Следата, в която пребиваваме, пътувайки

original_3

Интервю на Теодора Станкова с актьора Владо Пенев

 

Владо Пенев притежава класата и самочувствието, които дава интелектът.  Достойнство е думата, която го определя. Изключително е талантлив, без да е дистанциран. Креативен е, без да се разпилява. Уверен, без да е самодоволен. Показа, че може да бъде министър. Опитност, трупана интелигентно през целия му житейски път.

Кой би казал, че Владо Пенев скоро ще навърши 60! Две са събитията, с които актьорът е решил да отбележи личния си празник – първото е спектакъл с участието на негови колеги и приятели, поставен от Диана Добрева на сцената на Народен театър „Иван Вазов“.

Другото събитие, което Владо свързва с годишнината си, е неговият проект за улица „Иван Вазов“.  

Географията определя мисленето ни от векове. Пътуването е негова страст - като опит да надскочи природните и човешки ограничения. Пътува много и вижда големи и малки добре уредени градове. Обича красотата и реда и му се иска всичко хубаво, коeто е видял по света, да пренася тук, в София на ул. „Иван Вазов“, където е роден, вместо да имигрира някъде и да се опитва да подрежда живота си на ново място.

 

Какво ще се случи на улица „Иван Вазов“, Владо?

Във връзка с моята 60-та годишнина реших да направя фондация на мое име, която наред с художествените ми проекти, ще се занимава и с организиране на конкурс сред творци или хора, които се интересуват и имат идеи, свързани с ул. „Иван Вазов“. Идеи, които да се свързват историята с днешния ден.

Голяма част от изкуството на легендарния Гауди са жилищни сгради, в които до ден-днешен живеят хора. На улица „Иван Вазов“ също има доста забележителни сгради, паметници на културата, които проследяват историята на съвременната градска софийска архитектура през целия ХХ век.

Да тръгнем от двете емблематични сгради от началото на ХХ век – величественият Народен театър „Иван Вазов“ и разположената на няколко крачки от него красива седеметажна необарокова сграда, позната на столичани като първия небостъргач в града, построена по поръчка на българския политик и предприемач Христо Гендович. Улицата завършва при бул. „Васил Левски“ с една жилищна кооперация, блок, който ужасно ме потиска, но тази кооперация е от края на 80-те и началото на 90-те години. Т.е. по протежение на тази не особено дълга улица има поне по 1-2 сгради от всяко десетилетие на ХХ-ти век, които са показателни и представят историята на градската архитектура. Това е паметта на града, наследство, което ние така или иначе имаме, което не се нуждае от особени инвестиции за поддръжка. Затова реших, че трябва да се предприеме някаква гражданска инициатива. Опитах да се срещна с хора, от които мислех, че това зависи, докато стигнах до председателя на постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие Малина Едрева, където тази идея намери най-добър отзвук. Тя организира няколко срещи с главния архитект Здравко Здравков, със заместник-кмета по направление „Транспорт и транспортни комуникации“, Евгени Крусев и така стигнахме до една програма, с която трябва да преминем през определени етапи, за да доведем идеята до финал.  

Първият етап вече тече - абсолютно необходимо е да се оправи настилката и тротоарите, които са в окаяно състояние. Успоредно с това се оправят и подземните комуникации и връзки, ще се махнат кабелите от сградите. Ще помислим и дали е възможно от сградите, които са паметници на културата, да се отстранят климатиците, загрозяващи фасадите им.

Освен архитектурни, на улицата са запазени и великолепни елементи, като например керамичните чашки на електрическите стълбове. Всичко, което е запазено - обозначителни и информативни табели, номера на къщи, табели „образцов дом“…, може да се организира в една инсталация, мястото на която да бъде на някой калкан или фасадна стена. Може да се изработи и една действаща инсталация от всички запазени улични фенери и осветителни тела. Пред къщата-музей на Вазов например има запазени 3 улични лампи с уникални абажури, оцелели по време на бомбардировките и запазени досега.

 

Вашето отношение към улица „Иван Вазов“ не е спонтанно. От години поддържате градинка пред кооперацията, в която живеете.

Поне от 40 г. засаждам дървета и храсти и се грижа за тях. Вече са доста големи.

Засаждам ги относително умно, за да не си пречат и да е красиво.

Мисля, че човек трябва сам да прави нещата, които може, а не да чака някой друг да ги свърши вместо него. Мога да засаждам и да облагородявам градската среда и го правя. Не съм озеленител, не съм учил ландшафтно инженерство, но се занимавам с това и го  превръщам в удоволствие, не ми тежи. Редовно мета пред вкъщи, мия тротоарите.... Въпреки че съм популярен актьор, бивш министър, не се притеснявам, че хората ще минават и ще ми подвикват: „Браво, така трябва да се прави...“. Аз давам такъв пример. Вървя сред съвършено невъзпитани хора, които си хвърлят боклуците по улиците и ги събирам. Опитвам се да не бъда груб, не ги псувам… (Смее се.)

 

Какви са реакциите на хората, които минават?

Общо взето не им прави никакво впечатление, за тях е естествено, че има някакъв пенсионер, който да върви след тях и да им чисти боклуците. Отнасям това към неуспеха ни да възпитаме правилно децата си. Това е наш неуспех.

 

Казвате, че всеки трябва да си подреди собствения двор. Каква е метафората?

Всеки абсолютно сам и целенасочено трябва да се грижи за хигиената на душата си, да се грижи за ценностната си система, така, както се грижи и за чистотата на тялото си, чистотата на къщата си, на улицата и града, където живее.  

И искам моето отношение към градската среда и стандарта на живота да стане моделно. Ще се радвам, ако успея да заразя и други ентусиасти, които биха искали не просто да направят ремонт на апартамента си, за да живеят добре, а заедно да се опитаме да оправим градската средата. И тогава ще заживеем по-щастливо.

 

Какво казвате на хората от сцената? Театъра може ли да е социална сила?

Може, но социалната функция на театъра не би трябвало да е приоритетна. Възпитанието трябва да се случва на първо място в семейството, театърът е едно добро допълнение.

Що се отнася до това, което искам да кажа на хората, продължавам да си мисля, че го правя с личния си пример. Личният пример, особено на популярни хора, е изключително важен. Защото дава ориентири за истинските ценности.

 

Не правите комерсиални избори…

Мисля, че човек може в съзнателния си живот да направи добри морални избори и да не се подава на изкушението за сметка на ценностите си.

И мисля, че това е добър личен пример за запазване на достойнството.  

Днес притежаването е издигнато в култ, печеленето на пари е самоцел. Знам, че сиренето е с пари, както се казва. Но въпреки това има неща, които не могат да бъдат надскочени. Винаги съм правил чисто морални избори. Имал съм възможност да вляза в телевизионен формат, откъдето да взема огромни мангизи, пари, които за години не мога да изкарам. Но моят морал не ми позволява да го направя. Моята представа за щастливо живеене е различна. Аз нямам кола, не съм направил къща, вила, аз нямам самолет, движа се с колело, ходя пеша, но въпреки това не се мисля за неудачник! Демонстрацията на богатство е първенющина и не буди възхищение, когато е платена такава цена.

 

Коя е думата, която описва най-добре вашия живот?

Достойнство. Много държа на това. И тази дума е най-добре илюстрирана на една моя снимка, направена от Павел Червенков. (Водещата снимка на интервюто. Бел.ред.) Помолих го, когато бях с по-дълга брада, преди да я обръсна, да ми направи портретна снимка.

Той се съгласи, но ми каза да позирам в профил и ме накара да застана супер изправен. Това за мен наистина е изключително важно олицетворение за моя морал и моята ценностна система – да вървя изправен и да минавам достойно през живота. Независимо какво ми струва това и дали ми носи някакви дивиденти. С изправен гръб  и със свит юмрук – достойнство.

 

Проектът за улица „Иван Вазов“ вероятно е провокиран и от опита, придобит от работата ти в културното министерство. Много хора, които ви познават, казват че трябва да атакувате повече културата. Това няма ли да е за сметка на театралните ви изяви?

Със сигурност не могат да се съчетаят. И трябва да се направи избор. За мое щастие сега не съм изправен пред такава дилема. Направил съм своя избор да бъда актьор и така ще се пенсионирам сигурно. (Смее се.)

Всъщност никога не съм знаел какво представлява работата в едно министерство. И съм благодарен на шанса да узная това. Към този 3-месечен престой в Министерство на културата се отнесох съвсем сериозно. Не като към роля, заради която да науча хубаво един текст и да го издекламирам. Имах наистина сериозно отношение към работата, която трябва да се върши. Разбира се, в едно служебно правителство основната цел е организация на избори. Не можеш да се занимаваш с текущите дела, когато няма парламент, няма кой да осигури законодателство. Въпреки това аз съм наясно с механизмите, които движат нещата в областта на българската култура. На този етап големият проблем беше липсата на стратегия. Ние нямаме стратегия и на държавно ниво, нямаме национална доктрина на ниво икономика. Нямаме национална идея, която да ни събира и която да е над това, което всяко едно поредно правителство предлага като своя партийна програма и която се изчерпва в рамките на един мандат. Трябва ни по-голяма, надпартийна национална идея за развитие. И тогава едно правителство ще се опитва да реализира тази идея, независимо към коя партия принадлежи. Трябва да има приемственост. Традициите са нещо изключително важно особено за културата.А това не се случва, работи се на парче, работи се кампанийно, което е проблем…

И моята идея е да се опитам да възстановя паметта, да върна историята и фактите, да  оживим по съвременен начин сградите, които имаме. Когато модерният човек минава по улицата, да знае, че е част от нещо по-голямо. Че животът тук не започва и не свършва с него. По същата тази улица са минавали Иван Вазов, Пейо Яворов, Лора Каравелова… И можем да възстановим тази памет за града и за хората, които са го обитавали. И това да бъде част от ежедневието, част от живота, който днес живеем.

 

Улицата може ли да бъде пешеходна в някой участък?

Възможно е в почивните дни в участъка от „6-ти септември“ до къщата на Иван Вазов да няма паркиране и да е пешеходна зона. Двете големи учреждения, които се намират на това място – БДЖ и Военно издателство, имат паркинги откъм улица „Гурко“ и „Славянска“, т. е. могат да се лишат от паркоместа в почивните дни.

Има идея в работните дни движението на улицата да става зигзагообразно. С помощта на ограждения от кашпи, разположени от ляво и от дясно, автомобилите ще се движат на зиг-заг и принудително ще намалят скоростта.  

 

 

Мислите исторически и търсите приемственост в настоящето. Пътуването как ви помага?  

Винаги се отнасям с огромно любопитство към това къде се намирам. Наскоро бях в Лондон за откриване на мастабата на Кристо и съвсем случайно попаднах на спирка „Whitechapel“. Изведнъж се сетих, че това е мястото, където се е подвизавал Джак Изкормвача. Стана ми страшно любопитно и интересно. Винаги се опитвам да търся връзка между това, което се случва в момента и това, което е било…

Имам ужасна фотографска памет за места и подробности. Това вероятно е свързано с желанието ми да съм изследовател, да знам къде съм и какво се е случвало преди мен..

Имам много точно чувство за ориентация, мога да превеждам хора през най-невероятни места.

Ако вървиш в една посока, трябва да имаш визия за улицата и в обратна посока. Защото, като се движиш напред, обикновено забравяш да се обърнеш от време на време, за да видиш как ще изглежда улицата и на връщане. Пътуването ми е страст още от времето на соца, когато не можеше да се пътува много. Част от пътуванията ми бяха свързани с театъра. По време на промените изведнъж Западна Европа започна да се интересува от нашето изкуство, започнаха много да ни канят. Има места, на които съм отишъл с театрални проекти. Но няма как да отида примерно да се гмуркам на Големия бариерен риф с театрално представление. Големият бариерен риф ме интересува и затова ходих да го видя.

Пътуването не е чак толкова скъпо и винаги може да се организира, да се случи, при това по фантастичен начин. Не е гарантирано, че като отидеш на Малдиви или на някакви луксозни курорти със скъпи хотели, ще видиш повече и ще бъдеш щастлив. На много от местата, където съм бил в Азия, в Латинска Америка - Перу, Камбоджа – навсякъде е повсеместна мизерия, а е пълно с щастливи хора. Усмихнати, с ненахапани души от амбиции, от завист, от злоба…

Обичам да пътувам в Южното полукълбо, когато при нас е зима, а там е лято. Изключително ми е приятно да сменям сезоните. Бил съм в Южна Америка, в Австралия. Удължавам си лятото.

 

Кое място не е вашета?

Хич не харесвам американизирания стандарт. Бих взривил с удоволствие Лас Вегас. Това място е пълна противоположност на моето светоусещане за историчност. Пластмасово, лишено от всичко. Цялата държава в по-голямата си част е такава. И не приемам това, че САЩ най-нагло се наричат Америка. Ма, чакайте, хора, това са два континента! Не може само вие да сте американци. Канадците какви са, а мексиканците какви са? А цяла Южна Америка?

Обиколих голяма част от Съединените щати. Единственото място, което ми се стори фантастично, е Ню Орлеанс. Там въобще не е излъскано по американски, не е толкова туристическо, още е занемарено, парцаливо, оставено естествено, в задния двор мирише на развилено. Много ми харесва и мисля, че такава автентичност има и в Куба, където още не съм бил. Попаднах на един фантастичен кубински автор – Педро Гутиерес, който има три страхотни романа, преведени на български. Литературата ме вдъхновява, много се възбуждам и от измислени истории за местата, където бих искал да отида.

 

А колко сте злопаметен?

Опитвам се да отсявам доброто от историята и да го правя част от живота. А не лошото.

Не давам никакъв шанс на лошите събития, на трудностите и ежедневните баналности да ми влияят. Пречиствам паметта си и оставям в нея само това, което ме радва. Не съм злопаметен, опитвам се да бъда реалистичен по отношение на хората, с които се обграждам. Не запазвам негативни емоции в себе си.

 

Решението да сте на сцена и да сте актьор е резултат от вашия притеснителен характер. Защо решихте да се преодолявате играейки?

Съвсем интуитивно съм си дал сметка, че няма как да се изолирам. Преди време се притеснявах жестоко от това да говоря, да водя нормален разговор... Трябваше да остана сред хора, да се науча да общувам…

И сцената ме пречупи, помогна ми да премина през това. Първата година във ВИТИЗ беше кошмар. Нищо не можех да правя от тази моя притеснителност. Затова съм много благодарен на моите преподаватели, че са били търпеливи, очевидно са виждали, че има нещо вътре в мен, което трябва да бъде изкарано. 

 

Актьорът ражда ли се такъв или можеш да се научиш на занаят?

Можеш да научиш някои техники и правила, но за да си голям, различен, да си над обичайното и над занаята, трябва да се родиш актьор. Самият факт, че големите личности и въобще големите артисти, в която и да е област на изкуството не винаги са най-приятни като хора, имат особени характери, със свои недостатъци, означава, че това явление не е просто резултат от последователни разумни действия, а е някакво чудо, на което аз разчитам. Вярвам в чудесата.

 

Какво е отношението ви към ролите? Коя е ролята, която искате да изиграете?

Помня повечето си роли, но се отнасям към тях чисто фактологически. Нямам емоции. Винаги ми е интересно това, което предстои.

Нямам мечтани роли. Искам да ми се случват предизвикателства, които да са над това, което очаквам. Над това, в което рутината и инерцията могат да ме вкарат. На мен така ми е скучно. Усетя ли нещо такова, веднага се опитвам да се откопча, за да вървя напред и нагоре. Не се занимавам с това да удовлетворявам хоризонталните нужди на публиката. Опитвам се да вървя по вертикала и колкото мога да се възвисявам, за да възвисявам и хората, които ме гледат.

 

Имате много театрални награди…

Актьорът има нужда от признание. Много е хубаво, когато има награди. Означава, че ти обръщат внимание, че те харесват, че това, което правиш, има смисъл, намира отклик, намира хора, които го оценяват.

Наградите дават необходимото самочувствие и усещане за полезност на това, което правиш.  

 

Разчитате ли на импровизацията?

На сцената бягам от импровизацията, но често се случва да не издържа на импровизации на колеги, да се смея на сцена, това е непреодолимо за съжаление.

Но в живота се мъча да импровизирам. Импровизацията в живота е да усвоиш възможност, която ти се предоставя. Моята философия е, че трябва да давам шанс на живота да ми се случва. Не да гледам как минава покрай мен. И се опитвам да оползотворя всяка възможност, да я използвам и да я преживея.

 

Какво ще се случи навръх рождения ви ден?

Представлението, което ще отбележи моята 60-а годишнина, се казва „Бащата“ - една великолепна пиеса на френския автор Флориан Зелер. За първи път я гледах в Ню Йорк и останах изключително впечатлен. И сега с режисьор Диана Добрева ще се опитаме да я поставим на голяма сцена на Народния театър в компанията на изключителни мои приятели и актьори – Юлиян Вергов, Теодора Духовникова, Радина Кърджилова и Мария Каварджикова. Премиерата е предвидена за 24-ти октомври – деня, в който аз ще стана на 60 г.

 

Моля почакайте...