Urban Creatures – нещо истинско и честно

Интервю на Теодора Станкова с Ясен Гешев

Urban Creatures вече десет години променя градската среда и начина ни на мислене, като вдъхва живот на десетки сгради с мащабни творби, приковаващи вниманието отдалече. Няма как да не сте ги забелязали – това са стени, високи над 20 метра, на различни градски локации - близо до НДК, до сградата на Софийската опера и балет, в района на квартал „Подуяне“, до Министерство на енергетиката… И едно е сигурно – срещнете ли ги веднъж, не можете да ги забравите.  

Urban Creatures e платформа, която превръща столицата ни в галерия на открито. На тази открита сцена се изявяват забележителни графити-артисти – популярни имена както от България, така и от цял свят.  

Създател и вдъхновител на платформата е Ясен Гешев, когото в стрийт арт средите наричат Сивия кардинал на графитите.

За него е важно изкуството, което се създава, да не е едноизмерно, защото значимата промяна, която цели, е промяната на съзнанието на хората. Така че хората да започнат да мислят за града по нов начин и по нов начин да изглежда средата.

Иначе Ясен е собственик на компания, която се занимава със стратегически маркетинг консултации на най-високо ниво за големи компании, градове и региони. В компанията се разработват и проекти за цялостна градска трансформация.

Urban Creatures е част от Културния календар на Столицата.

 

 

Вие самият не сте художник, а проправяте път на ърбан културата у нас. Как се случи? Спомняте ли си как се роди идеята?

Стана случайно - като всичко хубаво в този живот. Работех в рекламна агенция. Наложи ми се за един проект да поканя графити артисти и след общата ни работа се запалих, а после нещата се разраснаха. Това изкуство много ми допадна, видя ми се изумително красиво, автентично и истинско, лишено от фалш и претенция и така ме плени. Има същата темерутщина, която и аз имам и това много ми допадна.

 

Като темерут ли се определяте?

Не обичам фалша. Не обичам фалшивите хора, които пречат на съзиданието. Последните ме определят като темерут.

"Творецът и неговите битки", BOZKO 

Как се възпитава ърбан култура? Вие как умножавате броя на феновете си, как карате хората да ви харесват?

Не ги караме. В момента живеем в общество, в което да умножаваш феновете си е най-голямата болест. Това води до много компромиси и до много глупости. „Културата“ на лайковете носи много страдания на хората, които й робуват. Ние не искаме това. Правим истински неща и който ги харесва – да ги харесва.

В съвременното общество алгоритмите управляват хората. И това води до изключителни феномени във всичко, което наблюдаваме около себе си. Наскоро разговарях с един приятел, гимназиален учител в художествена гимназия, който сподели, че учениците винаги търсели одобрението му и не дръзвали да имат собствено мнение или да направят нещо, което той не би харесал. Разбирате ли до каква степен борбата за лайкове определя начина, по който мислим и ще съществуваме. В момента обществото се управлява от това, всички търсят лайкове - от политиците до учениците.

Хората не го осъзнават, но социалните мрежи са проектирани да въздействат на физическо ниво, използват механизми, свързани с начина на работа на мозъка. Популярен пример за това са допаминовите цикли, които се вграждат в различните платформи. Вече не се говори за маркетинг, а за невромаркетинг, който изследва мозъка и неговите особености, за да може да въздейства върху хората. Самите социални мрежи са проектирани по този начин. Хората нямат представа, че са част от глобален алгоритъм, който ги храни и отглежда така, както се отглеждат животни от фермерите…

Аз се занимавам със стратегически маркетинг консултации и използвам същите алгоритми в работата си. Това е професията ми, но ако питате какво е Urban Creatures  - Urban Creatures е нашето желание да направим нещо истинско и честно. Нещо, което не можем да си позволим да правим в професионалните си дела. И затова толкова ревностно пазим Urban Creatures и се опитваме да устоим на всичко, за да го запазим чист.

 The Bull, BOZKO

Какви трудности срещате в тази посока, какво се налага да устоявате?

Ще ви кажа кое ми е най-трудно. Има добри хора, които искат да съзидават и те са  навсякъде – и в държавата, и в администрацията. И пак на същите места има и лоши хора - малки хора с огромно его. Те всъщност са най-голямото зло, защото убиват множество съдби на хора, които нямат силата да им противостоят.

Неминуемо е. Като всеки човек и аз имам ъпс енд даунс, но с течение на времето съм добил рутина и съм се научил с какъв инструментариум винаги да побеждавам. И така още преди да вляза в битката, знам, че пак ще я спечеля. Това ми дава сили да продължавам. Но за 10 години вече се е натрупала много умора. Въпреки че сме рутинирани в тия битки, последните няколко години си задаваме въпроса дали не е безсмислена борбата ни? Колко дълго ще продължаваме без нищо да помръдне? Битките, които проведохме, са толкова тежки и толкова рискове сме поемали - рискували сме живота и прехраната на семействата си. А човек трябва да води битка, когато вижда, че има смисъл от нея и че това, което прави, води до промяна.

Ние, може би, защото сме потопени постоянно в проблемите, не виждаме ефекта от това, което правим.

 

Това звучи пораженчески. При все, че вие ръководите голям екип, ако се случи и вашите хора да загубят вдъхновение...

Това е реализъм. Ако бяхме пораженци никога нямаше да стигнем дотук.

Най-хубавото е, че зад гърба си имам изключителни хора. Не мога да кажа, че ги ръководя. По-точно ги представлявам. При нас няма йерархия. Около мен има огромен брой страхотни хора, а колкото са хората, толкова са мненията, толкова са гледните точки. И винаги някой помага да се вдигнем.

 NASIMO and friends

У нас явно по-трудно се прави стрийт арт отколкото в чужбина?

Не. И аз така си мислех по едно време, но се оказа, че не. Няма общо правило.

По света има места и градове, които припознават стрийт арта като инструмент за постигане на туристически, имиджови и всякакви други стратегически цели, където наистина нещата се случват много по-лесно. Иначе проблемите са изумително сходни навсякъде. Едни и същи проблеми се решават, без значение дали си в София или в Хуелва, Испания.

 

А публиката в България различна ли е?

И да и не. В България публиката си носи едни класически от историческото ни миналото особености – че всяко нещо трябва да има много точно, ясно и конкретно обяснение. Всъщност, самата творба се материализира в съзнанието, тя не трябва да бъде обяснявана. Пабло Пикасо казва, че най-добрият начин да счупиш една творба, е да я обясниш. И всъщност в България това е, което най-много ни различава от западната публика. Ще трябва да мине повече време, за да се промени този феномен.

 

Имате ли обратна връзка с публиката? Търсите ли я?

Всъщност, тя е неизбежна. Това е спецификата на градското изкуство – докато си на улицата, виждаш реакцията на всеки минувач. Голяма част от хората се чувстват задължени да дойдат и да потърсят обяснение какво правиш, защо го правиш. Това е друга наша особеност – в България всеки живее с разбирането, че нещо му принадлежи, че пространството е негово. И иска да получи обяснение: какво се случва там и защо? То не е лошо, просто особеност. Огромна част от хората са изключително подкрепящи и добронамерени. Тяхното внимание ни е приятно, означава, че това, което правим, има смисъл, че за някакъв миг на определено място нещата имат значение...

Най-милият жест на внимание беше, когато младо момче от улица, където работим, имаше рожден ден и ни подари домашно напарвена торта.

 

Босолети, вдъхновен от Вапцаров 

Как се спирате на избора на артист?

Имам си правило, че артистите, с които работя, трабва да водят вътрешна борба, да мислят с главата си. А не, когато отидат на стената, тогава да умуват как да я нарисуват. Артистът трябва да е автентичен, да не бъде позьор за пред камерата и социалните мрежи, а да бъде дълбок човек. Когато човек преживява и се бори вътрешно, това си личи от километри.

 

В проектите търси ли се пропаганда, опитвате ли се да вкарате някакви мисли и идеи в градската среда или е изкуство за самото изкуство?

От опита ми при работа с различни артисти мога да кажа, че за всеки движещата сила е различна. Има артисти, за които най-важна е дадена идея. Други правят изкуство заради самото изкуство. Има и такива, които искат да си правят тяхното си нещо и дори не могат да обяснят какво правят, но то е тяхното нещо. Друг пример е аржентинският художник Франсиско Босолети, който се беше запознал с творчеството на Вапцаров и направи творбата си, вдъхновен от негово произведение. Така че това е много мистичен процес и не мога да го обобщя. Да, при някои артисти водеща е "пропагандата", при други е егото им. При трети е водещо тяхното разбиране за света. Палитрата е много пъстра.

 

Работата през тези години ви е срещнала с много интересни артисти. Коя е най- интересната среща?

Всички срещи са много интересни. Вероятно най-важна беше срещата с полските артисти от Etam Cru – професионалисти на невероятно високо ниво. Да ги гледаш как работят и как мислят беше изумително преживяване. Учихме се от тях през цялото време. И тогава имахме изключително преживяване заедно.  

Пак бяхме потънали в проблеми около проекта, административни спънки, които ни се струваха неразрешими. Бяхме угрижени, събрани в междублоково пространство. И тогава при нас дойде една жена от квартала, много религиозна - прекрасна дама, Юлия Малинова се казва. Накара ни всички да се съберем и да се помолим заедно. А бяхме много шарена компания – християни, католици, кришнари, мюсюмлмани, атеисти... Беше приказен момент - някак си изведнъж всичките ни проблеми се разрешиха, всичко  потръгна. Случи се някаква магия и това ми се е запечатило като най-силния момент  по време на работата ни.

 BOZKO в работен момент

А как избирате мястото? Необходимо ли е да имате обзорен поглед към живота на столицата?

За да бъде истинска една творба, тя трябва да изпълнява три условия, които ние гледаме да се случат. Творбата трябва да има вибрациите на мястото, на което се намира. Да има вибрациите на хората от това място. И самата стена трябва да доминира над цялото пространство - да може да го променя да го трансформира. И когато тези условия са изпълнени, тогава се получава и въздействието, което търсим. Затова сме изключително внимателни при избора на стени.

Много е важно да се мисли за контекста, когато се замисля дадено произведение. Иначе могат се получават нелепи пропуски. Например – случай от София, няма да кажа квартала, за да не обиждам хората, които са го правили. На стената е изобразен цар Симеон - величествен, на бял кон с копие. А върху стената, на която е реализиран проектът, върху изображението на владетеля и неговия кон се отварят 8 малки прозорчета – отдушници на тоалетни. Абсурдно е.

 

А кое е мястото в София, което вас самия описва най-добре?

София е трудно за описване място. Градът е с 9200-годишна история – от тогава са неолитните находки в Слатина. В същото време имаме и бетонни гета. София е толкова разнолика, че е трудно да бъде обобщена, защото всички епохи са оставили своя отпечатък. Не мога да го опиша – това е хейт-лъв рийлейшъншип – един път я мразиш, ненавиждаш и копнееш да отидеш в Гърция. Друг път столицата ти е мила и родна - най-близкото място на света.

Ако трябва да сетя за едно място, което ме описва най-добре – това е летището, преди да построят новия проход за терминал 2. Еклектиката му беше изумителна. 3-4 дни прекарах там с BOZKO, който рисуваше едни колони – проект за френския канал „Арте“. Действителността се дефинираше от строгите офисни сгради, между които се щураха малки невестулки, а циганите беряха шипки в полето, докато самолетите нон-стоп прелитаха над главите ни. Цялата тази еклектичност може би съм най-много аз.

 

Защо повтаряме една и съща грешка?

Щото сме глупави. Слепи и глупави. Не се напъваме да мислим, да бъдем по-добри,  безхаберни сме. И затова повтаряме една и съща грешка.

Saint George by BOZKO 

Как човек се научава на съзерцание?

Умението да виждаш е много специфично, а съзерцанието е най-могъщият инструмент на света. Всеки един проект, всяко едно място, на което сме били, се оказва отделен свят със своите правила, закономерности и представи. И е прекрасно, когато ги откриеш. Да си жив – значи да съзерцаваш.

По време на изпълнението на даден проект заживяваме със седмици на едно и също място и забелязвам, че хората от квартала минават по улицата като космонавти. Те не виждат. Гледат и не виждат. Имат спомени къде са нещата, но всъщност не ги забелязват.

Мозъкът е 99 процента от зрението. Когато застанеш на едно място и си дадеш време да го гледаш и да размишляваш върху него, изплуват много неща.

Не знам как се научих… Всъщност работата ми с BOZKO  ме научи най-много на съзерцание. Може би най-голямото постижение на това, което правим, е че артисти като BOZKO могат да накарат хората да се замислят и да задават въпроси. И съм сигурен, че ще дойде един момент, когато артисти като него ще бъдат изучавани в академиите и в училищата.

 

Как си представяте съдбата на вашите стени след 20-30 и повече години?

Имаме една апокалиптична шега. Докато правим стените, непрекъснато си говорим за разни неща, за да минава времето по-лесно. Чат-пат се сещаме и за апокалипсисите, предсказани на човечеството и че единственото нещо, което ще остане сред армия от зомбита, са стените. (Смее се.) Глупава шега, но като ме попитахте, това ми хрумна.

 

 

Моля почакайте...