Майсторът на Бронзовата къща

original

Интервю на Теодора Станкова с Пламен Деянофф

Пламен Деянофф е част от съвременната история на модерното изкуство, надхвърлил рамките на националното. Като артист съчетава силния си социален инстинкт с естетическите си виждания, които провокират днешния човек и изпитват въображението му.  

Бронзовата къща задава важен въпрос: Каква е взаимовръзката между изкуството и предизвикателствата на модерното общество? Според нейния автор всяка сфера на културата е интересна дотолкова, доколкото изгражда връзка и анализ относно съвремието.

През последните няколко седмици приказката за Бронзовата къща се разказва от уста на уста… Да чуем и нейния творец съградител.

 

Ролята на съдбата за вас като човек и като творец каква е? Кога разбрахте, че ще станете художник?

От дете си знаех, че ще стана художник. Това беше първата ми мечта. Спомням си как учителките в детската градина слагаха мои рисунки по стените и когато вечер родителите ме взимаха, им казваха: „Това момче един ден ще стане голям художник.“

Израснал съм във Велико Търново. Като бъдещ художник имах много щастливи детски и юношески години. Най-ранните ми спомени винаги са били свързани с изкуството. Или поне аз така си мисля. Бях дете, когато се честваха 1300 години България и 800 години Велико Търново като столица на България. Имаше и асамблея „Знаме на мира“. Около тези чествания в Търново се изгради и реставрира Царевец, реставрира се църквата „Св. Димитър Солунски“. Откриха се две значими художествени галерии – градската галерия и  галерията към университета за изобразителни изкуства. В центъра се издигна огромната скулптурна композиция „Асеневци“ на Крум Дамянов.

В Арбанаси направиха резиденцията на тогавашната комунистическа партия, която беше изцяло обзаведена с дърворезби, декорирана с текстилни произведения и живописни платна на плеяда художници - от Кънчо Цанев до Светлин Русев.

Семейството ми е от Арбанаси. Там, в къщата на баба ми и дядо ми винаги имаше майстори и занаятчии - идваха да я реставрират като паметник на културата. Гонеха ни ту в едната, ту в другата стая, докато поправяха дувари и порти, резбоваха рамки и черчевета…

Когато отидох да следвам в Ню Йорк, а после и във Виена, тези мои детски преживявания и усещането, че изкуството е навсякъде около мен, ме съпътстваха непрестанно. Във всеки от тези градове животът беше неразривно свързан с културата – галерии, в които се откриваха изложби всяка вечер, произведения на изкуството, които изпълваха публичното пространство.

Как стигнахте до идеята за Бронзовата къща?

Когато се връщам в България – поне веднъж на всеки 2-3 месеца, виждам нещо друго – различно от детските ми спомени. За последните 20-25 години това развитие сякаш е спряло, изчезнаха произведенията на изкуството от публичното пространство, замря градежът на нови изложбени пространства, музеи и галерии.

Почти всички, вече съществуващи, са от края на 60-те и 70-те години. Според мен всяко ново поколение не бива да гледа само назад в миналото и да се осланя на вече съграденото, а трябва да остави някаква своя следа.

Тъжен е този застой… Така се роди желанието ми да реализирам една скулптура в България. Вече 12 години вървя към този проект и смятам, че това е по моите възможности. Благодарение на всички, които ми повярваха и застанаха зад мен – много музеи, галерии, колекционери, фондации, меценати… С подкрепата на Столична община и Австрийското посолство за последните няколко месеца успяхме да направим една голяма крачка.

Вашата уникална скулптура-сграда ще се издигне на мястото на мавзолея на Георги Димитров. Каква е задачата на вашата Бронзова къща? Много хора се отнасят с ревност и носталгия към това място. Какво ще им кажете на тях?

Както вече споменах, оставам с чудесни спомени от детството си, едва ли има човек от моето поколение, който да не е посещавал мавзолея в центъра на София. След бурни спорове и препирни между политическите сили след 10 ноември тази култова за времето си сграда беше съборена.

От друга страна, това място вече повече от 20 години стои празно и там не се случва нищо значимо. И ако спорадично се използва, то е за комерсиални цели.

Не е нужно да плачем за каменната площадка, която стои забравена. Не знам каква е ползата, ако тя си остане така! Според мен, ако там се реализират проекти, които си взаимодействат с българската обществена среда и имат потенциал да допринасят за духовното развитие, то те ще бъдат от значение. В този смисъл изкуството може да бъде лек за всякакъв вид травми и за всякакъв вид носталгии.

Как събрахте кураж до „построите“ най-голямата къща-скулптура в света?

Сигурно тази мащабност съм запомнил от моето детство, когато се реализираха големи проекти и луди идеи. (Смее се.)

Когато за първи път споделих намерението си с директора на музея за съвременно изкуство във Виена, той се опита да бъде любезен, но беше толкова невярващ, че направо ми каза: „Луд ли си? Няма да можеш да направиш такава къща от бронз.“ Разговарях и с архитекти, които след седмица също ми казаха, че това е невъзможно. Но не ми го казаха веднага. (Смее се.) После потърсих първите инженери.

За мен моментът на началото бе, когато в една ранна сутрин – в 3-4 часа след полунощ, получих есемес от един инженер, който ми написа: „Мисля, че е възможно“. Открил някаква сплав и не можал да заспи от вълнение.

Защо бронз?

Моите произведения са ръчно изработени и носят класически характер, затова избирам класически материали. В случая избрах бронз, защото бронзът е вечен. Благородният бронзов метал дава уникално усещане за присъствие в пространството.

Вие от кои артисти и от кои течения в изкуството се чувствате повлиян?

От всички, до които съм се докосвал. Отношението към детайла и към занаята, което нося в себе си, съм научил в тревненската гимназия, а също и от моите професори в художествената академия – Антон Дончев и Кънчо Цанев. Отношението към скулптурата развих благодарение на моя професор във Виена - Микеланджело Пистолето, който ми помогна да разбера какъв е следващият етап в моето развитие - като се освободя от занаята, рисунката, акта, да премина към концептуалните развития. Изградих моята позиция такава, каквато е в момента – коктейл от занаятчийска прецизност в детайла в изпълнение с концептуални решения.

През годините някои от готовите елементи като самостоятелни произведения на изкуството са показвани в големи галерии в Европа и Америка. Първите „етажи“ от къщата вече са оживявали на различни площади.

Да, част от къщата беше „построена“ временно в Хамбург, където в продължение на половин година децата на града я бяха превърнали в художествена галерия и работилница на открито. Рисуваха и подреждаха там своите първи изложби. Така както аз на първи юни във Велико Търново правех моите първи изложби… Също в Германия Бронзовата къща беше предоставена временно и като концертна зала. Тя е функционална, за да се влиза и излиза от нея има прозорци и врати. Преди да достигнем до това решение, преминахме през много проекти – експериментирахме със стъклени стени, опитвахме със стълби и етажи. Масивната къща, съградена от хиляди тонове метал, е изградена от бронзови правоъгълни елементи, подобни на дърворезбите от възрожденските къщи, които напомнят дантела. Което всъщност създава усещане за лекота и прави къщата отворена и невидима. А когато тъмният бронз се освети, елементите заблестяват като златни.  

Бронзовата къща ще бъде временно ситуирана на мястото на мавзолея – докато трае председателството на България на ЕС. Вашата скулптура-сграда обаче има качествата да се превърне в международно разпознаваем символ на българската столица.

Това много би ме радвало. Но нека хората първо я видят, да се обсъди, да се хареса.

Историята изобилства с примери, които показват, че първосигналната реакция: „харесва ми - не ми харесва“ не обуславят значението и дълготрайността на културното явление в изкуството... Кому са се харесали в началото на XX век нещата на Пикасо? Или абстракциите на Джаксън Полък? Това обаче са явления, изключително важни за развитието на изкуството. Подобни примери има и в архитектурата, и в литературата, и в музиката, и въобще във всички сфери на изкуството. В Западна Европа постоянно се протестира срещу различни театрални представления, но те си имат свой живот.

Вече има ли разбиране за важността на съвременното изкуство в България?

Не мога да преценя. Фактът, че за кратък период от време успях да обединя около идеята си много поддръжници и почитатели, в това число и общината, показва, че се променят стереотипи и нагласи, че има разбиране за важността на съвременното изкуство.

Има ли категорични открояващи се тенденции на съвременното изкуство в световен мащаб?

Наблюдава се преливане и мултикултурен експеримент – съвременните артисти се опитват да работят заедно. Наблюдава се преплитане на различни нива и на различни изкуства – музика, театър, изобразително изкуство, архитектура… Артисти от различни сфери се повлияват взаимно и се обединяват в центрове. Известни художници например правят сценография за театрални постановки или кино. Именити музиканти се изявяват на театралната сцена и обратно… Това преливане, повече в идеите и в концепциите, лишава изкуството от застой. Така изкуството е в непрекъснато развитие.

В този смисъл за какво служи изкуството днес?

Изкуството е един език, който се говори във всички страни по света. Това е езикът на развитието, различен от ежедневия.

Изкуството може да бъде показано и разбрано навсякъде. Бил съм на много места по света, живял съм в Япония, Швеция, Токио …. Това са различни култури и те не бива да бъдат сравнявани. Не мога да кажа „тук е по-интересно“. Но по отношение на изкуството стандартът е един навсякъде по света. Както при хотелите има стандарти, които са едни и същи в цял свят – един 5-звезден хотел си е 5- звезден и в Япония, и в Африка. Имам предвид, че когато става дума за стойностна култура, няма значение къде тя ще бъде позиционирана. Тя е разпознаваема и откриваема, за тези, които се интересуват от нея.

Кое е различно на българската сцена?

В България не се правят много международни изложби. Докато в Европа и навсякъде по света на изкуството се гледа като на нещо наддържавно. Във Виена се представят големи американски, английски, немски художници, в Ню Йорк се изграждат скулптури на френски, английски, австрийски творци, в Япония посрещат радушно американски, европейски, китайски и всякакви художници… Без значение в кой град на света се намирате, разделението на наши и чужди е неуместно. Има ниво на развитие на изкуството и това е критерият, по който се представят произведенията. Не се гледа кой от коя държава е, а се обсъждат най-интересните произведения и течения в момента на световно ниво. В България по-трудно допускаме интересни външни автори.

Чужденците ще открият ли и България с Бронзовата къща?

Познавам много хора, предимно европейци, които правят по 10-15 пътувания годишно само заради съвременна култура. Ходят на откриване на биеналета в Ню Йорк, във Венеция, в Берлин, посещават художници от цял свят. За моите колекционери граници няма. Въпросът е какво им се представя. Да, България стана напоследък популярна туристическа дестинация заради ниските цени на водката и достъпните момичета. Но защо да няма друга група туристи, които да привлечем с нещо по-стойностно.

Как, запазвайки си статута на автономен творец, успявате да бъдете едновременно и строителен предприемач, и маркетингов специалист, и продуцент при реализирането на вашите мащабни проекти?

Конкретно за този проект съм благодарен, че имам помощта на много хора. Никога нямаше да мога да го реализирам, ако зад мен не бяха застанали стотици частни колекционери от цял свят и 20 големи европейски музея с техните бордове и управителни съвети. Когато нещата потръгнаха, мои колекционери създадоха две фондации – едната в Австрия, другата в България. Тези фондации поеха изцяло организацията и финансирането, за да мога аз да се концентрирам само върху художествената част от проекта. Всички адвокатски, счетоводни и финансови проблеми ми бяха спестени.

Какви са вашите колекционери?

Хора с различни професии, които имат същите интереси като мен - адвокати, доктори архитекти, научни работници, индустриалци и заможни хора от цял свят, за които този проект е важен, въпреки че няма нищо общо с техните държави. Радват се, че един ден, когато Бронзовата къща се извиси в центъра на София, ще дойдат в България, за да я видят. Така че много мои почитатели чакат реализирането на Бронзовата къща, за да посетят страната ни.  

Вие сте с българско гражданство, въпреки че имате възможност да придобиете и друго.

Човек, където е израснал, там си остава. В Австрия живея, защото съпругата ми е австрийка. На моя етап на развитие е без значение къде живея. Моето желание е, ако реализираме проекта Бронзовата къща, да се върна във Велико Търново. С моя начин на живот и професия, няма никакъв проблем. В момента усърдно работя за реализиране на идеята да живея в България. Имам около 25 изложби на година – по 2 на месец. Това е свързано с пътувания. През останалото време в ателието във Виена ме посещават хора от цял свят – колекционери, куратори, директори на музеи, журналисти. Същото мога да го правя и в България. Всички, които имат интерес към моята работа, ще идват тук.

Колко се е отдалечило Велико Търново днес от спомените ви, когато сте бил дете?

За съжаление Търново в момента изглежда ужасно. Унищожава се… Къщите се рушат, нищо не се пази. Старото се събаря, а новата архитектура е дразнеща. Много искам това нещо да се спре. И съм сигурен, че този град, заради локацията си, ще се възстанови. В момента с фондацията ми набираме средства и изкупуваме исторически къщи в Търново и Арбанаси.

В Арбанаси има богат архив от документи, свързани с нашата история от ХIII до средата на ХХ век. В него се намират и няколко текста на Льо Корбюзие, в които наред с писанията си за средновековната българска архитектура, той споделя с възторг, че Търново е най-чистият град в Европа с най-бели къщи. Защото търновчани два пъти годишно си варосвали домовете – по Нова година и за Великден. Толкова било чисто, че всеки германец би се впечатлил. И споменава, че е имало две сини къщи. Сега, ако отидете в Търново, една бяла къща няма. Те са розови, жълти, зелени… Искаме  ще възстановим белите къщи както някога, ще им върнем старите керемиди и старите прозорци с дограми по старата технология.

Имате четири деца – на 12, на 10, на 8 и на 4 години. Някое от тях ще ви следва ли?

Не зная, още са малки. Те растат по друг начин, имат много възможности…

Но вие от детската градина сте имал визия за бъдещето си и сте знаел, че ще станете художник.

Просто не съм имал алтернатива. А можех да стана и футболист! (Смее се.) Израснал съм в малък град, в който всички се познаваха. Любимо занимание ми беше да ритам с батковците в махалата. Тези момчета, по-големи от мен с няколко години, станаха футболни легенди. Те изведоха България на четвърто място но световното през 1994 г. - Трифон Иванов, Красимир Балъков, Илиян Киряков, Бончо Генчев  и Цанко Цветанов. Всички те са гордост за Търново. Мен също ме бяха приели в тяхното училище - спортното на „Етър“, но аз след един месец го напуснах и отидох в Трявна да уча дърворезба. Алтернатива имаше - футбол. (Смее се.)

Сега, когато участвате в различни дебати по повод на вашия проект и се срещате с много хора, намирате ли, че в България не е модерно да бъдеш щастлив?

В една немска поговорка се казва, че хората понякога трябва да бъдат принудени да бъдат щастливи. (Смее се.) Нашето неверие и излишна мнителност са свързани с времето, в което сме расли, време без демокрация и право на мнение. Затова сега се радвам, че повечето млади хора, с които се срещам, са по-отворени и възприемчиви.

 

 
За Бронзовата къща

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––Творческата разработка на международно признатия българо-австрийския художник Пламен Деянофф, наречена „Бронзовата къща", се предвижда да бъде реализирана в края на 2017-а и да се открие в София в началото на 2018 г. на мястото на бившия мавзолей на площад „Александър Батенберг". Идеята е скулптурата да остане монтирана на това място до края на 2018 г., която ЕС обяви за европейска година на културното наследство. 

В комплексния проект участват много европейски музеи, фондации, галерии, колекционери, меценати  и специалисти в сферата на съвременното изкуство, историята, архитектурата и урбанистиката.

„Бронзовата къща" е най-високата скулптура-сграда в света. Композицията е висока 14 м, а основата й е с размер 7х7 м. Състои се от над хиляда ръчно отлети бронзови елементи. Скулптурата е вдъхновена от дърворезбите от времето на българското Възраждане, а прецизната обработка на бронза напомня на археологическите паметници, открити по нашите земи. Във фасадата на Бронзовата къща откриваме препратки и към Хрельовата кула в Рилския манастир.

Бронзовата къща ще е функционален архитектурен обект. Във вътрешното й пространство ще има зала, която ще е отворена за широката публика и се предвижда да бъде сцена на различни събития – концерти, театрални представления, изложби и други значими събития.

Бронзовата къща и нейното издигане в София е официално правителствено предложение на Република Австрия към Република България във връзка с културното сътрудничество между двете страни по време на тяхното председателство и с обявената от ЕС „2018 – Европейска година на културното наследство“.

 

Моля почакайте...