Разтърсващи „еко турове“ в две столични галерии

Margarita Yancheva logo 5 BOLD-1 - Copy (1)

Две изложби в столични галерии независимо една от друга акумулират гнева и тревогата на своите автори за съдбата на нашата Земя и природа. „Еко тур“ е нарекла художничката Мария Райчева живописната си изложба в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, а в друга галерия на СБХ – „Райко Алексиев“, Юлиян Табаков показва инсталацията си „Портрет на умиращ титан”. Това са две изложби, които с различни художествени средства представят разтърсващи образи на загиващата природа заради безхаберието ни към нашия дом – планетата Земя. И може би пандемията, която ни затвори в изолация, е точно нейната реакция към нашето безхаберие.

1_6

Това е една различна изложба на Мария Райчева. Знаем нейната чувствителност към красотата на стари къщи, градове, улици, природа, храмове. Знаем за пристрастието ѝ да обикаля планините, да изкачва върхове, да рисува малки уютни картини. Но в тази изложба няма много общо с онази Мария. Въпреки, че и тук деликатността присъства и омекотява гневното ѝ послание, без да го лишава от силата му. А големите формати на картините увеличават мощта на тъжното ѝ противопоставяне, но в никакакъв случай то не е примирено. Някои от нейните картини сякаш изобразяват плуващите боклуци, на които бяхме свидетели напоследък в един язовир или пък сметищата край планински пътеки, паркове и шосета. И колкото и да се възмущаваме, не можем да изчистим цяла България, въпреки опитите на природозащитници и екологични организации, ако всички не се проникнем от съзнанието, че е по-добре да не хвърляме празни бутилки и всякакви отпадъци където ни падне.

А Мария написа в своя текст за изложбата: „Уважаеми колеги и приятели, приканвам ви да направим заедно една разходка  в… XXI век. Обругана природа и застрашен животински свят, варварско обезлесяване, обсесивно консуматорство и безмилостно замърсяване, презаселване  и мрачни  хабитати  –  това ще бъдат нашите спирки по следите, оставени от вчерашния и днешния човек. Един своеобразен калейдоскоп от природно-урбанистични и екзистенциални мотиви и сюжети. Всички ние усещаме все по-силно в нашия живот и всекидневие екологичните, климатични и биологични промени и проблемите, които те пораждат. Те не остават като опция за едно далечно, необозримо и абстрактно бъдеще, а започват все повече да се случват в рамките на нашия живот.

За много от последствията от човешката дейност не си даваме сметка, за други слушаме в новините и ни се струват някак далечни – от природните и екологични катаклизми и климатични промени в глобален план до най-обикновените локални гледки на замърсените ни градове и природа, с които сме свикнали вече и приемаме за нормални. Дали визуализирането и фокусирането на вниманието върху проблемите на екологията би променило дори и минимално нашето мислене и действия?  Или вече приемаме за установен ред това, което ни заобикаля? И това е новата ни нормалност?!“, отбеляза Мария Райчева.

И ако Мария Райчева трактува темата през гнева от заливащите ни навсякъде боклуци, но и от болката за случващото се, при Юлиян Табаков в неговата инсталация акцентът е в глобалния поглед. Той написа в анотацията за изложбата: „Нищо не може да заглуши тишината, която оставяме след себе си. През лятото на 2019 г. Земята гореше. Дивите пожари пламнаха из цялата планета на все по-невероятни места. Огънят достигаше дори и над северния полярен кръг, в Аляска, Сибир, Гренландия, а пожарите в Амазонка и Австралия унищожаваха цялата флора и фауна по пътя си. Това беше годината, в която наистина се запитах какво мога да направя аз като човешка единица за това глобално климатично бедствие, а и изобщо за климатичната криза в нейната цялост и дали дискутирането на климатичните проблеми, протестирането, критикуването на политическите лидери и подписването на петиции са достатъчно смислени и ефективни действия, които биха могли глобално и навременно да променят начина, по-който възприемаме и опазваме единствения ни дом – планетата Земя“.

Художничката и преподавателка в НХА проф. Десислава Минчева написа текст, който присъства в изложбата на Мария Райчева: „Картините от тази изложба не са за консумация. Не са за украса. Не са лесни и не са красиви в обичайния смисъл на думата. Не са и неща, които подминаваш с безразличие. Не са направени между другото. Те са онова, което Мария не може да не нарисува!“. Тази изложба наистина е вик и е по проект, подкрепен от Съюза на българските художници и Национален фонд „Култура“, програма „Творчески инициативи“. Само ще добавим една скоба – всичко това Мария Райчева е нарисувала в ателието си – една стая в тристайния им апартамент, който делят със съпруга си  – художника Любен Генов, председател на СБХ – и двете им прекрасни деца. Една стая, в която двамата работят на смени. И това е още едно доказателство, че за изкуството, и то изстраданото, когато не е търговски ориентирано, няма пречки от битов или личностен характер. Защото то е ВЪПРЕКИ!

И още от текста на Десислава Минчева: „Има една изключително силна за мен картина, наречена „Разходка по реката“ – драматична и навяваща асоциации с реката Стикс, водеща към зловещи места… В това платно, струва ми се, Мария е постигнала в най-голяма степен усещането за безнадеждност и внушения за катастрофа. Ненапразно заглавията на произведенията са умишлено объркващи. Даже в тях художничката се бори срещу стандартното възприемане на думи и изрази като „еко“, „разходка“, „пролетен вятър“, „ваканция“, „еволюция“, „Нова година“ и т.н., които обичайно възприемаме оптимистично и които без визуалния код биха звучали приспивно и успокояващо.

Внушението обаче е противоположно на заложеното в думите. Тази двойственост е важна, защото е част от света ни изобщо, от симулирането на усещане за задоволеност и фалша на обещанията, че хубавото тепърва предстои. Такава противоречивост между вербално и визуално се явява основна и в самите картини, но вече без думите. Ярките, искрящи и сурови понякога цветове не създават ведро и приповдигнато чувство. Хармоничните тоналности не водят до нирвана. Крехките детски фигурки не се асоциират с надежда и оптимизъм. Играчките са само наужким весели и лъскави, синьото е привидно чиста вода, монохромната въздушна пелена не е като сцена от романтичен филм, перспективата на черните дънери е просто тъжна метафора и в никакъв случай път към светлината и т.н., и т.н.“

20

Визуалният и сценографски талант пък на Юлиян Табаков веднага проличава, когато човек влезе в изложбеното пространство на галерия „Райко Алексиев”. Нещо средно между театрален декор и инсталация, изложбата поглъща зрителя и го кара изцяло да се потопи в средата, която го заобикаля. Армия от черепи на животни и хора – едновременно страховити и красиви, които авторът е събирал с години, го посрещат отдясно. Част от тях са от колекцията на неговия дядо, който е бил лекар на първия български кораб, обиколил света. Отляво се намира тронът на ловеца, заобиколен от неговите трофеи, а до него е пушката му, чиято цев вместо в черепите сочи право в сърцето на зрителя.

Отвъд завесата посетителят се озовава в още по-голямо, тъмно и внушително пространство. Монументалните фотографии на изгорели дървета ни напомнят за огромните и опустошителни пожари в различните точки на света през 2019 г., но всъщност авторът заснема кадрите на Витоша през 2012 г. Директно срещу посетителя се издигат три обелиска, които символизират метрополиса или съвременната гора от сгради. Те са вероятно и препратки към култовия филм на Стенли Кубрик „2001: Космическа одисея” (1968 г.). Тези геометрични и неодушевени обекти от стиропор, съпоставени със снимките на органичните форми на умиращата гора, ни карат отново да се замислим кое е наистина по-важно за оцеляването на човечеството – цивилизацията, такава, каквато я познаваме или съхраняването на „умиращия Титан”, от който и ние сме част, за бъдещите поколения, написа за „въпреки.com“ изкуствоведката Ния Табакова.

И добавя: „В творчеството си Юлиян Табаков отделя специално внимание на тъмните страни на човека – неговите грешки, страхове, болка и уязвимост, но този фокус не е крайната цел на неговите артистични търсения. Чрез изложбата „Портрет на един умиращ титан”, артистът се стреми да ни припомни, че всички носим тъмнината в себе си, но и че всички сме взаимно свързани и затова е необходимо да се грижим един за друг, както и за живота, който ни заобикаля. И за Земята, която обитаваме заедно (необходимост, която беше болезнено напомняне през изминалата година). Само по този начин тъмнината би могла да се превърне в светлина, а от разрухата и смъртта да произлезе нов живот“. Това е едно общо послание на двамата художници, които независимо един от друг изразяват своята тревога и болка. Дано ги усетим, не само да видим изложбите. Защото известна е мисълта: „Ние не сме наследили Земята от дедите си, а сме я взели назаем от децата си“. 

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

1 - 12. Мария Райчева и част от изложбата й „Еко тур“ – снимки Стефан Джамбазов

13. - 20. Юлиян Табаков и изложбата му „Портрет на един умиращ титан” – снимки Стефан Джамбазов

Моля почакайте...