Поезия за още два живота

Интервю на Теодора Станкова с поета Георги Константинов

Възторжен поет и тревожен ум, Георги Константинов е приятел на младостта. Поетичното му пространство е изпълнено с въпроси за съпреживяване – за смисъла на земния ден, за вярата в любовта. Каква е житейската му равносметка и какво си казва, когато е насаме със себе си? 

С поета Георги Константинов разговаряме в навечерието на най-българския празник – 24 май.

 

Отдаваме ли значимото на българската просвета и култура?

 

Независимо, че 24-ти май е най-българският празник, като че ли за него знаем по-малко и не търсим значението му в дълбочина. Дори някои по-млади българи се учудват, когато разберат, че Кирил и Методий не са създали писмеността, на която пишем днес – кирилицата. Всеизвестно е, че глаголицата, създадена от Кирил и Методий, извършва епохален исторически акт като преборва триезичието и дава възможност за първи път да се чете Светото писание и да се издават книги на славянски език, който всъщност е славянобългарски.

Още се спори кой е създал кирилицата – дали Климент Охридски, дали синът на Борис – идващият към престола млад цар Симеон, който е висок интелектуалец, завършил Магнаурската школа? Дали някой от другите Кирило-Методиеви ученици, дошли на нашите земи? Но въз основата на делото на Кирил и Методий, на основата на глаголицата, българските духовници, учениците на Кирил и Методий, създават кирилицата. 

Вторият епохален акт е, когато в 893 г. на църковен събор нашият кръстител, Борис-Михаил, обявява на своята огромна държава, че вече ще се четат само книги, написани на кирилица, т.е. на български език. И това важи за цялата ни страна – земите до Солун и Охрид, до Драч и свещения Берат, чак до крайбрежието с излаз на Йонийско море (в днешна Албания), до Алба Булгарика (Белград), до Косово, цяла днешна Румъния (назовавана Молдова), до Моравия и до Пеща (в днешна Унгария), Южна Украйна, до устието на Днепър и т.н. От този ден нататък, в целия този български простор ще светят думите на родното поетическо слово, изписани с кирилски букви. За първи път в света една писменост се обявява като държавна пред цяла Европа и пред света.

По това време по българските земи се построяват още 15 хиляди християнски църкви и  тогава се появяват онези стотици хиляди книги, написани на ръка, необходими за богослужение. И започва нашето духовно влияние върху цяла Източна Европа. Наши свещеници и духовни лица стават лидери в източноевропейския християнски свят в областта на православието.

През всичките тези десетки години християнството се е разпространявало в Източна Европа посредством старобългарските книги. Ето това е делото на Кирил и Методий.

 

Азбуката си е изиграла ролята в миналото… А защо днес трябва се гордеем да четем и да пишем на кирилица?

 

Би трябвало аналитично да погледнем какво е нашето влияние чрез кирилицата на света. Академик Лихачов казва, че със старобългарските книги и старобългарската книжнина, проникнала в Русия посредством Киприян и Цамблак, се е оформил висшият слой на руския език. Т.е. ние сме въздействали на руския език и сме го оформили такъв, какъвто е в момента. Това е езикът на Пушкин, Лермонтов, Достоевски, Толстой… Това е нашият древен принос в източноевропейската култура.

Днешните взаимоотношения в областта на културата също имат връзка с това гордо минало, защото нашите славянски литератури винаги са си влияели и помагали една на друга. Особено силна е връзката между руската и българската литература по времето на Възраждането, когато е трябвало да се възкресява нашата светска литература. Много от нашите първи борци възрожденци или са учили в Русия или са превеждали руски книги. Поети като Найден Геров, Добри Чинтулов и дори Ботев, са минали през Русия, през руския език, за да се издигнат след това като самостоятелни творци.

 

Казвате, че днес има млади хора, които не знаят достатъчно за историята на българската писменост… Смятате ли, че въпреки трудностите, българинът и днес е готов да дава последните си стотинки за образованието на децата си, за знание и мъдрост?

 

Започнах образователно, защото това трябва да се знае. Понякога съм учуден, че дори образовани хора малко знаят за историята на българския език и българската писменост. В днешното компютърно време имаме известно съревнование между компютъра и книгата. И май че компютърът води в тази игра. Младите хора предпочитат да търсят информация в Гугъл вместо да прочетат една книга на същата тема. Една книга се чете по друг начин.

Не знам дали компютърът може да разкаже така за близкото ни минало, както например Захари Стоянов разказва в „Записки по българските въстания“. Може би на мнозина езикът на Вазов им изглежда архаичен, но без „Епопея на забравените“, без стиховете за Левски и Раковски, без „Опълченците на шипка“ трудно може да се усети нашата история. А не трябва да я загърбваме, тя е част от нашата същност. Познавайки своето минало, ние се чувстваме по-сигурно в настоящето и може би ще имаме по-добро бъдеще. Във всеки случай без българска книга няма да може да съществува българската идентичност. Не е достатъчно само да бродиш из интернет и да достигаш бързо и лесно до всякаква информация…

 

 Какво ви прави оптимист за бъдещето на България?

 

На моите литературни срещи повече от половината присъстващи са млади хора. Не са само бели глави. Аз самият често ходя в училище. Гостувам в испанската гимназия, в английската гимназия… Неотдавна бях в едно училище по електроника. Не всички, но по-голяма част от учениците проявяват интерес към литературата, към поезията.

Говоря преди всичко за децата, за младите хора, защото публиката се възпитава - както тръгнеш в живота, така продължаваш нататък.

Ще допълня и това, че българинът е природно интелигентен. В редакцията на сп. „Пламък“, където работя, се срещам с млади автори. Това, което пишат, е талантливо в повечето случаи. Има и чудесно написани книги за деца от млади автори.

Неотдавна столична библиотека обяви като най-четен автор на детско-юношески книги Юлия Спиридонова, една чудесна авторка на детски книги. Моят син Константин Георгиев Константинов също се изявява в областта на литературата за деца и юноши, книгата му „Голямата любов на малкия Дими“ се радва на голям интерес. Много автори от средното поколение, които пишат за възрастни, също понякога обръщат внимание на децата, което е нещо много хубаво. Всичко това ме изпълва с оптимизъм.

 

Като стана дума за детската книга, вие наскоро журирахте конкурс за детска авторска приказка „Ще ти разкажа приказка“, организиран от Дирекция „Култура“ на Столична община. Как израства един млад творец?

 

Фантастичен конкурс. Пълно потвърждение на думите ми за природната интелигентност на българина. И колкото са по-малки децата автори, толкова са по-интересни и по-оригинално мислят. В конкурса участваха няколкостотин приказки. Повече от половината бяха написани от деца до 10-11-годишна възраст. И точно в тази възрастова група бяха най-интересните и най-изобретателно написаните приказки. При по-големите се чудехме как и на кого да присъдим втора и трета награда. Докато при децата до 11-годишна възраст само за първото място имаше поне 3-4 силни кандидатури. Много оригинално мислят. Даже малко шеговито ще кажа – жалко, че порастват след това тия деца. Наградите от конкурса ще обявим на 1-ви юни.

 

Винаги през годините сте заставал редом с младите автори. Как оценявате младото поколение? Има ли и каква е разликата между различните поколения, които са преминали през „Пламък“, „Родна реч“… Какво е поезията в 21-ви век?

 

В друго време живеем…Престижни са професиите на бизнесмен, на шоумен, на виден спортист. Днес да си писател е някакъв излишен лукс…

И въпреки всичко искриците дарба, които трептят в душите на младите, не им дават спокойствие. Те са творчески неспокойни и търсят изява. Част от тези млади хора се събират при мен в сп. „Пламък“ на всяко 13-то число от месеца. Говорят, спорят, четат стиховете си, когато има възможност, ги публикувам в сп. „Пламък“. Така че моята надежда е в младите.

И макар че идеята за консуматорското общество никога няма да се измести, аз съм оптимист и си мисля, че хората на новото хилядолетие ще изберат духовното пред материалното.

 

Преди 24 века Платон не допуска поети в идеалната си държава…

 

Правилно. На поети не бива да се дава отговорна държавническа работа. (Смее се.) Но поетите могат да помагат на организаторите, на строителите на държавата, като одухотворяват времето, в което живеят. Така го разбирам.

 

Поезията може ли да бъде политическа сила?

 

Следя и се интересувам от политическия живот у нас. В продължение на една година аз не съм чул думата „литература“ в парламентарните дебати. За всичко друго се говори. Казвам го не защото искам да защитя нашето призвание на писатели и литератори, а защото това е необходимост за целия народ, за всички хора. Литературата, изкуството, духовността е сърцевината на нашия живот. И политиците трябва да го разберат, а в много случаи не го разбират, защото между тях има и хора, които едва ли са прочели повече от 1-2 книги…

Но колкото и да се стремят политиците да загърбват литературата, тя ще съществува, защото е необходима и ще води хората към тяхното бъдеще.

 

А кои са ограниченията за пишещите в момента?

Много са. Като почнем от финансовите ограничения – сега за да излезе една книга, трудно се намират средства, дори за списанието, което издавам - „Пламък“, за всеки брой търся отнякъде спонсорство. И много трудно намирам. Няма постоянна грижа на държавата за книгите и за литературните издания. Писателят трябва сам да си урежда издаването.

Проблем е и разделението на нашето общество – има десетки партии с различни представи за развитието на държавата и обикновено, ако напишеш нещо по даден обществен въпрос или изразиш чисто емоционално вълнение от едно събитие, различните хора различно посрещат това, което ти казваш. А да не говорим за сатирата, която понякога пиша. Често пъти получавам и обратни бодли. Аз съм си показал бодлите, но и отсреща има бодли.

 

Талантът задължава. Колко сте самокритичен и имате ли понякога съмнения?

 

На мен вече ми е късно да имам съмнения. Също ми е късно да бъда скромен. Някога, когато бях 14-15-годишен, не аз избрах поетическия път. Мен поезията ме избра – с всичките трудности и препъвания, с всичките сполуки и несполуки… Никак не е лесен литературният път. Имах един по-възрастен приятел, който ме предупреждаваше, че поезията е бягане на дълги разстояния. Не разбирах тогава какво иска да ми каже – защо ще сравнява литературата с някаква спортна дисциплина?! Но наистина, само един дълъг литературен път може да остави по-забележими следи. Чудото не става за няколко дни. Сигурно само в поезията е възможен един изблик на млад поет. Имаме потвърждение - като земя на убитите поети, както ни наричат, имаме поети на 23, 24, 25 години, които са оставили по една хубава книга.

Но говорим за литературното призвание, писателското призвание, което продължава през целия живот и осветява пътя на твореца. Писателският път е много труден. Животът наоколо непрекъснато се променя и ако писателят не излиза от твърдите рамки на догматичното мислене, има опасност животът да го надбяга.

 

Орхан Памук казва, че пише, защото животът е кратък. Вие защо пишете?

 

Хубаво казано. Орхан Памук е чудесен пример за това как освен дарба, освен ерудиция, която понякога облагородява дарбата, е необходимо и да вървиш срещу течението на баналното мислене и да се противопоставяш на догмите.

Поетът е лъжец, който винаги казва истината. Поетическият език, понякога езоповски, е изпълнен с подтекст, с метафори, със звуци и музикален ритъм. И понякога може би залъгва вниманието, но в дълбините си, ако поетът е истински поет, той казва истина, която другите не казват. Навлиза в едни залежи от истини, които имат стойност и за бъдещето. И тогава остава нещо от тебе. В никакъв случай не е възможно всичко, което си написал, да остане в паметта на хората. Те ще си изберат само това, което им трябва.

 

А вие нещо премълчахте ли? Имате ли ненаписана книга? Далчев казва, че е успешен този, който е написал само хубавите си книги.

 

Атанас Далчев беше много прецизен. Живеехме в един жилищен блок, аз бях млад поет, обичах да разговарям с него… Той пишеше по-малко поезия не само поради своята изключителна самокритичност, но и поради това, че много превеждаше. Беше чудесен преводач и заедно с Александър Муратов превеждаха испанска, френска, руска поезия и там хвърлиха много сили. И мисля, че донякъде това стана за сметка на неговото поетическо творчество. При мен разбирането за плодовитостта на поета и писателя е малко по-различно. Смятам, че писателят трябва да пише. Както казват древните: „нито ден без черта“. Това не значи, че всеки ден ти раждаш някаква бляскава творба. Но трябва да ти е будно съзнанието непрекъснато. Да гори огънят, да не загасва. И в този смисъл имам усещането, че имам в себе си поетическа енергия поне за още два живота. Но дали е така, времето ще покаже…

 

Кога реагирате?

Непрекъснато реагирам. Затова понякога пиша и сатира. Наричат ме лирико-сатирик.

Това ми позволява да си отговарям и на свои въпроси. Защото един поет не разговаря само с обществото. Той разговаря със себе си, лекува и себе си от разни съмнения и празни надежди. Или пък се надява на нещо по-добро.

 

И какво си казвате, когато сте насаме със себе си?

 

Това, което си казвам, излиза на белия лист и обикновено стига до хората.

 

Чувствате ли се понякога неразбран?

 

Винаги част от хората са ме разбирали и това е моят кураж. Имам усещането, че на мен са се паднали по някаква божия воля най-добрите читатели на България. На някои съм любим поет. Други не искат да имат нищо общо с моите книги. Това е съвсем нормално. Не може да бъдеш обичан от всички.

Някои автори са склонни да променят мнението си, за да се харесат. Но аз по отношение на моите разбирания стоя зад всяка творба, която съм написал през всичките тия… уф, да ни ви казвам колко години… По мои стихове има над 200 песни, така те се знаят от много хора, без самият аз да съм натоварен с толкова популярност…

 

 Казват, че поетите са пророци…

 

Имам интуитивно познание. Особено за по-малко добрите неща. Предусещам какво би могло да се случи. Но не в незримото бъдеще.

 

От какво се ражда поезията – от любовта, от трагизма или от нещо друго?

 

Помня в началото пишех само лирически стихотворения за любовта. И съвсем естествено, това вълнува младия човек. Предавах моите вълнения на хората.

Тогава мислех, че поет, който не може да напише хубаво стихотворение за любовта, не е поет. Сега имам известно съмнение. Не само любовта може да заеме цялото твое емоционално пространство. Някои поети казват, че пишат, защото са нещастни.

Поезията се ражда и от любовта, и от трагизма на живота. И става все по-дълбока и по-драматична, когато присъства и мисълта за смъртта. Когато смъртта е близко. Човек на 15 - 20 г. не мисли за нея. Но постепенно разбираш колко е широк спектърът на човешкото вълнение - от любовта до мисълта за смъртта, от трагизма на днешния ден до надеждата, че утре ще живееш по-добре. До мисълта, че ще дойде миг, в който изобщо няма да живееш.

Поезията отхвърля тленността заради вярата във възкресението чрез словото.  

Поезията е безгранична, защото тя няма определен сектор от живота. Аз еднакво се интересувам от световна история, от ядрена физика, от астрономия… но повече ме интересува безграничния живот, който е пред мен, който е около нас и над нас.

 

У нас се издават по 1000 стихосбирки годишно. Кой ги чете? Виждате ли в тях онова зрънце, което ще ги отведе във вечността? Как да формираме вкус за качествена поезия сред множеството фейсбук стихоплетстване?

 

В интернет океана има една вълна от псевдо поезия. Наскоро попаднах на един сайт. Бях болен и главната сестра в болницата ми каза, че е написала стихотворение, което се е появило в сайта. Тя беше под номер 10 000. И нейното стихотворение не беше лошо. Но всички други ми се видяха като за 3 минус.

10 хиляди човека! Пишат. Повече жени, че те са по-емоционални. А стихосбирките излизат в 500 бройки тираж. Т.е. пишещите не са читатели на поезия. Пишат, не четат. А писането върви едновременно с четенето. Когато усетиш искрата в себе си, разбира се, почваш да се интересуваш. Какво е написал твоят връстник, какво има в миналото, какво има напред. Талантът, ако го има, трябва да се облагородява. А той се облагородява с ерудиция, със запознаване.

При голям процент от тези 10 000 става дума за една битова суета. Тя върви редом със снимките на домашните кучета, с това къде съм курортувал и кога съм бил на гръцки остров…

Но не аз мога да спра това и не мога да му бъда критик. Това е животът.

 

Кои са най-интересните имена в литературата ни в момента?

Първо ще направя едно признание – аз много обичам да чета белетристика.

В прозата имаме много силни автори. Неотдавна четох „Камбаната“ на Недялко Славов. Прочетох един хубав роман на сравнително млад автор – Владо Любенов.  Много се извиси в своето писателско умение Владимир Зарев. Много силен роман е „Разруха“, който беше преведен в Германия и там казаха за него, че е написан със замаха на голям писател. Здравка Евтимова има хубави неща -  „Кръв от къртица“ е разказ, който влезе в учебниците по литература в САЩ. Сред добрите писателски имена ще спомена и Деян Енев, Милен Русков…

При поезията също харесвам това, което се появява. Има хубава женска поезия. Поетесите са ни много интересни. Правят ми по-силно впечатление в момента. Но няма да казвам имена, защото поетесите са много ревниви.

 

Каква е тайната на хубавия стих?

Да прилича на тебе. Твоята поезия трябва да прилича на теб самия. Не какво пишат другите, не. Ти си интересен със своите преживявания, чувства, мисли. Ако ти е богат мисловният и емоционален спектър, стиховете ти са интересни за другите хора.

 

Когато светът ви се струва сив и скучен, как се зареждате?

Обикновено решавах такъв проблем с разходка сред природата. После я замених с едно малко уиски. След това с две уискита... Общуването със близки, сродни по дух хора, също е много полезно. Стига да ги има.

Имаше време, когато почти всяка седмица се качвах или до Черни връх, или се разхождах в Рила планина. Изминал съм стотици километри. Сега не можеш да ме накараш да отида до спирката на лифта…

Природата е пълна с мъдрост – дърветата, сменящите се облаци… Въздухът е друг, уморяваш се, после си почиваш, оставаш сам със себе си. По едно време с близък човек правех тези разходки, но непрекъснато мислех за това, че се задъхва до мен, виждах, че се мъчи заради мен. Това също е някакъв проблем - с кого? И не само на планина с кого? С кого в живота?

 

Как минавате през такива трудни преживявания като предателство, загуба, раздяла…

Честно ще кажа, че ги преживявам дълбоко, макар да не давам израз. Обикновено се разболявам. Падам, но се надигам после и както казват американците – не е страшно да паднеш, страшното е да не станеш, да не се изправиш.

 

Моля почакайте...