Музеят и музите на вдъхновението

Интервю на Теодора Станкова с Аделина Филева

Силното присъствие на Софийската градска художествена галерия (СГХГ) в столичния културен живот беше забелязано и поощрено с наградата на София за миналата година в област визуално-пластични изкуства. През последните години галерията е организатор на десетки изложби на видни български творци, сред които „Между модерното и канона. 120 години от рождението на Цанко Лавренов“, „Голото мъжко тяло 1856-1944“, „Посоки. Иван Милев 1897-1927. 120 години от рождението на художника“, „Иван Пенков. Хора и портрети“, по повод неговата 120-годишнина и др.

СГХГ се включва в общоевропейски инициативи като Нощта на музеите, дава сцена и на други изкуства – литературни премиери, концерти, творчески срещи… Галерията се превръща в културно средище, където всеки се чувства комфортно, независимо дали е посетител, специалист или колекционер.

Всяка инициатива в СГХГ е белязана от ентусиазма и професионализма на нейния ръководител Аделина Филева. Тя е завършила специалност „Изкуствознание“ в Националната художествена академия. От 2005 г. е директор на СГХГ, като десет години преди това е била уредник на експозицията и връзки с обществеността на галерията. Аделина Филева знае как един музей може да стане привлекателно място за хората. Казва, че професията й я вдъхновява, защото мисълта за изкуството е обсебваща – мисъл, която понякога нощем я държи будна, а пък денем времето й минава като сън. Професия, която й дава емоцията на постоянното преоткриване на нашия понякога тъжен, друг път весел свят, отразен в изобразителното изкуство.

 

Връщате се от Берлин, където представяте изложба. Как се възприема българското изкуството в чужбина и защо толкова рядко се организират такива изложби?  

Представянето на българско изкуство в чужбина е нелека задача, поради малкото средства, с които разполагаме за българската култура. Иначе нашите културни институти зад граница, които са 11 на брой, имат добри програми, но в тях работят по трима служители, които колкото и да се стараят, не могат да направят много повече от това. Канят ни да подготвяме изложби. Сега представяме експозиция в Берлин, преди около месец открихме изложба в Градската галерия в Атина. Навсякъде ни се радват, когато представяме българското изкуство. Разбира се, въпросът винаги е защо това се прави толкова рядко? В основата на тази организация са контактите, изградени в по-продължителен период от време с колегите от съответната страна.

Необходими са обаче и надеждни опаковки, застраховки, задължително е да се издаде хубав каталог, който да представи изложбата... И както казах вече, всичко това опира до средства.

 

Според Теодор Ушев в България има достатъчно пари за изкуство, но за съжаление те потъват в пустинята на бюрокрацията или не се насочват в правилната посока.

В една държава културата се развива добре, когато икономиката й се развива добре. Веднага се сещам за Ренесанса и за икономическото процъфтяване на ренесансовите градове. Затова мисля, че и у нас, ако икономиката се развива правилно, ще има и повече средства за култура. А е важно да се знае, че културата не може да се прави с малко пари. Ние се опитваме, разбира се. Достигаме до някъде, но обикновено с цената на огромни усилия - с много компромиси и с немного средства. Компромиси от страна на всички творци – като заплащане, като  материали, като безвъзмездна дейност… Ако има повече средства, нещата ще бъдат доведени до съвършенство.

Много е важно и как се представя един продукт. Изкуството също е продукт. И ако то е поднесено по подходящия начин, ще стигне до много хора. Ще има реклама, ще има информация, ще се чуе за него. Произведенията ще бъдат експонирани правилно, ще пътуват както трябва и тогава ще се обръща повече внимание на българската култура.

Изкуството винаги изглежда добре и трудно се отгатва, че зад него стоят тези огромни усилия. Специално СГХГ от 10-ина години е в постоянна борба за бюджета на галериите и в убеждаване на общински съветници. Заместник кметът г-н Тодор Чобанов и кметът г-жа Йорданка Фандъкова са поддръжници на културата и на изкуството и много подкрепят галерията. Но постоянно трябва да убеждаваме тези 60 съветници и другите специалисти в общината защо трябва да се увеличи бюджетът, какво е необходимо да се направи, защо е важно да откупуваме картини на художници, които да влизат в нашия фонд. Реакцията им е – притежавате толкова много картини, защо ви трябват нови.

Необходимо е да има държавна стратегия, отговорност и желание да се направи нещо значимо за българското изкуство и култура. Ние сме музей и в архива ни постоянно трябва да влизат работи на млади съвременни артисти. Времето отминава и в нашата колекция няма да остане нищо от тези поколения. В галериите и музеите ни липсват произведения от цели десетилетия от края на миналия век. Придобиваме творби само от дарения на авторите, от техни наследници или колекционери… И ако след години специалистите от СГХГ решат да направят ретроспективна изложба на българското изкуство, няма да има какво да покажат.

 

Какви други възможности за набиране на средства намирате? Законът за меценатството не е ли една от тях?

Сега ни е дадена възможност приходите да остават за музея, от което ще получаваме допълнително средства. Много хубаво е, че имаме и корпоративни спонсори.

В България хората от бизнеса отделят пари за съвсем други дейности и още не са научени да дават средства за музеите и за галериите. Но биха могли да бъдат съпричастни. Някои от тях обичат изкуството, други ще го направят, защото имат нужда от реклама или защото виждат конкретно в какво се превръщат парите им. Затова се надявам, че ние ще съумеем да привлечем общество от меценати, с чиято помощ да се набавят средства за нормалната работа на СГХГ. За да разполагаме с необходимите депа, с модерни реставрационни ателиета, да можем да придобиваме нови произведения и да представяме българското изкуство по света.

 

Струва ми се, че през последните години връзката между хората и галериите и музеите се губи… Вашата работа към кого е насочена – към масовия вкус или смятате, че изкуството трябва да си остане елитарно?  

Изкуството е елитарно по принцип. Защото художникът, който го създава, има някакъв проблем, който иска да покаже. Независимо дали това ще е портрет, пейзаж или инсталация. Подготовката дава възможност изкуството да бъде възприето. За всяко изкуство зрителят трябва да е подготвен, за да разбере това, което му се предлага. Дори преди да отидем на концерт, трябва да прочетем някаква информация за изпълнителя и за концертната му дейност. При изобразителното изкуство в много случаи елементите, които художниците внасят, са с определено символично значение. И ако не го знаем, няма да разберем картината. Ако хората отделят малко повече време, за да се информират, ще им стане интересно и ще има повече посетители в изложбените, в концертните и в театралните зали. Защото не всяко изкуство е лесно достъпно. Лесно е, ако се възприеме веднага. Ако сега с вас излезем на улицата и направим анкета на случаен принцип, ще разберете, че всеки има любима песен, независимо от музикалния жанр, но ако ги попитаме за изобразително изкуство, част от запитаните няма да могат да посочат любима творба. За изкуството е особено важно какво чувство то оставя в теб – дали провокира някаква емоция, дали се е събудил спомен или научаваш нещо ново…

 

А защо се случва това в момента?

Въпросът касае възпитанието на поколенията и подреждането на ценностите. Загубила се е връзката между училището и музея. Непознатото плаши. Когато не познаваш нещо, то не ти липсва. Ако децата по-често посещават тези места, те ще получат лесно знания. И когато утре вече са възрастни и имат свои деца, ще ги водят при нас. Галериите и музеите са нашата визуална и духовна грамотност.

 

Имате ли събития, насочени към детската и младежка аудитория?

Ние търсим връзка с училищата, изпращаме информация, но изглежда нашите учители са прекомерно натоварени. Трудно се организира училищно посещението на галерията и музея. В училище явно не е намерена формата, при която децата да бъдат доведени като на извънкласно посещение. Не е удачно след като са имали 7 часа, да бъдат заведени някъде за още два часа, за да гледат изкуство. Според мен част от уроците могат да бъдат представени в музеите. Да, това изисква усилие от страна на училището, за да организират групите и да придружат децата, но ние пък сме на разположение и сме готови да разкажем за всичко, което ги интересува.

В СГХГ работят много млади изкуствоведи. Замислили сме своя образователна програма, която ще разработим до половин година и когато тя тръгне, се надяваме да привлечем повече деца и младежи.

 

А помните ли вашата първа среща с изкуството?

Не помня конкретно коя е първата ми среща, но моята връзка с изкуството е нещо съвсем естествено, което се е случило в семейството. Моите родители, независимо че те самите не се занимаваха с изкуство, държаха много то да присъства в живота ни. От малка съм водена на театър - от кукления до пиеси за възрастни. Концертите бяха нещо изключително важно за нас и си спомням, че сме идвали и на музикални концерти и в Градската галерия. Ходехме постоянно и на изложби. Пазя много репродукции с автографи на художници, на чиито изложби съм била.

Изкуството влизаше в дома ни и чрез периодични издания като списание „Картинна галерия“, в. „Култура“, в. „Литературен фронт“, за които бяхме абонирани. Четеше се и се коментираше.

 

Сега като говорите за живота си, можете ли да си го представите извън изобразителното изкуство? 

Като малка мечтаеха да бъда принцеса. (Смее се.) После, когато пораснах и започнах да изучавам история на изкуството, разбрах как са живеели през Средновековието - в студени каменни замъци. Тогава си казах: „О, добре че не съм била принцеса“. Всъщност обичам това, което правя сега. Обичам моето време, промените, новите технологии, възможностите, които се откриват пред нас. Разбира се, желанието ми е всичко това да се случва с по-бързи темпове. Иска ми се българинът да не е тъжен и омърлушен. Да се научи да се радва. Просто е. Ако се усмихнем на някого на улицата, усмивката ще ни се върне. Трябва да променим отношенията помежду ни. Трудности винаги ще има. И ние българите, колкото и богати да станем, пак ще искаме да променим още нещо и още нещо… Трябва да се научим да ценим това, което имаме и да му се радваме сега.

 

Вие сте в комисията за поставяне и премахване на паметници и паметни плочи. Как работи вашата комисия? Има ли врагове съвременното изкуство в градска среда?

Много е трудно, когато става въпрос за градската среда. При нас предложенията идват на ниво идея от вносители. Нашата комисия има за задача да прецени дали тази идея може да бъде реализирана. Комисията се създаде преди 3 години, когато се реши да има експертно художествен съвет, в състава на който да влизат различни специалисти, за да бъдат в помощ на общинските съветници. Същевременно към този съвет има и банка от експертни кадри, които могат да се канят по различни поводи.

При нас постъпват много и най-различни предложения. Всеки има право да предлага.  В момента ми се струва, че малко прекаляваме с големия брой паметници и паметни плочи. Да не говорим, че всички искат да са в центъра на града. Въпросът е да се помисли добре за средата, в която е удачно да бъде поставен един паметник. Също и решението за формата – как един паметник да бъде представен като символ. Защо е необходимо непременно да бъде реалистично изображение!? Може да бъде просто знак.

При първото ми посещение в Берлин бях истински впечатлена от един паметник за загиналите евреи – той представлява комплекс от каменни блокове, които потъват надолу или се издигат нагоре. И когато влезеш в този комплекс-символ, започваш да потъваш, да потъваш, докато в един момент всичко става по-високо от теб, а чувството на безизходица от тясното пространство, където не можеш дори да си протегнеш ръцете, е толкова осезаемо, че всеки посетител се докосва и съпреживява историята с цялата й болезненост.

Съвременното изкуство наистина трябва да бъде модерно, ново, различно. Не трябва да повтаря художествения език на предходните поколения. Не може една творба, създадена днес, да изглежда по-стара по начин на мислене от творби, създадени през 80-те години на миналия век. Например творбите на Любомир Далчев са по-модерни от някои съвременните пластики. Това говори, че не се мисли добре в посока на произведението и неговите изразни средства. Това е тъжно.

 

Получихте наградата на София за миналата година. Какво прави наградата за вас, ако има някакви реални измерения?

Радвам се, че трудът ни е забелязан и оценен. Че това, което правим, се харесва и на колегите ни, и на публиката. Нашите изложби са предназначени за по-широка аудитория, но и специалистите трябва да открият нещо ново и интересно, в това което показваме. За нас това е важно. Така че наградата е важна. Мисля, че всеки би се радвал да има своето морално поощрение.

 

Какво ще видим при вас това лятото?

В СГХГ нямаме постоянна експозиция. Работим на проектен принцип. Така имаме възможност да покажем повече творби от фонда на галерията, можем да представим различни проблеми на българското изкуство и да запознаем хората с тях. СГХГ не е голяма – около 1500 кв. м площ, на която могат да се наредят максимално 200-250 произведения. А в нашите изложби излизат почти 5 пъти повече творби – между 800 и 1000. Така публиката може от една страна да се среща със забравени имена, а от друга страна – да се запознае с проблеми от българското изкуство.

„Между традициите и модернизма. Образи на родното в българското изкуство от 20-те години на ХХ век“ е изложбата, която е експонирана в момента и може да бъде видяна до 5-ти август. Спряхме се на този избор, защото миналата година много се говореше за председателството на България на ЕС и решихме да се върнем назад, за да покажем как преди сто години българските художници през модерното успяват да представят родното и да го превърнат в определени символи. Смятаме, че това ще е еднакво интересно и за българите, и за чужденците. Едните да видят своите големи художници като Иван Милев, Сирак Скитник, Пенчо Балкански, Иван Лазаров, Атанас Дудулов и много други. За чужденците тези автори са откритие – чрез тази изложба те лесно през модерния език на изкуството ще възприемат нашите приказки, легенди, обреди и образи на селото.

На 6-и юни открихме изложба с фотография и видеоинсталации, съвременно изкуство на Нина Ковачева и Валентин Стефанов, наши колеги, които от години живеят и работят в Париж. Предстои да представим изложба на младите художници, номинирани за награда БАЗА. Това е до есента, когато ще отбележим юбилея на нашия голям график, художника Любен Диманов.  

  

Моля почакайте...