Тео от Кюстендил до Канада

Интервю на Теодора Станкова с Теодор Ушев

Той няма нужда от представяне. Познат и признат е във всяка точка на планетата. Особено след като част от неговата визитна картичка стана „Сляпата Вайша“ - една история за тревожния човек днес, който търси изход в миналото и в бъдещето.

А в каква посока гледа Теодор Ушев? Той обича съвремието си и пуска миналото да си върви. Не търси мечтите си в бъдещето. В миналото и в бъдещето само се анализира. В настоящето просто действа. Вярва, че изкуството може да преобърне хода на това, което се случва. Повлиян е еднакво от Гоя и от плеядата кюстендилски художници. И работи неуморно, за да промени света и живота на хората към по-добро.

 

Определяте себе си като културен емигрант, чувствате се гражданин на света. Патриотизмът за вас демоде ли е?

Какво значи патриотизъм? Аз навсякъде, където обикалям по света, първото нещо, с което се представям и което пиша във всички биографии е, че съм роден в Кюстендил, България. Независимо от това къде живея в момента и къде работя. Това е факт. А патриотизма всеки го носи със себе си и той може да има най-неочаквани проявления. Случвало ми се е да се развълнувам, очите ми неочаквано да се просълзят от нещо привидно дребно. Например, ако отида на хубав концерт, в който има българско участие. Или когато видя картини на добър български художник. Да, по отношение на такива срещи по света, съм патриот. Но определено не съм от хората, които се тупат по гърдите и носят тениски с българското знаме, с умни цитати на гърба. Да обръщаме историята постоянно, да се кичим с неща, които прадедите ни са направили и за които ние нямаме никаква заслуга, ми се струва много неадекватно. Има много по-важни неща в момента, които можем да правим, които да променят към добро бъдещето на страната ни.

Не приличате на творец, замаян от успеха. Как се предпазвате от суетата?

Бия си шамари. (Смее се.) Това е шега, разбира се. Опитвам се да не се взимам много на сериозно. Смятам, че нищо не съм постигнал до този момент. Работите, които съм правил, са стигали до някакви нива. Които не са върхът. Нито съм най-добрият, нито съм най-талантливият, нито пък най-трудолюбивият творец. Така че, наистина не се взимам на сериозно.

Нещо, което много ми пречи напоследък, е вниманието на медиите. 

Вие има какво да кажете на хората в България. Българите имат нужда от по-високо самочувствие. През последните десетилетия ми се струва, че целенасочено в България се опитваме да живеем по-просто. А талантливите хора отиват да живеят в по-сложни общества и там се опитват да се интегрират. Тук сякаш остават по-просто живеещите хора, които си излъчват прости лидери.

На хората искам много да благодаря, страшно много българи ми пишат. Особено покрай историята с Оскарите. Много обикновени хора, а не колеги, ми пишеха. Окуражаваха ме, защото не беше лесно.

А в конкретния случай не съм много съгласен с тази ваша теза. Не мисля, че в чужбина излизат по-добрите и че има някаква софистицираност у хората, които живеят навън. Те са отишли да си осигурят такъв начин на живот, какъвто в България не са могли. И тези, които са решили да устройват живота си на друго място, са абсолютно представителна извадка на хората, които живеят в България. Нито са по-добри, нито са по-умни. Просто попадат в едни дисциплинирани общества, в които няма как да мърдат. Затова не виждам защо българите да нямат самочувствие. Ние сме нация като всички останали. Нито сме по-умни, нито сме по-глупави. Виждали сме и доста по-прости нации от нас. Всичко се свежда до организираност и ред, което ни липсва. И може би сме малко по-невъзпитани.

Знаете ли, когато отидох в Канада, постоянно чувах: „аха, ти да не си от източноевропейските ароганти“. Там съществува такъв термин – „източноевропейска арогантност“. И той не е дошъл от българите, а се е установил „благодарение“ на руснаци, поляци и румънци, които там заявяват, че знаят всичко и могат да правят каквото си искат. За тях редът не съществува. И това им е големият проблем.

Няма никакво значение къде живееш, къде изкарваш прехраната си, дали идваш или се връщаш. Светът ни вече е такъв, че сме като цигани катунари. Човек може да бъде щастлив, независимо дали е в България или навън.

По-трудно ли се прави изкуство в България в сравнение с чужбина?

Да. По много причини. Не е вярно, че в България се дават малко пари за култура. Отделят се пари за изкуство, които съвсем не са малко. Но те не отиват при правилните хора. Тези пари потъват в пустинята на бюрокрацията и се харчат за абсолютно ненужни неща. Няма ефикасност в разпределянето на тези средства. Те не отиват при хората, които наистина могат да създадат нещо. Продължавам да се учудвам, как е възможно държава със 7-милионно население, да издържа 35 държавни театъра?! Това е пълно безумие. Изкуството не печели по този начин. Нито актьорите, нито зрителите, нито държавата. Никой. Същото е и при художниците, и при всяка една културна общност. Никой не си е направил труда да седне, да изчисли и да насочи правилно финансите. А и гилдиите по някакъв начин са много силни и не позволяват да се случи тази малка промяна, която да направи нещата по-гъвкави.

Другият огромен проблем на българското изкуство е, че няма културни мениджъри. Няма хора, които да организират случващото се във всички сфери на изкуството.

На мен ми е страшно мъчно… В София има страхотни галерии, които могат да се видят, случват се толкова много интересни неща…

Огромният поток от туристи, които пристигат в страната с евтините авиокомпании, могат много лесно да бъдат вкарани в театрите, да бъдат привлечени да посетят изложбени зали, опера, балет… Това обаче няма как да се случи, защото като кацнете на летище София, няма как да разберете, че в България нещо става. Трябва да се ровите много усилено, за да откриете някаква информация.

И на мен ми се е случвало нещо подобно - в прословутия „Квадрат 500“, където определено има проблеми от организационна гледна точка. Пробвах се да вляза поне три пъти – или не мога да намеря входа, или е затворено по не знам какви си причини. При това в делничен ден, когато би трябвало да работи! И още куп подобни дивотии… Да не говорим, че няма нито една указателна табела, която да сочи къде се намира въпросната галерия. Указателни табели изобщо липсват. Ами ако тръгнете из страната, в провинцията е абсолютна трагедия. Ако някой влезе в галерия или музей, не може нищо да разбере. Няма никакви обяснения, камо ли надписи на  английски.

На българското изкуство, освен че му пречи бюрокрацията, му липсва рекламата. Няма го този, който може да презентира.

А нещо жизнеутвърждаващо виждате ли наоколо, когато се връщате в България?

Всичко е жизнеутвърждаващо. Опитвам се да не виждам лошите неща, когато се прибирам в България. Идвам доста често, винаги, когато пътувам до Европа, се опитвам поне за седмица да се прибера тук, да свърша някаква работа.

Смятам, че живея в едно много интересно време, което в никакъв случай не е по-лошо от тези, които го предшестваха. Винаги е имало трудности и винаги е имало нещо, което да пречи или да помага. Пречката за едни хора е помощ за други. Никъде не е лесно. Навсякъде има проблеми и човек трябва да ги игнорира. Да прави нещата, които трябва, пък после каквото ще да стане.

На вас кога ви е било най трудно? Как изживявате трудните си моменти?

Когато ми е най-трудно, сядам и работя, рисувам. По този начин излизам от трудностите. Когато съм най-депресиран, работя най-много. Това е моята рецепта за излизане от трудностите.

Страшно ми повлияват световните катаклизми. Когато се случи атентат, неминуемо се сривам. Защото губя вярата в човечността по някакъв начин.

А иначе на трудности от битов или финансов характер човек не си струва да обръща внимание. Аз се опитвам при мене да е така. Единственото, което може да ни събори, е проблем със здравето.  

Номинацията за Оскар промени ли живота ви по някакъв начин? Имахте ли нужда от това признание?

Да, определено, промени живота ми. Всичко започна да ми се случва по-лесно. Съответно имам и повече ангажименти. Последва покана да стана член на академията за киноизкуство в Щатите и да бъда част от хората, които ще определят следващите номинации и носители на Оскари. Имам повече задължения, за сметка на което не ми остава повече време за работа. След месец тук, в България, ще бъда и член на журито за наградите на Столична община за ярки постижения в областта на културата за 2017 г. Не смятам, че съм толкова добър нито в журирането, нито в преподаването. Да, по този начин аз помагам на други хора, обаче искам да имам повече време за своята работа.

А за признанието - все ми се е струвало, че хората на изкуството нямат нужда от такова признание. Но не е така, за съжаление. Важи още от времето на Анди Уорхол – ако хората не те познават и ако не гледат това, което си създал, то губи смисъла си. Затова, ако искаш да променяш по някакъв начин обществото, да влияеш на хората – да ги правиш по-добри, по-тъжни или весели, трябва да имаш признание. Въпросните награди и номинации помагат повече хора да видят работите на твореца. В този смисъл да, има значение.

А какво предхожда успеха? И има ли индикатор за зрялост в израстването на един млад творец?

Темата за това кое определя израстването на един млад творец, много ме занимава. Дори съм правил филми за това. Когато си млад и успехът те застигне неочаквано, в повечето случаи е въпрос на късмет, ти като че ли не можеш да се справиш с тази тежест. Не можеш да го осмислиш, започваш да се рееш в облаците и губиш връзката с реалния живот. А когато това се случи в по-зряла възраст, вече си трениран. Затова мисля, че е добре да има и успехи, и неуспехи. Един неуспех, особено за един млад човек, може да се окаже по-полезен от един внезапен успех.

Каква страна е Канада. Сочи се от ООН като една от най-добрите страни за живеене с най-малко предразсъдъци към емигрантите. На вас това ви помогна, предполагам?

Да. От самото начало там имаше хора, които ми помогнаха и промяната за мен беше абсолютно безболезнена. Приеха ме, въобще не усетих, че съм се преместил. Не бих казал, че са мили, защото хората навсякъде са едни и същи – има както много добри хора, така и не толкова добри. Но това, което отличава канадците от другите е, че са скромни и възпитани. Идва от начина им на живот. Те са колективно настроени. Държат изключително на екипа. Нещо, на което можем да се научим от тях е, че един екип от 5 човека може да постигне много повече, отколкото един индивидуалист с четирима роби, които изпълняват заповедите му. Защото по този начин се събират в едно силата и качествата на тези 5 човека. Това е урок, който ми беше много полезен.

Иначе Канада е страна като страна - има и добри, и лоши страни. Понякога ми се струва доста скучна. Но това ми помага много за творчеството, не мисля за друго, когато съм там. Нямам грижи за нищо, всичко е устроено така, че всеки да може да си върши работата, без да губи време за бюрокрации и битовизми.

Мислили ли сте какъв щеше да ви бъде животът, ако бяхте останал в България? И ако вие, както казвате във ваш пост, избягахте „от перспективата БСП да се връща перманентно на власт“, какво ще кажете на тези, които нямахме кураж да го направим?

Не знам какво щеше да се случи. В онзи момент бях доста депресиран. Не виждах перспектива. За съжаление, движението след 89-а година се опорочи и тази партия наистина се връща перманентно на власт. Тя дори не е партия, а е една организация, която обслужва корпоративни интереси на много високо ниво. Това прави живота безперспективен за хората, които не са израсли със сребърна лъжица в уста.

Много уважавам Копринка Червенкова, главен редактор на вестник „Култура“. Тя навремето ми каза: „най-лошото в тази държава е, че има едни хора с тефтерчета с телефоните на определени хора, които могат ги уредят на всякаква работа във всеки един момент“. Проблемът е, че тези хора с тефтерчетата не дадоха никакъв, ама абсолютно никакъв шанс, на хората, които нямат тефтерчета, да направят нещо. И не пуснаха поне за малко кокала, за да дадат шанс на някой друг. Затова, единственото, което ме интересува сега, особено в България, е по някакъв начин да помагам на младите. Те най-много имат нужда от подкрепа.

Най-голямата трагедия на България през последните 30 години е, че страшно много таланти си отидоха или просто не се развиха, защото нямаше кой да им помогне. Спираха ги буквално и не им позволяваха да се развиват. Всеки, който е постигнал нещо, като е попречил на друг млад талант да се развие, е извършил голям грях.

И това се случва единствено в България. В Румъния, например, по това време имаше поколение от артисти, които не станаха толкова известни художници или режисьори. Те обаче направиха така, че младите таланти, които идват след тях – техните ученици, да се развият и да станат страхотни и световноизвестни. Това помогна и на тях, по-възрастното поколение – професори, автори и артисти, да станат отново известни. Проработи за тяхната слава, за тяхното име, за тяхното изкуство. Същото стана и в Германия. Бивши партийни художници направиха школи за млади таланти, от които излязоха много добри и известни автори. Ето това нещо в България не се случи. Старите професори, академици, важни хора, които имаха власт и възможности, не направиха школи в нито една област на изкуството.  

За финал, кое е най-силното ви желание?

Имам само едно желание – да съм здрав и прав и да мога да продължавам да правя нещата, които искам - филми, изложби или каквото ще ми се прииска да правя след години. Не мисля много в бъдещ план. Толкова задачи имам да върша в момента, че не ми остава време дори да си помечтая. Със сигурност графикът ми е абсолютно запълнен до декември 2018.

 

 

   

Моля почакайте...