Момчето, което вижда цветно

Интервю на Теодора Станкова със Стефан Вълдобрев

Преди броени дни Стефан Вълдобрев навърши 50. Може би е по-правилно да кажем 2х25.  Едно кръглооко любопитно момче, на което всичко му е адски забавно, съперлюбопитно, суперинтересно.

Негова философия е, че трудностите не зависят от времето, в което си попаднал, и пространството, което обитаваш. Или се посвещаваш на работата си с всичките й възторзи и шамари, или си намираш оправдание да не го правиш.

Стефан Вълдобрев е избрал да усеща всяко нещо в живота си като чудо. Артист по душа - актьор, композитор, музикант - истински и емоционален, в непрекъснато развълнувано напрежение, той се изразява еднакво добре чрез всичко, с което се занимава, без значение дали ще избере езика на музиката или словесния изказ.

Дефиницията, която той сам дава за гениалност, му отива и на него, макар че се опитва да посреща похвалите равнодушно. Вдъхновението обаче винаги посреща със запретнати ръкави.

 

 

Какъв е Вълдобрев на 50 – по-мъдър и успокоен? С по-широк хоризонт? Какво е чувството, когато вече си пораснал за лудории, а за почивка е още рано?

На 50 се чувствам както на 49, както на 47, както и на 46. За мен годините не са от значение. Не е някакво събитие, на което да придавам важност, да е повод да седна и да си правя равносметки. Най-близките ми хора и приятели са различни по възраст - на 20, на 30 или на 60 + и са еднакви по дух. А това няма отношение към възрастта. 

 

Какво щяха да пеят феновете ти с теб на твоя юбилей? Какво не се състоя заради Коронавируса?

На 19-ти май трябваше да има спектакъл в НДК с премиера на книгата ми и концерт, на който бях поканил много от героите на самата книга – все приятели през годините или важни хора по пътя ми. Всички те се отзоваха и спектакълът беше замислен много интересно. Имах съдействието на Столична община. Но засега всичко се отлага. И не само това. В продължение на седмица в афишите на софийските театри щяха да бъдат включени представления с мое участие. Освен това в кино „Одеон“ и в Дома на киното трябваше да вървят филми, в които или съм актьор, или съм композирал музиката. Предвиден беше и гастрол на пловдивската опера с „Евита“, където играя. Така бях замислил да отбележа юбилея си – всичко, с което съм се занимавал през годините да бъде представено в рамките на десетина дни. Не се случи... нямаше как.

 

Книгата ти обаче излезе от печат и вече е в книжарниците…

Да, това ще бъде моята среща с хората сега. „Книга за песните“ вече е в книжарниците от 15-ти май. Премиера няма да правим в тази ситуация.

Но това, че книгата излезе, за мен като събитие не е по-малко значимо от всичко, което така и не се състоя. И оттук нататък това ще е акцентът, връзката ми с публиката и тя ще бъде също толкова силна, колкото и когато се срещаме на сцената. Ще направя сигурно някакви четения из страната, за да представя книгата. Надявам се и на срещи на открито на летни сцени. Любопитен съм как хората ще я възприемат. Мисля да направим и фейсбук разговори.

 

Кога артист като теб решава да напише книга – когато иска да си изпробва таланта на ново поприще, когато навършва 50 или когато иска да каже нещо?

Идеята ми за написването на тази книга е отпреди две години и половина. Толкова време я отлагах, обявявах няколко пъти на концерти, че започвам да пиша… Така че написването й не беше свързано с юбилея. Не е и опит да се пробвам на ново поприще - така или иначе си пиша текстовете за песните. Освен поезия, писал съм и белетристика, и драматургия. Просто в един момент си казах, че трябва да напиша историята на изпетите от мен песни. Често оставам след концерти и си говоря с хората. Питат ме как се е появил този или онзи текст, как съм стигнал до някои конкретни фрази… Виждам, че им е интересно, че текстовете имат смисъл за тях. Разказват истории, свързани с техния личен живот.

Няма да забравя, след един концерт при мен дойдоха момче и момиче. Били се разделили седмица преди концерта, обаче имали билети и решили да ги оползотворят заедно. И когато по време на концерта съм изпял „Тази песен не е за любов“, след края на песента те се целунали и решили да се съберат отново. Това ми го казаха след концерта, бяха развълнувани, благодариха ми. За мен тази случка беше въздействаща. И в един момент си казах, добре, хората се интересуват от тези думи. А пък аз имам десетки истории за тях, които мога да разкажа. Това беше причината да поискам да разкажа за песните. За това как са създадени някои от по-знаковите ми парчета от 1988 г. до сега. А когато наближи юбилейната годишнината, реших да добавя и малко биографични моменти. Но това не беше предварително планирано.

Пиша от две години и беше съвпадение – в началото на обявеното извънредно положение бях в най-активния, финалния етап, когато трябваше да си събера мислите. Бях нахвърлял доста от главите, но книгата не беше оформена. Истината е, че ако не беше този Коронавирус, заради който ми отпаднаха купища ангажименти, книгата нямаше да бъде толкова задълбочена и детайлна, колкото е сега. Просто използвах тази възможност да се концентрирам върху писането.

 

Сега ни се наложи да забавим темпото и да заживеем по-полека. На какво ни учат такива времена? Кои са трайните неща?

Този въпрос го задавам години наред с песните си. И то не е само в „По-полека“. Текстовете ми са насочени към цененето на момента, към насладата от малките неща.  Албумът ми „Пропаганда, хромозоми, силикон“ е предупреждение точно за това - какъв свят ще ни се стовари в резултат на цялата тая консуматорска вакханалия и на темпото, с което минаваме през живота. Живеем в общество, в което всичко е направено да трае кратко, да се счупи някъде около гаранционния срок. И тази философия сякаш подсъзнателно пренасяме и в отношенията. Не съм изненадан, че това закономерно се случи. Докъде можеше да продължи цялата тази чудовищна алчност?!

 

Има ли шанс да се променим сега?

Да, ще се стигне до някакво смирение и преоценка. Четох, че след извънредното положение в Англия разводите се умножили неимоверно. Много хора се разделили, защото преди това никога не били живели толкова дълго заедно. Ами защо са се събрали тогава, ако не са прекарвали толкова време заедно? Значи така или иначе са щели да се разделят.

Мисля, че в много отношения качеството на живота ни ще се подобри. Четох, че озоновата дупка се е затворила. За първи път тази пролет в центъра на София усетих мириса на цъфтежа на дърветата, чувах песен на птици. 

Надявам се нашата дисциплина да ни помогне да заживеем в баланс с природата. Нямаме избор. Хората се държат, сякаш нямат нищо общо с планетата. А ние сме едно цяло - природата само се закашля, земята кихна два пъти и ето какво се случи!

 

Как твоите песни стигат до хората?

Не знам как се случва. Не пиша по готови формули. Просто го усещам, следвам инстинктите си – докато не се появи моментът, в който аз вече знам, че тази песен ще се хареса. Случи ли се това, усетя ли, че аз самият се вълнувам, тогава знам, че ще има поне няколко души, до които песента е стигнала, които също ще реагират като мен, когато я чуят.

Никога не записвам една песен преди да съм сигурен, че съм си свършил правилно работата, че всяка думичка в нея е вярната. Има текстове, в които една думичка ми липсва в продължение на три месеца. И съм я чакал да се появи. При аранжиментите  опитвам един, втори, трети път… - променям, докато моят емоционален барометър не се задейства и не ми каже, че се е получило. Не си позволявам да пусна нещо, за което след това да съжалявам, че не е доизкусурено.

 

Как непрекъснато се доказваш? Как си доказваш, че си на върха? Как се усъвършенствш?

Като не си мисля, че съм на върха. Като съм любопитен за всяко нещо. Въпрос и на рефрешване. Следвам природния закон – дойде ли вълната, възсядаш я и се издигаш нагоре. После е хубаво да се оттеглиш леко назад. За да може да дойде нова.

На приливи е – има периоди, когато всичко става по-леко. 90-те години беше така. После минах през период, в който усещах, че каквото и да напиша, каквото и да изиграя, каквото и да направя, то няма да стигне до масовата публика. Така го чувствах.

И това беше дълъг период на дълбаене и на работа върху себе си. След 2012 година, когато се появи албумът „10 и половина“, отново имах шанс нещата да станат по-масови, по-популярни. Но не и по-лесни. Например песента „По-полека“. Тя е едно успешно парче, което някак си стоеше като резерва, сякаш беше отлагано във времето. Когато излезе през 2016 г., въобще не беше онзи хит, в който се превърна 2 години по-късно. Излезе юни месец, клипа го снимахме юли и го монтирахме през август. Лятото беше свършило. Тази песен я знаеха шепа хора и нямаше никакви изгледи да се запее от всички, както това се случи две години по-късно.

 

Кой е най-любимият ти процес - подготовката, продукцията или животът на вече готовата песен?

Моментът на срещата с публиката. Представянето на вече готовата песен. Творческият процес е адски мъчителен. Аз не си позволявам да го показвам. Артистът трябва да излъчва лекота, хармония, радост. Никой не бива да вижда отстрани през какво се минава – през какви мъчителни дни и нощи на подготовка, на записи, изпипване на всеки детайл... И когато всичко приключи и съм на сцената, вече си почивам. Там е мястото. Това е моментът. Изляза ли там, вече се оставям в ръцете на публиката.

 

Имаш много специална връзка с публиката. Винаги успяваш да създадеш усещането за силен емоционален обмен, осезателна емоционална температура в залата. Доколко е важен възприемателят на изкуството за артиста?

Мисля, че е най-важният. Не си представям да правя нещо, без да виждам емоцията на погледите, очите. Сега по време на извънредното положение си позволих да направим онлайн концерт. Единственият. И тогава усетих какво е да няма очи пред тебе. Пред мен имаше три статива, три триножника. И три камери. Беше някак си съвсем различно.

Аз усещам енергията на хората. Бях около 30-годишен, помня, че започнах да виждам публиката в някакви различни цветове, в зависимост от това, в какво настроение пристига в залата. Затова и никога преди концерт не правя предварително точен сет лист. Колегите ми музиканти знаят и до последно не питат какъв е редът на песните за вечерта. Половин час преди да излезем, поглеждам публиката, така отстрани, усещам лицата, виждам в какво настроение са, каква възрастова група преобладава, разбирам какво очакват. Виждам и колегите в какво настроение са – през деня на всеки му се е случило нещо - на един едно, на друг друго. И чак тогава, десетина минути преди да излезем на сцената правя някаква подредба. Тогава знам, че това е точната вълна, по която ще трасираме тази вечер. С тези хора и това настроение, в което сме.

 

Кога човек се научава да вярва в себе си?

Много е тънко. Първо трябва да види, че публиката му е вярна. После трябва да спечели доверието на колегите си от бранша. И третият фактор е така наречената критика. Когато минеш през всичко това, започваш да вярваш в себе си.

 

Хората понякога издават присъди – свикна ли с това след толкова години под прожекторите? Има ли нещо, което те е жегнало?

Не, с такова нещо никога не свикваш. Минавал съм през пренебрежение, през присмехулни думи и погледи… хиляди конкретни истории, за които сега няма смисъл да разказвам.

Слава богу, напоследък нямам такива случки. Но като по-млад съм минавал съм през такива периоди и съм излизал по-силен. Беше отдавна, преди 20 и повече години, когато категорично си казах, че спирам да пиша поп и рок музика. Затварям се и спирам с тази кариера. 

И тогава написах десетки театрални композиции, изиграх най-силните си роли в театъра, започнах в киното. И чак след 2012 година, когато случайно се събрахме за няколко концерта, се върнаха тия прекрасни емоции с рокендрола, с публиката, с турнетата… Дотогава си мислех, че всичко това е зад гърба ми, че е затворена страница…

 

Кое надделява при взимане на решения при теб?

Интуицията – винаги ми е помагала, никога не ме е подхлъзвала за важните решения. Не мога да го обясня, но чувствам накъде да поема.

 

Колко голям е светът на твореца?

Сигурно е голям, колкото е голяма мечтата на твореца. Аз искам нещата, които правя, да радват хората и да имат смисъл за тях, да ги вълнуват.

 

Каква е твоята дефиниция за гениалност?

Като слушам някаква гениална музика или чета нещо гениално, имам усещането, че това не е направено от човек. Човекът просто е бил проводник, бил е фуния, в която някой свише е спуснал информация. А изглежда така, все едно всеки момент и ти можеш да го направиш. Това го чувствам, когато слушам Бетовен, Моцарт, когато чета Шекспир. То не е man-madе. То е нещо свише.

 

Горан Брегович беше казал, че талантът е като паста за зъби – трябва да го натиснеш, за да излезе. При теб как е?

Все едно, че е казано за мене. Може и никой да не ми повярва, но аз съм толкова мързелив човек, че ако няма кой да „изстисква“ пастата, както е казал Брегович, с нищо няма да се занимавам. Ако няма краен срок, ако няма някой, който да звъни постоянно, за да пита какво става, докъде съм стигнал, аз просто ще си седя вкъщи, ще пия червено вино и ще гледам мачове. Мога и с нищо да не се занимавам. (Смее се.)

От малък се скатавам. Нямаше сила, която да ме накара да си пиша домашните вкъщи. Пишех ги в малкото междучасие преди съответния час, всичко в последния момент. И мисля, че това ми е останало до ден-днешен. Ето, сега ако нямаше срок за тази книга и ако не беше дошъл тоя Коронавирус, аз можеше още 2 години да не я напиша.

 

Кога си се чувствал най-добре?

Може би като малък. Когато в Стара Загора идваше циркът. На мен детството ми е минало на улицата. Въобще не се прибирах вкъщи след училище. Живеех в един триъгълник – между стадиона, където тренирах футбол, площадката, където строяха цирка и лунапарка, и киното, което беше наблизо. Просто съм се самозабравял в тоя триъгълник – кино, цирк и стадион. Училището беше между другото. Родителите ми насила са ме карали да свиря, за което сега, разбира се, съм им благодарен.

 

Ако се видиш с очите на детето, което си бил, щеше ли да повярваш, мечтаеше ли за това?

Нямал съм мечти за слава и за известност. Мечтаех да бъда на сцена с китара в ръка, да играя роли в киното. Това съм си мечтал. Мечтаел съм да правя това, което правя в момента.

 

Кое за теб е най-високо, най-велико, най-любимо?

Семейството и приятелите.

 

Какво е правил и е способен да направи от любов Стефан Вълдобрев?

Да събаря къщи и да прелита над улиците. (Смее се.) Както съм го изпял в песента “Към”. 

 

В интервю преди 10 г. те питах как се чувства Стефан Вълдобрев на 40. Отговори ми – „като дете в магазин за шоколадови изделия“. Десет години по-късно запазил ли си това свежо чувство?

Чувствам се по същия начин. (Смее се.) Като дете в детската градина. Всичко ми е адски забавно, суперлюбопитно, суперинтересно. Занимавам с различни неща. Постоянно променям нещо. През последните 4 години това усещане се увеличи многократно покрай турнетата ни. По време на концертите ни е пълно с деца навсякъде – налягали по кабелите и по мониторите. Чувстват се прекрасно в нашата компания, ние в тяхната също. Оставам след концертите и си говорим с часове, изпращат ми рисунки, клипчета… Така запазвам чувството свежо.

Наистина, всичко ми е любопитно. Другото не знам точно какво е, но за мен е едно и също. Бих го определил като търпение, наклонена черта, нетърпение (търпение/нетърпение). Оказва се, че имам търпение. И зодията ми го предполага, Телец съм. Но според всички наоколо съм страшно нервен и нетърпелив. А то е, защото аз просто искам всичко да става бързо. При мен положението е като в една песен на „Куин“ – I want it all I want it now.

 

 

 

 

 

Моля почакайте...