Театърът може и да се чете

Margarita Yancheva logo 5 BOLD-1 - Copy (1)

В тези дни на пандемия, когато все пак мерките се посмечкават, включително и за културните събития, ограниченията за театралните спектакли и концерти в зала остават. Разбира се, на открито има възможности за провеждането им, но това често не е пълноценно. Но пък няма ограничения за четенето. И това се отнася и за театъра, още повече, че е и начин да почетем празника на светите братя Кирил и Методий.

1_14

За първи път от своето основаване Международният театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“ няма да се проведат в обичайния период през юни. Но пък точно преди обявяването на извънредното положение излезе новият 23-ти брой на годишника „Homo Ludens” на Гилдията на театроведите и драматурзите към Съюза на артистите в България и на фондация „Homo Ludens“. За сведение терминът „Homo ludens” /играещият човек/ тръгва от Йохан Хьойзинха /нидерландски филолог, историк и културолог/ от неговия труд „Homo ludens (Proeve ener bepaling van het spelelement der cultuur)” от 1938 година.

„Когато се оказа, че хората не са толкова разумни, за каквито се смятаха в радостния век на преклонението пред Разума, нашият род бе наречен с хомо сапиенс и хомо фабер, т.е. човекът производител. Вторият термин е по-неточен от първия, понеже фабер са и много животни. Но всичко, което се отнася до производството, се отнася и до играта; голяма част от животните играят. Следователно на мнение съм, че хомо луденс, играещият човек, представлява също толкова съществена функция като производството и заслужено трябва да заеме своето място до хомо фабер”, пише Хьойзинха. И добавя: „Много често по време на обмислянето на изложения материал се чувствах ограничен от общоприетата езикова терминология, свързана с понятието игра. Постоянно изпитвах нужда от прилагателно, производно на съществителното „игра“, което да изразява всичко, свързано с тази дума. Прилагателното „игрови“ е по-ограничено и има по-ясно очертани нюанси. С оглед на всичко това ще поясня, че в текста на тази книга прилагателното „игрови“ ще бъде използвано в по-широк смисъл и ще изразява всичко, свързано с играта”.

А и театърът припозна този термин като свой, както и от списанието, за което говорим. Но да се върнем към темата на новия брой на „Homo ludens”. В него основната тема е адаптацията на литературно и кинопроизведение за театър. Напоследък и в нашия театър има доста различни подобни адаптации. Някои успешни, други не толкова. В момента няма да се спираме на критичен анализ за тях. Нито сме театроведи, нито имаме претенции за това. Само ще кажем, че в някои случаи предпочитаме да прочетем съответното произведения в самота, отколкото да го гледаме на театър. Но все пак, хубаво е да се огледа тази практика от теоретична гледна точка. И това е темата на новия брой на списанието.

В своя текст за списанието проф. Камелия Николова пише: „Адаптацията става все по-привлекателна за театъра поради широките възможности за интерпретация, които дава. Този процес се провокира и от значително по-рядката проява на съвременна драматургия /не само в национален план/, която да удовлетворява търсенето на правещите театър, както и на публиката. В световен мащаб създаването на произведения на литературата и изкуството става достъпно за все повече хора, които пишат, рисуват, свирят. Това е възможност за лично удовлетворение и развитие, макар и количеството на продукцията да не отговаря на качеството. В полето на професионално занимаващите се с писане на пиеси за театър има затишие, периодично нарушавано. И все пак не това е причината за нарастващия интерес към адаптацията, а по-скоро богатството на възможности за експеримент с множество натрупвали се една върху друга интерпретации, разнообразни гледни точки, подобия и различия, както и с необятните извори на идеи, създавани в различните области на човешкото мислене и практика.” А ето и част от гледните точки на някои режисьори, които имат отношение към театралните адаптации, публикувани в алманаха.

Веселка Кунчева: „Всъщност аз винаги работя с адаптации. Просто не ме привличат готовите текстове за театър. Някак клаустрофобично ми е. Сякаш някой се опитва да ме въвлече в чуждо въображение, чужди спомени, чужди мечти, тъги и радости. Когато пиша текст за спектакъл, по който работя, изцяло се отдавам на импровизациите на актьорите. Старая се да се слея с тяхното усещане за случването на сцената и да направя текста така, сякаш в момента се случва на сцената. В същото време внимавам да не изневеря на стила на автора, който съм избрала, както и да не избягам от темата, която ме е провокирала за конкретния текст. Усещането всеки път е доста шизофренично и, разбира се, не винаги се получава. Но този начин на работа ми дава възможност да опитвам всеки път да пиша по различен начин. За мен текстът в театъра е само един от инструментите, с които ние, режисьорите работим. Не мога просто да „поставя” един текст, нужно ми е доказателство, че няма друг начин да се изразя без неговото наличие”.

5_6

Преди време в разговор за „въпреки.com” Веселка Кунчева така определи предпочитанията си да работи с проза, отколкото с драматургичен текст за сцена: „За мен е много по-интересно така, отколкото да ми се даде пиеса, която аз трябва да поставя. Защото, когато взимаш пиеса, това вече е сценичен продукт. Докато романът не е сценичен и той ми дава свободата. Аз примерно мога да реша една сцена само с едно тичане, което да изрази две глави от книгата. Имам нужда от свобода, за това предпочитам да работя с роман, отколкото с готова пиеса. Предизвикателството да имаш възможността да решиш едно нещо по каквито и да е начини и да не е слово, а нещо друго, е много по-голямо, когато работиш с роман, отколкото с готова пиеса”.

Диана Добрева: „Излизането извън традиционните пиеси дава огромна свобода, развързва възможностите да използваш театъра като инструмент на човешката душа, на човешката опитност и стремеж. Посягането към текстове, които са далеч от традиционното възприемане за драматургичното, обогатява националния театрален процес, свързва го с търсенията на литературата, историографията, етнографията, мемоаристиката, , есеистиката и публицистиката, вади от националната памет процеси и герои, превръща ги в знаци и емблеми. Свободното посягане към текстове, които на пръв поглед са абсолютно чужди на театъра, очертава силна, работеща, вълнуваща тематично-идейна тенденция в съвременния български театър. От друга страна, трудността при тяхното адаптиране развива съвременната драматургия, кара я да открива нови форми на театрална естетика. И на трето, но не на последно място, превръща театрите, които осмислят и поддържат този процес, в истински лаборатории на националната съвест, разум и чувство”.

Да прочетем и част от още един текст от списанието на Ина Божидарова, една от съставителките на сборника заедно с проф. Николай Йорданов: „Защо толкова много театрални постановки са адаптации от един или друг вид? Защо съвременните практикуващи се обръщат толкова често към недраматични текстове за вдъхновение? Тези въпроси занимават и теоретици, и практици все по настойчиво в последните десетилетия. В края на XX и началото на XXI век се появиха и не малко академични изследвания, които превърнаха адаптацията в сериозен обект на театралната наука. В светлината на теориите за интертекста и съучастието на читателя в  литературния текст адаптацията се превръща в интердисциплинарен обект. Постмодерната епоха изключително активира процеса на адаптация, като го отдалечи от традиционната „вярна” на оригинала драматизация и разви творческото участие на авторите на адаптации, издигайки на равнището на автономното самостоятелно творчество /драматургия/. Последиците от това явление разшириха и задълбочиха адаптационните процеси, които напуснаха полето на киното и драмата, за да навлязат в най-новите авангардни форми на съвременните изкуства. Дори терминът „адаптация” вече стана твърде тясно понятие, за да побере и определи многобройните си превъплъщения”.

А иначе в списанието има и още много текстове, които могат да бъдат прочетени. Съставители на броя са Ина Божидарова и Николай Йорданов. Визуалното оформление е на Венелин Шурелов. В броя можете да прочетете: Интервюта с актьорите Станка Калчева, Ирина Митева, Галя Костадинова и Боян Арсов, с режисьорите Стоян Радев и Максима Боева, както и със сценографите Венелин Шурелов и Борис Далчев. Рубриката „На фокус“, както вече споменахме, е посветена на театралната адаптация и най-новите изследвания в тази област с текстове на Ина Божидарова, Камелия Николова, Анна Топалджикова и Зорница Каменова. Броят отбелязва 30-годишния юбилей на театрална работилница „Сфумато“ с публикуване на дискусията по повода на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ 2019.

IN MEMORIAM: Кръстьо Мирски. Рецензии за нови български и чуждестранни спектакли и събития. „История & теория“: „Обладаната сцена“ от Марвин Карлсън в превод на Сава Драгунчев. „Интерпретации“: Николай Йорданов за „Януари“ от Йордан Радичков и Камил Палия за „Хамлет“ от У. Шекспир в превод на Асен Терзиев. В „Клуб „Хомо Луденс“ режисьорите Веселка Кунчева, Ани Васева, Стайко Мурджев и Диана Добрева разказват за своите подходи към театралната адаптация, откъси от които публикуваме. „Архив „Български театър“: Камелия Николова разговаря с актьора Стефан Германов. В „Архив „Театър на XX век“ руският актьор и режисьор Сергей Юрски за актьорската техника на Михаил Чехов в превод на Богдан Глишев.

10_3

В „Текст за театър“ пък е публикувана пиесата „Лодкарят“ от Джез Бътъруърт в превод на Сава Драгунчев. Пиесата е поставена у нас през 2019 г. като дипломен спектакъл на студентите от IV курс „Актьорство за драматичен театър“ - клас проф. Стефан  Данаилов с режисьор Сава Драгунчев. А преди това е играна в Royal Court в Лондон с режисьор Сам Мендес. „Лодкарят“ е сянката на миналото и силата на безмълвната любов, другостта, илюзорният свят, кървавият живот и вечно сигурната смърт. Писана през 2017 г., пиесата споява черна комедия и криминален трилър. Авторът Джез Бътъруърт, поставян за първи път в България и провъзгласен от The Guardian за най-добрия британски драматург на десетилетието, въвлича от епичното, вълшебното и приказното до народнотворческото в изкусен хронографски наратив за куршума в тила, безнадеждната обич и цикличността на кошмара, от който няма спасение.

На една страна – стара леля, отнесена от причудливи феи, плаваща от спомени в пророчества, на друга – възрастна революционерка, от трета – достопочтен господин, намиращ вече упование само в митове, легенди и Bushmills, от четвърта – шумни и невъзпитани тинейджъри, от пета – встрастен в идеалите си неумолим политически водач, от шеста – мерзък свещеник, а в епицентъра – Куин и Кейтлин – двойка, притаена в жаждата си за любов. Развихрен парад на Романтизъм и Символизъм, нарисуван с различни ирландски персонажи, задъхани в заразно мълчание, танци на екстаз и ритуални акции на ИРА. Случващото се пречупва събитията в Северна Ирландия от 1981 г. през изчезнал съпруг, отдавна липсващ брат, изгубена и ненамерена любов, отлитащо съзнание, съпруга, която някак отсъства – всички тях като че ли ги няма – като живи мъртви в Платоновата пещера на сенките. Единственият неирландец в пиесата е англичанин със забавена мисъл и говор – „Аз всъщност събирам дъги“ – самотен, тъжен, нежен и романтичен. Привнася слънчевост, но и в същото време хвърля мрак. Може би той е Харон, който пренася душите през река Стикс?”, написа Сава Драгунчев.

А сега всеки може да прочете пиесата, въпреки че не може да я види сега и дори има шанса да си представи евентуалната постановка. Така може и сам да стане режисьор, нещо като читател – постановчик. Или като зрител – репортер, за което често призовават някои телевизии. А в списанието още има интервюта с Иво ван Хове, Марина Абрамович и други интересни автори и текстове в 352 страници, посветени на театъра. Броят излиза с подкрепата на Столична програма „Култура“ и Национален фонд „Култура“. Така че, въпреки ограниченията наложени от „Короната…” има какво интелигентният човек да прочете вкъщи. 

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

1. XXIII брой на годишника „Homo Ludens”

2. Йохан Хойзинха - снимка архив

3. Проф. Камелия Николова - снимка Стефан Джамбазов

4. Веселка Кунчева - снимка Стефан Джамбазов

5. и 6. „Последният човек” по романа на Джордж Оруел „1984″ - режисура и драматургична версия Веселка Кунчева в Държавен куклен театър Стара Загора - снимка  Александър Богдан Томпсън, архив на театъра

7. Диана Добрева - снимка Стефан Джамбазов

8. „Вълци” по „Трънски разкази” от Петър Делчев в Пловдивския драматичен театър, постановка Диана Добрева, драматизация Александър Секулов - снимка  Георги Вачев, архив на театъра

9. „Нос” по Гогол от Ина Божидарова и Веселка Кунчева в Театър 199, режисьор Веселка Кунчева - снимка архив на театъра

10. Джез Бътъруърт /вляво/ със звездата в „Лодкарят” Лаура Донели и режисьора Сам Мендес в постановката на Royal Court Theatre в Лондон – снимка архив Getty Images

11. Лаура Донели в ролята на Кейтлин Карни и Пади Консидин /Куин Карни/ в „Лодкарят” – снимка Johan Persson, архив

12. Пади Консидин в ролята на Куин Карни и Женевиев О’Райли като Мери Карни в нашумялата пиеса на Джез Бътъруърт - снимка Johan Persson, архив

13. Сава Драгунчев /вдясно/ превеждаше при гостуването преди време на световноизвестния драматург и сценарист Израел Хоровиц по покана на Народния театър „Иван Вазов” – снимка Стефан Джамбазов

Моля почакайте...