Творчеството като съдба и преодоляване

Margarita Yancheva logo 5 BOLD-1 - Copy

„В тези стихове има съдба. В моите книги винаги е било така. И тази стихосбирка, тя е главно любовна, но всъщност скритият елемент в нея е, че тя е книга за раздялата”. Това каза младият поет Росен Карамфилов при получаването в началото на седмицата на наградата на името на Владимир Башев за стихосбирката си „Церебрална поезия” /ИК „Жанет” 45/.

Наградата е за поет до 32 години, на каквато възраст след катастрофа си отива от нашия свят Владимир Башев и се дава от Национален дарителски фонд „13 века България”. Традиционно церемонията се състоя в Литературния кабинет „Владимир Башев“ при Националния литературен музей. Домът на Владимир Башев е завещан на НДФ „13 века България“ с право на ползването му от Музея, като място за творчески срещи на съвременни творци от различни поколения. Самото връчване на наградата беше ден след като се навършиха 50 години от смъртта на Башев, а в деня на церемонията Росен Карамфилов имаше рожден ден – навърши 25 години. Като че ли тези съвпадения, бяха и знакови за връзката между поетите. А и още едно общо – болката като движеща сила в поезията, както и във всяко изкуство. Не само личната болка, но и тази за света. И това е, което сближава поетите от различните поколения.

2_9Развълнуван Росен Карамфилов прочете две стихотворения – едното посветено на баща му, незабравимия изключителен творец Кольо Карамфилов, който почина през 2014 година. Помним изключителната грижа на Кольо за сина си, който страдаше от тежко заболяване. Но именно тази грижа направи възможност Росен да преодолее мъката и болката от болестта чрез своя духовен стремеж. Синът сподели: „Едното стихотворение е посветено на моя баща Кольо Карамфилов, небесна му памет, заради когото аз всъщност съм това, което съм в момента. До голяма степен моята поезия, това че почнах да се занимавам с писане, започнах да си надграждам този талант до много голяма степен се дължи на него. Има някои неща, които идват свише, те не се обясняват. Това си е някакъв път. И за мен тази книга беше много голям път”.

И още едно събитие, което прави връзка между болката, преодоляването и мястото на родителя. Това е изложбата на Динко Стоев в галерия „Райко Алексиев” в София, която продължава до 30 ноември. Художникът Динко Стоев е син на големия и позабравен напоследък български писател Генчо Стоев. В разговор за „въпреки.com” Динко Стоев разказа за връзката с покойния си баща, за проблемите около неговата честност и неприспособимост към лицемерното тогава битие, които са се отразили и на неговото творчество като художника. Както и всекидневието, което ни заобикаля. Картините на Динко Стоев са тревожни, но това не значи, че той не обича света около себе си. Просто това е неговият начин за преодоляване на болката. „Безкрайно много го обичам. Аз съм много жизнено същество, което иска да получи много от този свят. И дефицитът, който се получава – недостигът на това, което получавам си го взимам чрез живописта”, каза Динко Стоев.

И не случайно той сподели нещо, което е важно за всяко изкуство ако не иска да е декоративно, а същностно и изстрадано. „Искам да споделя нещо без да обиждам колегите, които не са в тази посока. Картини и творчество, което е наполовина честно, наполовина откровено, авторът не гледа в себе си, не показва нищо от себе си, а иска да хване част от Витоша, малко дръвче, малко голичко, гръбче или нещо такова - за мен тези картини нямат сериозна стойност. Трябва да се покаже, до край да се отиде. Или поне да има такъв опит. Докрай на това, което си, което чувстваш, което можеш да дадеш. Тези картини, въпреки червеното, пък и драмата, тревогата и така нататък, те ми носят страшно удоволствие, докато ги рисувам. Аз съм много, много щастлив, когато ги рисувам. Освобождавам се и най-вече запълвам онази огромна празнина между мен и желанието да бъда някой с работа, с реална продукция. Аз реално съм свършил нещо, което го виждам, че ме удовлетворява и това ме отскубва, оттласква ме от дъното, където може би се чувствам. И се приближавам към мястото, където има въздух. И чувствам, че съм свършил нещо хубаво, дори през деня да съм преживял нещо неприятно или да са ми случили лоши неща, като рисувам така с всичка сила и като го видя, че е станало, съм доволен”, каза Динко Стоев в този разговор.

5_6И още едно събитие в културния живот на столицата, където болката на света отново присъства. Това е премиерата в Театрална работилница „Сфумато” на спектаклите от Програма Достоевски “Изгонването на бесовете” – „Идиот” /адаптация и режисура Маргарита Младенова/ и „Бесове” /адаптация и режисура Иван Добчев/. И ще цитираме част от рецензията на младия философ и поет Валентин Славеев от неговата рецензия за спектаклите за „въпреки.com”: „Изгонването на бесовете“ е проект за опасността от примирение. То се е появило, когато унищожението на човека от самия човек е започнало. Двете постановки задават въпроси. Сякаш зад стъкло показват действителност, над която зрителят има право да избира – дали да се възмущава, дали да се забавлява. Унищожението на доброто във всекидневието е скандален спектакъл, който човекът избира как да гледа. Въпросите възникващи по време и след двете премиерни представления питат по отношение на две неща: едното, от които е дали е останало нещо от човека за човека; какъв е човекът след изгубването му. Ако е премината голямата граница на нашата мяра, то ние сме се озовали в категориите на над-човешкото. Приемайки, че това е така, то санкцията за божествените ни претенции има само един съд. Театралният превод на Достоевски не винаги означава, че крайният резултат ще остане в рамките на театъра. В случая с „Бесове“ и „Идиот“ зрителят наблюдава минаване отвъд актьорска игра и режисьорски решения. Представленията преминават в изповеди, които са резултат от проникване в идеите на Достоевски. Изповедите се превръщат в ритуали, в които зрителят е въвлечен, защото всепроникващото зло не остава само на сцената”, написа Валентин Славеев. 

Автори: Екип на сайт за култура „Въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

1 и 2. Росен Карамфилов при получаването на наградата за стихосбирката си „Церебрална поезия”

3 и 4. Художникът Динко Стоев сред картините си в столичната галерия „Райко Алексиев”

5. Сцена от „Идиот” в „Сфумато” – снимка Яна Лозева, архив на театъра

6.„Бесове” в „Сфумато” – снимка Яна Лозева, архив на театъра

Моля почакайте...