Силви, свобода, любов

original_8

Интервю на Теодора Станкова със Силви Вартан

Срещата със Силви Вартан ме увери, че тя е звезда, съхранила човешката дистанция между себе си и своята известност. Непосредствена, искрена, отзивчива, ясно демонстрира, че й е безразлична властта, която нейната външност и слава оказват върху околните.

Отнася се небрежно към собствените си пристрастия, към превратностите на съдбата и към подаръците, които е получила от нея като слава и красота.  

Дебютира на 18 и почти веднага достига пика на славата, а днес е известна навсякъде по света като една от най-ярките, характерни и високо ценени певици.

Когато реших да я попитам защо прави прощално турне у нас, тя малко се стъписа от въпроса ми. Увери ме, че много обича родната и скъпа на сърцето й българска публика и смята да пее за нея отново и отново. Допусна, че анонсът, че това е последният й концерт, е някакво недоразумение или рекламен трик от страна на организатора. Каза, че ще е последният концерт в такъв формат. А следващия път ще представи нещо различно.

 

Посвещавате концерта си на Джони Холидей, който беше ваш съпруг в продължение на 20 години…

Концертът, който представям тук, е от три части – първо голямата революция в музиката от 60-те до 80-те години и зората на рокендрола. Втората част е с песни от 80-те до днес. И третата част на концерта посвещавам на Джони Холидей. Когато той почина през декември, направих този концерт в Париж като трибют за Джони. Той е най-великият френски рок певец за всички времена. Публиката го обожава. Много е трудно за всички да приемем загубата му. Направих това, което разбитото ми сърце ми диктува - да пея за него.

Риск или предимство беше да живеете с човек като него?   

Да живея с Джони беше привилегия. Ние споделяхме толкова много неща заедно. И най-хубавото, най-голямото съкровище, което имаме заедно, е нашият син. С Джони заедно пораснахме, заедно бяхме млади, заедно бяхме успешни… Времето на 60-те години беше изключително красиво навсякъде по света. Пеехме пред огромна публика, невероятно много млади хора ни следваха и обичаха.

Когато се запознахме, аз бях на 18, а Джони на 19. Пораснахме пред погледите на всички. Бяхме постоянно присъствие в медиите. Не можехме да крием и любовта си, за съжаление - тя беше показвана във всички таболоиди и списания…

Казват, че успехът е ограничение. Вие от много рано познавате славата…

Това е точно така. Известността е привилегия, но в същото време, когато загубиш анонимност, загубваш личното си пространства. Чувствам се като

рибка в аквариум, която всички непрекъснато наблюдават. Когато толкова много очи те гледат, е некомфортно. И се научаваш да си създаваш дистанция, да се държиш на разстояние, за да защитиш себе си. Създаваш си поведение, зад което скриваш истинската си същност. И това е ограничение, което променя поведението, характера дори.

В същото време се радвам на този успех. Прекрасно е, когато пея и знам, че музиката ми принадлежи на всички, достига до всички, песните ми влизат във всеки дом с радиото и телевизията.

Връзката с публиката създава прилив на искрена енергия. Усещането е за невероятна сила, особено когато съм на турне и пея на живо. Връзката е двустранна, докосвам се до хората, срещаме се физически.

Да пееш на сцена е много по-различно от това да играеш на сцена. Когато един актьор се изправи пред публиката, той има много лица. Някои от тях са прекрасни, хората ги припознават, мечтаят за тях, но актьорът е различен човек. При актьорите не се създава толкова близка връзка. Много по-силна е връзката, когато пееш за хората.

Какво не знаем за Силви Вартан?

Чувствам се така, сякаш всички знаят всичко за мен. (Смее се.) Историите ми винаги са едни и същи, разказите ми са искрени. Мисля, че хората имат идея за това коя съм аз. Изборът на песните и на текстовете издава какъв човек съм всъщност, разкриват характера ми. Когато пея, изпращам думи, предавам ги на публиката, а думите разкриват, докосват, достигат до човека насреща.

Как взимате решения?

Никога не си мисля за цената, която трябва да платя за някое свое решение. Винаги слушам моя инстинкт и сърцето си. Това е мярката за стойността на това, което правя. Така избирам хората, приятелите си, песните си. За всичките си решения слушам интуицията. Никога не мисля дълго, правя това, което ми диктува сърцето. Това са най-бързите и най-верни решения. И в двата случая – и когато харесвам и когато не харесвам, изборът е продиктуван от сърцето.

Как корените ви повлияват кариерата и живота ви?

Много артистични черти съм наследила от моето семейство. Винаги съм живяла в музикално обкръжение. Дядо ми свиреше на пиано, баща ми свиреше на пиано и акордеон… Вкъщи се слушаше класическа музика. Пораснах с композитори като Чайковски, Бетовен, Вагнер. Брат ми свиреше на валдхорна, а когато дойдохме във Франция, той откри джаза и започна да свири на тромпет. Взимаше ме на много концерти със себе си. Имах възможност да видя на живо джаз величия като Майлз Дейвиз, Каунт Бейзи, Дюк Елингтън, Ела Фицджералд… Беше фантастично!

След това светът полудя по рокендрола. Той се появи като атомна бомба, която избухна и взриви всичко останало… След Втората световна война навсякъде по света е период на спокойствие. 20 години по-късно обаче настъпи период на могъщо, вибриращо бунтарство. И цялото поколение го следваше. Беше велико време, много вдъхновяващо и креативно. Да бъдеш млад в ерата на рокендрола беше прекрасно.

Какво знаехте за себе си тогава?

Пея на сцена от 18-годишна. Безбройните сценични изяви и турнета по света са нещо, което ме направи богата. Не беше просто пътуване, беше откритие. Когато човек е млад, е жаден да научава, да поглъща света, който става част от него. Откривах нови държави, нова публика, винаги различна... Това е нещо, което и до днес ме изпълва със смисъл и ме прави богата.  

С годините обаче започнах да се чувствам уморена от този начин на живот. През цялото време трябва да опаковам багаж. Живея в куфар… това е моят кошмар.

След малко трябва да опаковам багажа си и да пътувам за Варна, на следващия ден пак ще събирам багаж, за да се върна в София, после опаковам и отивам в Париж, после отивам в Ел Ей, после опаковам и отивам в Япония… После пак в Париж, после тур из Франция… (Смее се.)

Да, оплаквам се. Най-продължителният период от време, в което съм се задържала на едно място, без да пътувам, е 3 месеца. Свикнала съм с това. Иска ми се да имам възможност да остана някъде повече от 3 месеца без паника и стрес.

Самата идея, че мога да бъда и тук, и там не ми дава спокойствие. Сигурно затова имам и два дома – един в Париж, един в Ел Ей.

Обичам Париж, там са моите приятели, моята работа, моята сцена, моята публика. Там работя. Когато съм в Ел Ей, съм в нещо като ваканция. Там, щом си вляза вкъщи, просто пускам куфарите и тръгвам на шопинг, наслаждавам се да водя нормален живот. След известно време това започва да ми писва, приятелите започват да ми липсват и вече не искам да съм във ваканция. Тогава опаковам отново куфарите и тръгвам нанякъде.

Да пътувам е моя карма. Децата ми и те непрекъснато пътуват. Пътуват като луди, това не е нормално.

Какво искате да научите сега?

Новите технологии ме объркват. За всичко се налага да питам дъщеря ми. Много е фрустриращо. Реших да си купя компютър и да взема няколко урока. Знам основни неща, но искам да съм по-добра. Искам да се науча на това, което може да прави дъщеря ми, да правя и да монтирам филми, например…

Сега, когато погледнете живота си, какво ви дава самочувствие?

Шумният успехът не е непременно необходим. Успехът е вътрешно усещане, което те изпълва, когато сбъднеш мечтите си. Успех е да научиш децата си да бъдат щастливи, да бъдат позитивни, да превръщат лошите неща в красиви. Да знаят какво искат от живота и какво в него не приемат. Да имат собствено мнение и без колебание да го отстояват.

От своите родители научих най-важното. Показаха ми как да подредя живота си. Дадоха ми увереност и ме научиха да бъда щастлива. Надявам се, че и аз съм успяла да науча моите деца на същото.

Това всъщност е успех, останалото е само декорация.  

Двете най-важни думи за вас?

Първата е свобода. Другата е любов.

 

Моля почакайте...