Мирела, която живее в словото и други подробности

Интервю на Теодора Станкова с поетесата Мирела Иванова

 

Стил, класа, блестящ талант, огромно любопитство и неочаквана импулсивност. Поетесата Мирела Иванова съчетава всички тези качества с елегантна небрежност, без да е дистанцирана. Креативна и самоуверена е, без да е самодоволна - самочувствие, което й дава интелектът.

Всяка среща с нейната поезия изживявам твърде лично като разкриване на моя вътрешен глас – мечти, илюзии, подсъзнателни страхове, неуспехи… Но изказани толкова лаконично и поетично.

Казва, че всички източници на сила у нея идват от поезията. Понякога я сънува – събужда се сутрин и ръката й сама пише по белия лист.

Иска ми се да надникна в ума й, да разбера какво я движи и мотивира.

 

 

Какво е усещането с толкова много литературни награди, една от които е на Столична община в област литература за изминалата година? Пишещият човек има ли нужда от признание?

Книгите имат свой живот, отделен от живота на авторите. Знаех го сякаш от самото начало, от появата на „Каменни криле“ през 1985 година. Усещането за „силата на съдбата“ те движи или изпълва още преди появата на книгата, подсказва ти, че тя ще си проправи път, ще влезе остро и ще се наложи безапелационно, ще се самозаяви ярко, ще бъде награждавана и харесвана или пък обратното. Успехът или неуспехът на една книга често е твърде произволен сбор от контексти, моди, конюнктура и обстоятелства, които са в състояние да преувеличат или пренебрегнат художествената стойност. С други думи, наградите  са сложни уравнения и верният отговор трудно излиза, но пък се и случва, нали?    

Да го изрека и простичко: радвам се на наградите. Обитавам от дълго време и докрай посветено това паралелно пространство на високата словесност и твърдя, че то е различно осъществяване – в него има и разреден въздух, и неистовост, и дивно страдание, и мистичност, затова и обясненията за успеха са от друг порядък. Та радостта ми от наградите е голяма, но е и някак отстранена, овладяна.

Литературните награди би трябвало да внасят ценностна яснота и да поставят книгите по верните им художествени места, като ги посочват и отличават. Но ако сме честни, картината  у нас и навсякъде е по-сложна и еклектична, авторитетите са твърде уязвени и уязвими и на литературно-патриархално-политическо-груповските трапези не е ясно кой, къде и защо се е намърдал и наместил. Лесният и агресивен пиар, евтините скандали, хейтърската всепозволеност на мрежата причиняват хаотични неразбории, замътняват прегледността и смисъла на стойностите.

А инак всеки човек, и пишещият, има нужда от признание – от навременно, смислено и озаряващо самотните му усилия признание.

 

Какво прави поетът с наградата и какво прави наградата с поета?

Изведнъж се замислям какво прави поетът с наградата – може да украси дома си с дипломи в рамки и статуетки или пък да ги прибере в някое чекмедже, може да си върне заемите, защото обикновено се движи по ръба на бедността. Да си организира вдъхновяващо приключение или да си купи палто, може да почерпи или пък да си припомня ритуалите на връчването и местата на ритуалите, за да се изтръгва от унинието понякога. Наградата също има безброй възможности да превърне поета в самонадеян дърдорко и тънещ в заблуди фукльо, в патетичен паметник на собствените му провинции, а може да отвори хоризонтите му за още копнежни думи, да удвои силите, с които да понесе изпитанията и трагизма на съществуването и да го приучи да не се бои от пътя си.

Както в едно старо стихотворение: „Истините са толкова, колкото са сърцата...“

 

Описваш кратко професионалния си път за последното десетилетие като „Да прекося улица „Раковски“ - от къщата музей на Иван Вазов до Народния театър "Иван Вазов“."  Тази улица помни стъпките и на писатели, ходили тук преди – Вазов, Яворов, Славейков, Дора Габе, Багряна, Гео Милев, Далчев…

Да, да, така се получи, прекосих улица „Раковски“ и от битовото Вазово място отидох в символното. Така и звучи, ако следваме духовната нишка, ако провиждаме само същностния смисъл на пътя.

Но в действителност е и по-напрегнато, и  по-разнообразно, със стотици измерения в повече, някои толкова абсурдни и всекидневни, че не ми се припомня за тях... Винаги съм смятала работата си в къщата музей „Иван Вазов“ за съдбовен подарък и този начин на възприемане на картината откъм съдържателната й страна ме крепи през седемнайсетте години на всевъзможни ремонти, битови сривове, наводнения, студове заради неплатено парно, унизително властово незачитане на това знаково българско място. По-дребни и по-едри началнически произволи, осъществяване на не-самодейни юбилейни тържества и чествания без стотинка бюджет, на интересни инициативи, които да сдвояват настоящето и миналото на литературата. В музея се научих, че работата може да те преизпълва, да е вдъхновяваща, да е забележителна, независимо от всичко и всички.

Зная колко и чии стъпки помни улица „Раковски“, но помним ли ги ние, как ги помним – опазени ли са във времето важните знакови литературни места на София, писателските кафенета, например? Не. Сега младият писател Александър Шпатов е направил много интересна литературна карта на София, организира литературни разходки с беседа по местата на литературната памет, значи не сме съвсем изгубени.

 

Представата за щастливо изживени години на всяко поколение е различна. Каква е твоята? Чувстваш ли се щастлива? Обичаш ли съвремието си?

Съвсем еднозначно ще кажа, че обичам съвремието си – но истината е, че го обикнах едва след промяната. Преди 1989 година се чувствах несвободна до бяс и отчаяние и заниманията ми с литературна история предизвикваха въображението ми да се връщам назад в българските времена, винаги потресно жестоки към своите поети, представяла съм си, че обитавам началото на ХХ век, искала съм да живея в онова време, искала съм да пътувам до Париж и Берлин, когато ми хрумне – и сигурно толкова много съм го искала, а може би и мнозина други, с такава безапелационна настойчивост, че това време дойде и в първоначалната си приповдигнатост донякъде повтори духа на следосвобожденска България.

Промяната разполови участта на моето поколение, изтрополя направо през гръбнака му – бяхме почти на трийсет, с изградени житейски стратегии, с нагласи за „спасение“, но хайде да го кажа по-скромно, за надхитряне на идеологическото, тогава просмукано и във въздуха дори, за осъществяване с минимум етически и морални щети, с болезнена яснота за тавана на възможностите и допустимостта на компромиса. Самоубийството на Петя Дубарова, радикален жест на несъгласие с лъжата, освети по особен, съдбовен начин пътя на поколението.

Затова и посрещнахме с толкова хепънингово въодушевление промяната, втурнахме се с огромна, честна и наивна решителност във водовъртежите й, осъществихме прекрасния литературен театър „Петък-13“ с всичките му безумни и шумни проявления и като че ли това бяха щастливите ни години...

По-късно, размишлявайки сериозно и безмилостно над участта на своето поколение, си дадох сметка, че промяната всъщност ни подари два живота, което си е суперизпитание – какви усилия, характер, дарби и въображение са нужни, за да обемеш тягостната заблатеност на едната епоха и разтърсващите турбуленции на другата?! Да ги преработиш и сдвоиш в интересна, смислена и достойна цялост, да се справиш с взаимоизключващите се предизвикателства и на двете, да не се обърнеш с хастара навън, да не се скапеш, да не се попилееш…

 

Обичаш съвремието си, казваш, че си влюбена и в родния си град София. Как в прозата на големия град се ражда поезия? Имаш и две прозаични книги – „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“, повечето от сюжетите на които се раждат под небето на София…

Както обичам съвремието си, така обичам и София – пристрастно и сложно, понякога с гняв, понякога с радостно вълнение. Тя не е просто моят роден град, а обиталище на детските ми спомени и юношеските ми думи и метафори, средоточие от какви ли не символики, тектонична карта на моите съдбовни лични преживявания, най-първия ми и чист, разтърсващ досег с изкуството и културата, капителен стълб в самоизграждането ми като мислещ, независим, свободолюбив човек.

Винаги, когато имам малко време, обхождам улиците в центъра или в кварталите, в които съм живяла, наблюдавам пристрастно какво и как се променя, имам си своите стари ритуални места и любими сгради, маршрути, кафенета, откривам и нови, просто съм сприятелена със своя град и да, в повечето от разказите ми присъства видимо и невидимо, конкретно или като витаещ дух софийският пейзаж. За стихотворенията пък – да не говорим, защото поезията, поне за мен, избликва тъкмо от разтерзаността на съществуването в мегаполиса, от острия сблъсък между самотната анонимност на човека в града и поривът му към споделена хармония.

 

Младите хора често са набеждавани, че не четат. През последните десетилетия западната цивилизация преживя тънки, невидими на пръв поглед промени. Демонстрацията на висок стандарт чрез вещите сякаш престава да е актуална. Струва ми се, че идеята зя консуматорското общество се промени. Свободолюбие, към което се стремят хората от новото хилядолетие ли е това? Какво е поезията в 21-ви век?  

Смяташ ли, че именно те – хората на новото хилядолетие ще се обърнат към поезията - ще избират духовното пред материалното?

Някак стана мода сред мрънкащите възрастни да набеждават с доста груба пренебрежителност младите хора – аз обаче съм на страната на младите, при това без да обобщавам: „те са такива, те са онакива“. Просто са различни от нас, различни помежду си: сред тях има и множество четящи, но и доста безкнижници. Случи се нещо невероятно във взаимоотношенията между възрастни и млади, поради технологичната революция и обществените трусове: ние не можем да им предадем своя опит, защото от него няма нужда, по-скоро се опитваме да ги догоним в едно, да ги разберем в друго и май най-правилно е да ги обичаме и да им се доверяваме. Зная и виждам как се обръщат към поезията, как си изграждат ценностни устои и през нея, през думите и книгите, които четат на няколко езика, чудя се на някои от маниакалните им пристрастявания във физическото и плътското измерение на човека, жаля ги за несигурността в автентичното общуване за сметка на виртуалното – но никога не ги подценявам. Виждам, че имат сетива и пориви за духовното, дори сред дивашката агресия на материалния свят – но защо да си кривим душата, във всички времена изборът на духовното е бил привилегия на храбри малцинства.

 

Трите най-големи клишета, от които бягаш? Митовете за поезия, които можеш да развенчаеш?

Опитвам се да бягам от всички клишета: не схващам, например, защо се е наложило особеното убеждение, че жената-поет не бива да посочва рождената си дата и година, преследват ме разни комични псевдоменторства по въпроса още от появата на „Каменни криле“ та до днес. Споменавам го, за да се посмеем...

Съществува обаче и клише, което уважавам – не че се придържам към него, но просто е вярно, и то е, че младостта е времето на поезията. Да, тогава си най-силен, с неопитомени очи и сетива, откривател до последната клетка на същността си, можеш – и дори неосъзнато искаш - да понесеш чудовищни страдания, за да ги превърнеш в стихотворения. Можеш да понесеш дори дарбата си... Младостта е мигът на величествена самонаправа, тогава не си преписвач на действителността, а неин пресътворител в думи.

Колкото до митовете, те са толкова издребнели напоследък, че изобщо не ми се занимава с тях, камо ли пък да хабя енергия, за да ги развенчавам.

 

Кога посягаш към поезията?

Когато си принадлежа открай докрай. То е особена, мистична трескавост, усещане, че стоиш на ръба, изисква свръхсъсредоточаване, болезнено и празнично едновременно.

 

Със съпруга ти, писателя Владо Зарев, сте талантливи, креативни, любопитни хора. Кои са нещата, за които сте на една вълна и за какво се разминавате рязко?

 

Зорница, литературата и любовта са опорите на общия ни живот. Има десетки подробности, по които се разминаваме не рязко, а главоломно дори, но са подробности наистина, понякога непредставимо смешни. Затова и много се смеем заедно.

 

Кои са източниците на женската сила за теб?

Всички източници на сила у мен идват от поезията, както и да прозвучи.

 

Има ли моменти, когато се чувстваш обидена, неразбрана?

Естествено и понякога ме боли до несвяст. Виждам с просто око как ме замитат под килима заради конюнктури някакви, зачеркват името ми заради непринадлежимост към властови, обслужващи и прочие кръгове и кръгчета. Помага ми яснотата да гледам в упор случващото се наоколо, случващото се с мен и без мен, и да вървя по пътя си изправена.

 

А има ли случаи, когато ти грешиш спрямо другите?

Аз съм страстен и пристрастен, мислещ и чувствителен човек и несъмнено греша. Умея обаче и да поправям грешките си, и да се извинявам.

 

Имаш ли тъмна страна? Как надделяваш черния вълк в себе си? Помага ли ти някой?

О, разполагам с всякакви страни, многостранно развита личност, произведена от късния социализъм. Както гласи поговорката, девет занаята имам и тежко вдигам. Сега малко по-сериозно: както у всекиго, така и у мен съжителстват какви ли не хора, тъмни и светли, мрачни и ведри, жени и мъже, а също така демони и чудовища, тигри и котки, вълк единак и един овен вместо овца. Мисля си, че ги познавам, че съм съвместила и дори сгласила присъствията и копнежите им, рядко ме изненадват с неочаквано изплискване. Променям се, защото е скучно да си непоклатим и монолитен паметник на самия себе си, пък и времето се променя, и неговите предизвикателства и скоротечности, но в същността си оставам вярна на смислената си самонаправа, на високото в мен, на високото изобщо.  

 

Как твориш? Необходими ли са ти удобства?

Дълбокото ми убеждение е, че творчеството няма нищо общо с капризите, допуска ритуали, странности, обсебеност, лудост, но не и претенции. Не отричам обаче, че един епически писател се нуждае от кабинет, че в уюта на тишината и затвореното, одухотворено лично пространство мисълта и думите се долавят и записват по-ясно. Аз обаче мога да мина и обикновено минавам и без удобства, не са ми насъщно необходими, искам само време и време... Ако съм вдъхновена, мога да работя навсякъде, мога да пиша с молив, с химикалка, на хвърчащо листче или бележник, на лаптоп.

 

Най-интересните места, на които си чела поезия?

О, чела съм къде ли не, на непредставими места, в градината на двореца „Нимфенбург“, например – най-необичайните обаче са затвор за малолетни престъпници с тежки присъди и църква от ХІІІ век, съхранена като университетска аула.

 

Рецитираш си, докато летиш в самолета? Поза ли е това?

Не, доскоро и никой не знаеше. В самолета си рецитирам наум – но понякога в страшни и отчаяни кризи го правя и на глас, само че скрита в някоя стая, тогава и плача. Ритъмът и смисълът на думите ме изваждат от нищото.

 

Тежко заболяване на духа на едно общество са гневът и агресията. Какво е лекарството?

Първо е индивидуално – култура, чувство за приличие, домашно и социално възпитание, цивилизованост и на всекидневно равнище, общностно съзнание. Виждаме, че „лекарите“ за това заболяване все повече липсват, затова всеки трябва да започне от себе си, и да не забравяме – от децата...

 

Ти си изключително усмихната и лъчезарна, а често пишеш с внушение за един трагизъм, породен от усещането за неслучване. Защо е тази тъга? Коя е твоята битка? Поетът трябва ли да познава дълбоките измерения на страданието?

Да, в общуване с другите съм ведър и усмихнат, добронамерен човек, това е израз на уважение в общността – най-вече защото никой не е длъжен да понася личните ми земетръси и разтерзаност, да узнава най-дълбокото в мен. Не зная и дали си заслужава. В социалната среда винаги съществуват степени на споделеност, допустими дистанции, граници на почтителност, въобще интелигентният човек спазва обмислени и важни правила, които не накърняват смисъла на общуването.  

Не показвам тъгата си или много рядко я споделям пред най-близките си приятели. Истината е, че не съм и тъжна, а съм човек с трагическо самосъзнание. Но оставям това измерение за поезията, тъй като посягането към една книга, прочитът й, съвпадането или несъгласието с нея са избор.

 

Как се формира вкус за качествена поезия особено в ситуация на „конкуренция” с множеството фейсбук стихоплетстване?

Не зная рецепта, но с много четене, с емоционална интелигентност, с неустоим порив към откривателство на съзвучни с болката ти светове и фини душевни настройки. Вкусът се възпитава в повечето случаи, рядко е дарба от Господ.

Колкото за стихоплетстването, не е измислен бент, с който да го спреш – да не би ние да не бяхме облъчвани от словесни деформации и псевдостихотворства, що съчинителства за партия и вождове, за бойци на тихия фронт и партизани, комсомолци и пионери са ни минали през главите… Но искаш ли да прогледнеш за поезията, имаш ли тази насъщна вътрешна потребност, ще откриеш истинските поети, своите стихотворения, своята класика и модерност.

 

Как посрещаш кризите – професионалните и личните?

С широко отворени очи. С подкосяване на душата. С недостиг на въздух. Но после се събирам парче по парче.

 

Кое е най-екстремното ти житейско преживяване? На какво те научи то?

Раждането на дъщеричката ми и четиридесетте дни в болницата после. Олюляването между отсам и отвъд. Възпяла съм го в една от кратките си поеми с дълги заглавия в последната си поетична книга „СЕДЕМ. Стихотворения (с) биографии“. Научих, че любовта е най-всемогъщата сила, а също и да дишам бавно и равномерно.

 

Мечтаеш ли си понякога за по-спокоен живот и ако е така, как си го представяш?

Да, представям си го понякога, но доста абстрактно– грабвам щепсела с голи ръце и се изключвам от контакта с високото напрежение. Срещала съм такива хора, не обикновени непукисти, а отстранени с тежка, немилостива апатия от собствения си живот. Всичко им е отмиляло.

 

Чувстваш ли се успяла? Помниш ли кога си казала „Успях“ и какво направи веднага след това?

Помня, но го пазя в тайна от всички и от себе си даже. Успявам в едно и не успявам в друго, в минало време също звучи автентично: успях и не успях. Но все още съм жива, изпълнена с хоризонти и решимост, мечтая, работя, задъхвам се, трептя, вълнувам се и се опитвам да вървя изправена...

 

Кой е въпросът, който би си задала, ако сама се интервюираш?

 Защо остана да живееш в България?

 

Отговорът?

Това е моят избор. Езикът е родината на писателя, аз съм избрала да бъда писател. Къде да живея, ако не в езика си. Каквото и да ми струва това.

      

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Мирела Иванова е част от българския литературен живот от 1977 г., когато дебютира със стихове в ученическото списание "Родна реч". През 1985 г. излиза първата й книга - "Каменни криле". Следват стихосбирките "Шепоти"(1989), "Самотна игра"(1990) и "Памет за подробности" (1992), която е удостоена с наградата за поезия на Съюза на българските писатели. Най-награждаваната й книга е "Еклектики"(2002) , донесла й националната литературна награда "Христо Г. Данов" и наградата на Сдружението на българските писатели.

Превеждана е на всички големи европейски езици. През 2000 и 2004 г. издателство "Вундерхорн" в Хайделберг публикува двете й "немски" поетични книги - "Самотна игра" и "Сдобряване със студа". През 2002 г. получава наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа "Херман Ленц", а през 2008 г. получава едногодишна писателска стипендия от министъра на културата на Бавария в международния творчески дом "Вила Конкордия" в Бамберг. Следват книгите "Бавно" (2009) и "Любовите ни"(2012). За последната й стихосбирка "Седем. Стихотворения (с) биографии" (ИК "Хермес") Мирела Иванова е удостоена с наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата, а също и с наградите "Перото" и "Николай Кънчев" за миналата година. От 2016 г. Мирела Иванова е драматург в Народния театър "Иван Вазов".

 

 

 

Моля почакайте...