Толерантността е в различието, не в безразличието

Margarita Yancheva logo 5 BOLD-1 - Copy (1)

 „Толерантността като култура” беше темата на арт хепънинга, организиран от фондация „Въпреки” с финансовата подкрепа на Програма „Европа” на Столична община. Той се състоя за трети път на 10 октомври 2020 г. на знаковата софийска улица „Цар Самуил” - в отсечката между „Денкоглу” и „Солунска”.

4_16

На това място има много галерии и духовни пространства, а център на събитието беше едно от тях - Derida Dance Center. Темите „Толерантността като култура” или „Културата като толерантност” бяха изговорени, изтанцувани и изрисувани от партньорите на проекта 134 СУ „Димчо Дебелянов“, Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука”, Derida Dance Center, галериите „Интро” и „Париж”, Полския институт и столичния район „Триадица”.

Културата е толерантност по самата си същност – опит да разбереш света и хората. Но и толерантността включва в себе си културата на общуване, емпатията, интереса към различието и различните, към хората, животните и природата. Много може да се говори за толерантността – за нейното присъствие или отсъствие в обществото, особено при нас. Гордеем се със спасението на българските евреи, но сме безразлични към различни неофашистки прояви у нас по стадиони, шествия, а дори и сред подрастващите, след сблъсъци на противостоящи си групи от тийнейджъри. Но има ли нещо общо между толерантността към различните и различието, и безразличието към подобни прояви. Затова и предложихме две теми за есетата на учениците: „Не съм съгласен с това, което казвате. Но ще пожертвам целия си живот, защитавайки правото ви да изказвате собственото си мнение“ по Волтер. И друго: „Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Трябва да се борим за правото да проявяваме нетолерантност към нетолерантните” по Карл Попър.

3_14

А ето и някои от мненията на учениците: „Идеята за толерантността е да приемем различията между хората. Само това обаче не е достатъчно за едно развито общество. Толерантност без отговорност не е толерантност, а безразличие. Казват, че мълчанието е знак на съгласие. Ако „толерираме” несправедливост, нима това не е същото като това да се съгласим с нея?”, пита Ния Тодорова от 12 „а” клас на 134 СУ „Димчо Дебелянов”. Толерантност не означава да сме еднакви, а да приемем, че сме различни и да уважаваме различията, се отбелязва в доста от есетата. Мартина Цекулова от 10 „б” клас на 134 у-ще пише: „Толерантност притежават онези, които умеят да осъзнаят различията между хората и ги приемат за необходими. Замислете се: „Кой би искал личност, която да бъде напълно като него”. Колкото и лицемерно да звучи – няма такъв човек. Различията са тези, които ни ръководят по пътя на живота.” А Мая Петкова от 12 „а” клас на 134 у-ще пише в есето си: „Толерантността е нормата, която ни помага да се адаптираме, да съжителстваме с многообразието от религии, култури и прояви на човешка идентичност”. Божидара Иванова от 10 „а” клас на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” пък споделя: „Наскоро чух изказването на една американка, която твърдеше, че този начин е правилният за борба срещу расизма, защото „всички хубави неща се постигали с революция, а всяка революция започвала с вандализъм”. Дали това е пътят? Историята неведнъж е показвала, че нещата постигнати с насилие са нетрайни. Каква толерантност в насилието? Може ли едно движение, с такава мирна идея като постигане на толерантност и разбирателство, да постига своите цели чрез насилие?!”, пита Божидара Иванова и сочи като обратен пример принципите на Махатма Ганди за ненасилието и положителните резултати, които постигна неговото движение в Индия.

20_1

Впрочем Индия и толерантността присъстваха и в друг модул на събитието – в концерта „Отразена луна” - дзен импровизации върху вибрациите на тишината - на Марина Великова и Венцислав Благоев - вокал /тромпет/ пеещи купи/ хармониум/ танпура - джаз на бавното движение. Това беше премиера на техния проект, в който се съчетава джаз с етническа и сакрална музика. За Марина Великова има изключителна хармоничност в съчетаването на звука на тромпета с пеене, тибетски купи за медитация, хармониум и танпура. А за двамата това е едно събиране след дългогодишни уговорки. Наистина, тази музика предложи едно толерантно общуване между богати музикални култури и отлични музиканти. Така и публиката възприе този различен концерт. В началото на годината Марина Великова се завърна от Индия след като четири години беше стипендиантка на Министерството на образованието и Индийския съвет за културни връзки, и беше единствената избрана за обучение по музика от общо 43 кандидати. „Изтокът е мястото, където заради бавното темпо човек може да погледне навътре в себе си… Аз се вълнувам от будистката философия. В живота си прилагам следването на средния път… Индия е мястото, на което аз открих съществуването на тишината. Тишината е мястото, от което тръгват животът и звукът, който е най-високата материализирана енергия. Тишината ни дава възможност да се обърнем към себе си“, каза Марина Великова по БНР след връщането си от Индия. Тя е част от групата български артисти, които на 15 май 1996 година на платото под връх Калапатар, срещу Еверест, на 5350 метра надморска височина осъществиха най-височинния концерт на планетата, влязъл в Книгата на рекордите на Гинес. Марина е част и от група „Ом“, която изпълнява музика, която се движи на ръба на джаза и етническата музика.

5_10

Но да се върнем към началото на събитието. То започна с изложби на учениците от Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” и Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” в галериите „Париж” и „Интро”. По време на откриването на събитието някои от учениците бяха отличени с грамоти и книги, предоставени от Полския институт и издателствата „Кралица „Маб”, издателска къща „Несарт – Милен Миланов” и „Обсидиан”. Отбелязани бяха най-добрите изобразителни творби, както и есетата. „Целта с такива събития е културата и толерантността да бъдат част от нашите отношения. Има ли всъщност култура без толерантност, се питам? Според мен, не, защото толерантността, емпатията, съпричастността към другия, знанието за другия е част от културата ни. Благодаря, че сте част от този проект, който сигурна съм, ще ви даде много по-здрави приятелства, по-голяма устойчивост като човеци в живота”, отбеляза Малина Едрева, председател на постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в Столичния общински съвет при откриването на арт хепънинга. Тя отчете смисъла от такова взаимодействие по проекти и подпомагане на неправителствени организации от страна на Столична община и взаимодействие между тях /в случая между фондация „Въпреки”, общинските власти, Програма „Европа” на СО, училищата и с международно присъствие – Полския институт и представители на Израелското посолство, между които и съпругата на посланика г-жа Верет Елрон и нейна гостенка израелската хореографка Мириам Енгел, която е работила с балет „Арабеск“и си сътрудничи с Dance Center Derida – б.а./. В програмата културните събития също бяха избрани с акцент към толерантността. Такъв беше спектакълът „Синтетики”. Той изследва темата за вредата от пластмасата артикулирано, разбираемо и плавно. Хореографията на Живко Желязков отбелязва дебюта на три млади изпълнителки, завършили обучителната програма Dance Port Derida и в същото време това беше първата премиера, която откри преди време това ново сценично пространство на компанията. „Синтетики“ е представление за пластмасовия човек, или по-скоро за пластмасовото „същество“, тъй като всички човешки белези и качества са покрити от слоя найлон, от който то е съставено и разпръсква около себе си. Тревожен и аргументиран, спектакълът е достоен дебют за трите изпълнителки, които се справят с нелеката задача да проведат хореографската гледна точка към все по-актуалния проблем с пластмасата.

14_9

Следващ модул беше дискусия по темата с участието на бившия ученик от 134 у-ще Мирослав Маранов, сега студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски” по специалността „Хебраистика”. А проф. Правда Спасова, преводачка на книгите за Януш Корчак, връчени и като награди за някои есета и предоставени от Полския институт наред с книгата с поезия на Папа Йоан Павел II „Римски триптих”, се включи в дискусията. Януш Корчак /полски лекар педиатър, писател и педагог от еврейски произход/ умира през 1942 г. в концентрационния лагер „Треблинка” заедно със своите възпитаници от сиропиталището, в което е работил. Предложено му е да се спаси, но той отказва. Проф. Спасова попита: „Какво прави всъщност Корчак? Освен, че е един от екзистенциалните герои, защото следва своя избор докрай, последователно и смъртта за него не е по-високата ценност. По-високата ценност е човешкото достойнство и това да бъдем автентични хора. Такива каквито сме избрали да бъдем и такива, каквито сме се изградили. И защо всичко това е свързано с толерантността? Защото това, на което Корчак учи своите деца е преди всичко уважение към човешкото достойнство. Само че, за да уважаваш човешкото достойнство, трябва самият ти да си изградил в себе си чувство за достойнство. И това да е една голяма ценност, около която изграждаш себе си. Тогава ти можеш и да уважаваш достойнството на другия, което е наистина висшата проява на толерантност”, каза проф. Правда Спасова и разказа за това как Корчак се отнася към децата като личности с достойнство. Толерантността се отнася и отношението ни към близкото минало. В тази посока е и възприемането ни на паметниците от соца. И в тази връзка беше показан и проектът „Нонумент” на Стефан А. Щерев и ЛИГНА - Германия  /Оле Фрам, Торстен Михаелсен, Михаел Хюнерс/, с режисьор Васил Къркеланов за монумента „Бузлуджа” и отношението към паметниците на миналото. „Днес Нонументът Бузлуджа се разпада материално. Духовно се е изпарил още в момента на изграждането си. Ярката му звезда вече не се вижда на север и на юг. Този „дом” на идеологията днес е руина. Дом на руинизма? На бузлуджанизма? На песимизма? Графити артисти, авантюристи, пътешественици и любопитни нахлуват през всеки възможен процеп на този надупчен „параклис” на измисленото бъдеще. Кацнал като забравена от друга галактика летяща чиния на този връх, Нонументът пита - какво значение ще му сложим? Или колко динамит ще му поставим.”, пишат авторите за своя пърформанс, който е заснет и го видяхме. Разбира се, не можем да пропуснем, че вече започна реставрация на мозайките на този тоталитарен паметник с финансовата помощ на фондация „Гети”. За финала на арт хепънинга „Толерантността като култура” или „Културата като толерантност” вече стана дума. В концерта „Отразена луна” - дзен импровизации върху вибрациите на тишината - на Марина Великова и Венцислав Благоев - вокал/ тромпет/ пеещи купи/ хармониум/ танпура - джаз на бавното движение дишаше и звучеше неподправената толерантност към музикални стилове и духовни пространства.

11_8

А ние искаме да завършим с думите на световноизвестния френски писател, драматург и артист Ерик - Еманюел Шмит, провокирали ни в някаква степен и за този проект. На среща в Народния театър „Иван Вазов“ преди време Ерик - Еманюел Шмит каза: „Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността и глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“. Ние не искаме да водим битка. Но смятаме, че след този хепънинг младите и не толкова младите, които присъстваха, ще се замислят. Защото, както написа в своето есе Йоанна Цанова от 12 „а” клас на 134 СУ „Димчо Дебелянов”: „Докато има хора, които толерират и уважават, ще има и такива, които се налагат над останалите. От нас зависи какво сме готови да изградим от себе си. Всеки има правото на лично мнение, но не всеки е готов да приеме нечие чуждо – и там е проблемът”. А Александрина Янева от 11 „а” клас на същото училище признава: „Много силно се надявам повечето хора да избират правилната посока не само за другите, но и за себе си. Защото въпреки, че всички сме различни и уникални, уникални с мнението си, външния си вид и стил, има едно нещо, което се надявам и вярвам, че свързва всички хора. И това нещо е толерантността. Толерантността, която се крие във всеки един от нас. Толерантността, която ни прави по-добри!”. А Мая Петкова от 12 „а” клас на 134 у-ще възкликва: „Е, ти толерантен ли си, или вече толерантността е станала част от теб?”

Текст: Екип на „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов

1 - 2. Плакатът на арт хепънинга „Толерантността като култура“

3 - 7. Изложби на учениците бяха подредени в галериите „Интро“ и „Париж“

8. Директорката на 134 СУ “Димчо Дебелянов” Весела Палдъмова /л./ и директорката на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” Лили Балева /д./ също бяха със своите ученици

9. Част от присъстващите на събитието

10. Малина Едрева, председател на постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в Столичния общински съвет, изрази задоволството си от подобни събития, организирани с помощта на СО

11 - 13. Derida Dance Center беше център на арт хепънинга

14 - 15. Проф. Правда Спасова и участнички в дискусията по темата16. До 20. Прекрасен завършек на събитието беше концертът на Венци Благоев и Марина Великова „Отразена луна“

Моля почакайте...