „Homo ludens”

2. Николай Йорданов и Венелин Шурелов при представянето на списанието

3. Станислав Памукчиев, Анна Топалджикова и Николай Йорданов за основните акценти в „Homo ludens”

4. Калин Серапионов и Весела Ножарова, изкуствовед, куратор и критик,  по време на заснемането на „Десертът (с черешката на тортата)”

5. Владия Михайлова, куратор и културолог, също участва в проекта „Десертът (с черешката на тортата)”

6. Димитър Митовски участва в изложбата по проекта „Музеят Ръб” в Центъра за съвременно изкуство – Пловдив, Баня Старинна през 2016 година

Моля почакайте...