Маестрото и хармонията

original

Интервю на Теодора Станкова с акад. Васил Казанджиев

Появил се е на бял свят на 10 септември 1934 г. в с. Мартен, русенско. В края на лятото и началото на есента. Когато дните започват да се скъсяват, а листата на дърветата започват да се ронят. Сигурно от там е вроденото му чувство на меланхолия и нотката на тъга в настроението.

Имал е трудни моменти, но вярва, че те са го изградили като творец. Говори за миналото без болка. Това, което го натъжава, е днешният ден. Според него има една голяма пречка пред нас днес и това е, че не успяваме да уважаваме авторитета и успеха на другите. Ако се научим да ценим себе си и околните, когато успяват, и се научим да прощаваме грешките, тогава ще имаме по-малко оправдание и ще живеем така, както си представяме, че заслужаваме.

Вярва, че това, което може да ни направи по-добри, е изкуството – независимо съвременно или от минали времена. Затова с таланта и неизчерпаемата си енергия той е всеотдаден на музиката.

Да бъда в аурата на маестро акад. Васил Казанджиев е извънредно преживяване.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------

Акад. Васил Казанджиев започва кариерата си като диригент в Софийската опера (1957-1964). През 1962 г. основава и е главен диригент на един от водещите оркестри на България - камерния ансамбъл „Софийски солисти“. От 1979 до 1993 г. заема поста главен диригент на Симфоничния оркестър на БНР. Преподавател е в Консерваторията, от 1985 г. е професор по оперно и симфонично дирижиране. На 12.01.2009 г. е избран за академик в направление „Творци на изкуството“.

Автор е на пет симфонии и други произведения за симфоничен оркестър, инструментални концерти, музика към филми и театрални постановки, хорови и камерни творби и много други произведения. Маестро Казанджиев изгражда собствен, самобитен стил, с който се налага като един от съвременните европейски класици.

Композитор, диригент, педагог, една от водещите фигури в Българската музикална култура, в края на изминалата година акад. Казанджиев към многото си отличия и награди прибави и Специалната награда на София за 2017 г. за изключителни постижения и принос за националната ни култура.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Маестро Казанджиев, приемате ли Специалната награда на София за 2017 г. като признание за цялостната ви творческа дейност?

Получавал съм много награди, но те са били по конкретен повод. Тази награда е особено вълнуващо и голямо признание за мен.   

Голям педант съм в работата си. И по отношение на композициите, и по отношение на концертната си дейност.

Успехите на сцената са краткотрайни. Преживяването с оркестъра може да е много силно, възхищението ярко изразено, но един концерт има краткосрочен успех. На третия ден хората го забравят, с изключение на някои меломани. Музикантите най-бързо ги забравят, особено ако концертът е хубав. Това им е присъщо. (Усмихва се тъжно.) Единственият шанс изкуството да остане дълготрайно са черно на бяло написаните ноти. Но и там думата има съдникът време.  

Нерядко големи произведения остават в забвение. Оцеляват изключителните шедьоври. Покрай гениалните композитори има голям брой автори, които са професионалисти на високо ниво, но произведенията им незаслужено не се изпълняват. Времето е най-жестокият съдник…

 Казвате, че музиката е изкуство във времето…

Ще дам пример - Моцарт и Бетовен са ученици на Салиери. Салиери е изключителен професионалист и е допринесъл много за тяхното развитие. Бил е блестящ теоретик, имал е необходимата техника. Но е нямал това цъкване, онази капка магия, която гениите имат. И което ги прави единствени. Моцарт пише със същите средства като своя учител, същите хармонии. И дори не е новатор. Бетовен е новатор, въвежда странни акорди и дисонантни съзвучия, които дразнят ухото. Докато Моцарт е достъпен, роден да пише приятна музика, която гали ухото. „Вълшебната флейта“ да я пуснете и на негрите в Конго, и на чукчите на Северния полюс, всички се заслушват. И им харесва, достига до тях.

Салиери има огромно творчество. Слушам творбите му, безупречни са и са написани по всички правила. Но не стигат до публиката. Няма контрасти…

Дали Салиери е бил гневен, не знам… Това всъщност го е измисли Пушкин с поемата си преди много години. А за неговата прословута завист аз доста се съмнявах. Но през годините ми се случи да видя как учители започват да завиждат и даже да пречат на учениците си, които ги надминават…

Коя е думата, която определя вашия творчески път?

Късмет. По отношение на моите композиции съм имал невероятен късмет. А също и късмет да попадна на невероятни учители - страхотни музиканти, които ме въведоха в необятния свят на музиката.

Първият ми инструмент беше китара, бях на 5-6 години. На 10 години започнах да свиря на пиано. На 11 започнах да правя опити да композирам, да си търся хармонии. Тогава моята учителка по пиано в Русе ме заведе при Константин Илиев и му показах моите първи опити, доста несръчни тогава. А той каза: „Остави го на мене, аз ще го направя композитор и половина.“ Когато един голям музикант ти каже такова нещо и си на 13-годишна възраст, го помниш цял живот…

Какво взехте от вашите учители?

Първите ми учители по композиция и дирижиране са Константин Илиев и Добрин Петков. През 1957 г. завърших Консерваторията, където учих композиция в класа на проф. Панчо Владигеров и дирижиране при проф. Влади Симеонов.

От Панчо Владигеров се научих на скромност. Беше фантастичен педагог. 5 години бях негов ученик. Групата ни от 5-6 студенти всяка седмица имаше урок, на който представяхме наши композиции. Владигеров беше взискателен учител. С такова внимание преглеждаше работите ни и с такова усърдие ги поправяше с молив и гума, че имах чувството, че се старае повече за нашите, отколкото за собствените си композиции.

Добрин Петков беше най-взискателният, най-гениалният интерпретатор като диригент. Той е учил композиция в Англия. Знаеше много повече от много композитори. Държеше се с хората съвсем свойски, предразполагащо. Никога не е обидил оркестрант през живота си. Работи в Русе 5-6 години, след това в Пловдив 20, а във филхармонията 10. За близо 40-годишната си кариера на никого лоша дума не е казал.

Той например, когато връща музикант, ако му е намерил някакъв недостатък, му казва: „За тебе пречки няма, то си личи, че можеш да го направиш, ама трябва още малко да се потрудиш.“ След това: „Стана още по-хубаво. Ти си на крачка от съвършенството. Такъв инструменталист от години не съм чувал…“ Все нещо от този род им казваше и ги мотивираше да работят, не ги обиждаше. Невероятен педагог! Научи ме на търпение.

Много изморителни му бяха репетициите. Викаше музикантите и вкъщи. Имаше график, те идваха при него и тон по тон се изработваше всичко. Затова русенският оркестър под негово ръководство израсна много.

Основател и вдъхновител сте на различни оркестри, какво си спомняте от това време? Когато държавата плащаше за турнета, за художествено творчество….

Да, държавата отделяше средства. Имаше преглед на симфоничните оркестри. Всички бяха много ентусиазирани. Организираха се на всеки 3 години. Оркестри от по 70-80 души от цялата страна идваха в София, изнасяха по един концерт и след това в камерна зала „България“ имаше обсъждане. Тези прегледи бяха със състезателен характер. И изиграха голяма роля за издигане нивото на нашите оркестри. Когато има съревнование, има и мотивация да се работи и да се върви напред.

Ние с балет, с театър, скулптура, живопис… трудно можехме да съперничим на световно ниво. Обаче се оказа, че имаме много музикални таланти, на едно доста висока ниво и като солисти, и като оркестър.

Затова музиката най-много пострада след промените, според мен.

Един музикант започва да свири на 5-6-годишна възраст. И цял живот полага усилие да се поддържа и да е на ниво. А как да живее, ако срещу това получава 300 лева заплата!? Нашите оркестри в провинцията са обречени, свирят само пенсионери, няма  нови кадри. Нулеви години в музикалните училища за инструменти като обой, кларнет, цигулка, чело... Ако не се намерят пари да се вдигнат заплатите на оркестрантите, с тези музиканти, които ще се пенсионират след десетина години, оркестрите ще изчезнат.

Помня последния преглед на оркестрите, беше през 1986 г., малко преди промяната. Нашата генерация много трагично и болезнено изживя това рухване на оркестрите и въобще на музикалното изкуство. Всичко се измерва в пари, което е нормално. Музиката като изкуство е родена още в древността. Тя е плод на богатите общества, богати като държави.

Музиката не е доходоносна. Не е нещо, от което държавата печели. Напротив, музиката гълта пари. Ама пък извисява духовно, а това с пари не се купува. 

А днес какви са измеренията на максимата „Който плаща, поръчва музиката“?

Моцарт е един от първите музиканти на свободна практика. Негови колеги са правели опити да го назначат във виенската опера, но той цял живот се издържа от поръчки на богати меценати. Бетовен също – имал е 7-8 меценати, които на определена дата от месеца отиват при него и му дават пари в плик. Той даже успява да осъди един от благодетелите си, граф, който по време на войната с Наполеон, вероятно по невнимание, не взел предвид инфлацията и не му изплатил хонорара по новия курс на шилинга.

Затова имената на тези меценати - интелигентни благородници, които са оценили гения, са останали в историята. На тях са посветени немалко музикални произведения.

Днес нашите оркестри са забравили да свирят симфонии. Те свирят само мюзикъли, оперети, станаха оркестри към оперите в провинцията, ама и опери правят рядко. Само такива леки неща – за да печелят пари.

Дотам сме я докарахме, че под музика да се разбира чалга. Нямам нищо против младежта да се забавлява, но това не е основната линия в изкуството на една нация. Основната е сериозната, класическа музика – от всички оцелели шедьоври от Ренесанса до днес.

Самокритичен ли сте?

Много. Самокритиката ми е вродена. Нямам концерт, от който да съм бил доволен напълно или произведение, което да считам, че е завършено докрай… Мисля, че е съдбоносно за един творец, ако си въобрази, че пише съвършени творби.

Трябва не само да не си доволен, а и да се мразиш за някои написани неща. В противен случай няма развитие.

А към оркестрантите критичен ли сте? Когато заставате пред оркестъра с диригентската палка, кои качествата ви помагат да се справите?

Добрите ученици са много малтретирани от учителите си в добрия смисъл - принудени са да работят, за да постигнат резултати. Диригентът трябва да проявява търпение, неотстъпчивост, постоянство, воля за постигане на резултати. В същото време той не трябва да е диктатор, не бива да се конфронтира с оркестрантите. Трябва да бъде психолог, защото оркестърът е като личност, която всеки ден мени настроението си. Да бъде добър педагог и да оставя следа у хората.

Истинската работа на диригента е художествена. Той е длъжен да обясни какво да се направи, но и как да се направи. Т.е. трябва да познава природата на всеки  инструмент. Партитурите на всички инструменти - от флейтата до контрабаса, трябва да звучат в главата му.

Каква е дисциплината на диригента?

Сега колко е часът?

 – Дванадесет без двадесет.

А моят часовник показва без 10! Винаги е с 10 минути напред. Това е моето време и гледам да го спазвам.

Музикантите, които идват в последния момент, винаги са ми късали нервите. Влиза задъхан, хвърля калъфа и сяда да свири… Пръстите му вдървени, той не се разсвирил и почва!

При Саша Попов, основател на царския оркестър, имаше правилник - на работа се идва половин час по-рано. Заел си мястото си, 15 мин. преди това си отделил за настройване. Всичко разпределено по минути. И глоби – ако закъснееш.

Завършил съм русенската мъжка гимназия, известна с дисциплината си - „гък“ не можеш да кажеш. Още сутрин на входната врата ни посреща дежурен учител – ноктите, косите, якичката колосана, ако нещо не е наред, поведението се намалява. Имаше бележки по дисциплина… А учителите все ни повтаряха: „Имате всички права и всички задължения да учите!“. Само това, нищо друго!

Тези учители изиграха страхотна роля за нашето възпитание, научиха ни на уважение. Често, като си ходя в Русе, влизам в училището – да си припомня в кои стаи какво се учеше.

Какво си спомняте от детството?

Небето, тревата, песента на птичките - всичко това е вътре в мен. Това е, с което съм зареден. Израснал съм на село - най-щастливият период от живота ми. Майка ми беше селска учителка и първите ми 7 години изживях в с. Мартен, на 6 километра от Русе.

Не помня по-голямо блаженство от това като малък да тичам бос по тревичката… Около мен пиленца и разни животни – козленца, овчици… Спомням си селяните как работеха – ставаха по тъмно, в 4-5 часа, да издоят кравата, да нахранят животните и да отидат на къра да обработват земята. България беше житницата на Европа, тридесет години сме снабдявали Германия с жито, раждаше страхотно нашата земя. Докарахме го до там да внасяме чесън от Китай, лук от Полша, домати от Испания… Храната на България да внасяме от чужбина. Това ми е мечтата – да се възродят земеделието, животновъдството. Да си използваме ресурсите. Ние нямаме газ и нафта, но имаме страхотна земя, плодородна.

Дълги години се занимавате и с дирижиране, и с композиране. Ако трябва да определите, кое е кокошката и кое е яйцето?

За мен композиторът е кокошката – той снася яйцето. Тогава идват изпълнителите – диригенти, музиканти… И те са длъжни по обратния път да разгадаят идеята на композитора, вложена в тези мъртви нотни знаци. Да ги разчетат, да намерят най-верния, най-автентичния начин на изразяване, което е трудна работа. За да се справиш с тази нелека задача, трябва да си поне на нивото на композитор. Затова завършващите дирижиране трябва да държат изпити по композиция.

Това, че в момента тези, които учат композиране, са само композитори и тези, които са изпълнители, не се занимават с композиция, е една от трагедиите на нашето съвременно музикално изкуство. Един добър диригент трябва да е на нивото на композитора.

По всяко време ли ви връхлита вдъхновението?

Не. Вдъхновението е много особено състояние. (Смее се.) Едно от онези необясними неща… То е резултат на труда. Спохожда те, когато започнеш да работиш. Ето например, откакто се пенсионирах, аз се родих повторно. Вече 15 години съм пенсионер.

Имам много време и само това правя. Не се срещам с никого. Имам малко приятели. Пиша. Направих 38 опуса, двойно повече, отколкото съм написал предишните 50 години. Композиторът иска усамотение. Смята се, че оглушаването е помогнало на Бетовен да бъде толкова блестящ композитор -  не е имал никакви контакти с външния свят.

Преди това се залисвах с репетиции, много време ми отнемаше дирижирането – хабеше ми нерви, беше страшни изморително.

Работата ми през годините с различни оркестри беше свързана с много турнета. Пътувахме непрекъснато. Винаги носех един дебел картон със себе си, върху който слагам нотен лист и докато сме в автобуса и пътуваме по 5 часа, по 8 часа, пишех без пиано.

А композицията изисква усамотение, поне една седмица да се вглъбиш в себе си и тогава ти идват идеите. Онези идеи, дето те връхлитат изневиделица, ненадейно, няма обяснение как става – може на улицата, може в магазина да те срещне, навсякъде може да ти хрумне нещо и не трябва да изпускаш момента. Идват ти някакви идеи, някакъв мотив, тема, мелодия. Трудното е да развиеш тази тема, което всъщност като овладееш, вече си композитор.

Как животът ви беше повлиян от българската обществена среда?

Бях втора година студент, когато ме приеха в Съюза на композиторите. В него трудно се влизаше, да не кажа невъзможно. Изискването да членуваш тогава, беше да си написал три сериозни произведения, големи форми като соната, симфония, концерт… Аз имах симфониета (малка симфония), концерт за тромпет и соната за пиано. И вече бяха изпълнени и чути. Бях едва 20-годишен, а ме познаваха в музикантските среди. През 1954 г. в Съюза бяхме 30 души начело с Любомир Пипков. Там бяха изтъкнати композитори, нашите професори, завършили в Германия, Франция, Австрия, Чехия… Днес професионалистите не са на почит в нашия съюз.

Сега критериите за членство са много занижени. Всеки естраден композитор или учител по музика, написал две песнички, кандидатства и го приемат.

Ето защо от 6 години вече не съм в Съюза на композиторите. Напуснах го…

 Обидихте ли се?

Не го приемам лично. Обидно е за професията. Това не е професионален съюз, не е съюз на музикалните дейци, а е звено, обслужващо административни цели. Това е регрес. Прогресът се прави от личности. Нивото падна, високите постове се използват за лично облагодетелстване.

Това което липсва сега, са личности и хора, безкористни към изкуството. Отдръпнах се. Трудно го преживявам.

Кога през годините ви е било най-трудно?

Когато музиката, която пишех, беше забранявана по идеологически причини. Въпреки това от време на време се изпълняваше и винаги имаше успех, харесваха я хората. Наричаха ни модернисти формалисти – само за формата, без идеи вътре. По този начин заклеймяваха и Шостакович и Прокофиев, най-големите гении на Съветския съюз през 20-ти век.

Когато бях на 15 години, се явих на конкурс в София, свирих собствена композиция и още тогава ме подгониха, че пиша атонална музика. Тя беше забранена в България. И е странно, че тогава, без да съм чувал имената на Арнолд Шьонберг, Антон Веберн и Албан Берг - представители на Нововиенската школа, започнах да налучквам атонални съчетания на пианото. Това много учуди моя първи учител Константин Илиев.

Много съм се пазел и от Владигеров. Мъчително беше моето студентство при него. Каквото и да напишех, не го одобряваше. По линия на естетиката си той беше подръжник на романтизма.

Като студент във втори курс написах „Симфониета“ за голям оркестър. Добрин Петков я изпълни в радиото през 1954 г. През 1957 г. Съюзът на композиторите го изпрати на 6-ти международен младежки фестивал в Москва. И жури с председател Дмитрий Шостакович ми даде 2-ра награда за това произведение, за което Владигеров ме беше заплашил, че ако продължавам така, няма да завърша. Романтиката отдавна беше изчистена. 

За щастие бай Филип Кутев и Пипков приемаха новото по-авангардно. Въпреки изискването тази музика да не се изпълнява, те като големи музиканти усещаха, че това е бъдещето. Не им беше приятно, защото пишеха с други средства. Единствен Димитър Ненов правеше опити, и то доста сполучливи, да пише по нов маниер.

Винаги, когато около мен станеше някакъв скандал, в съюза се правеше събрание, за да ме заклеймят и унищожат, но те двамата се застъпваха за мен, балансираха нещата, все едно че нищо не е станало и постепенно се забравяше.

Когато Тодор Живков дойде на власт, малко се поотпуснаха нещата, редуваха се периоди на стагнация и период на разпущане. Няколко души бяхме нарочени и малко като надигнем глави, веднага ни порязваха. Но това ни направи по-настойчиви и по-упорити. Когато влагаш енергия, за да противодействаш на нещо, което те спира, можеш да достигнеш до ярки резултати.

Поддава ли се музиката на конкретно обяснение?

Аз съм дълбоко убеден в сериозността на музиката. Изкуство, предназначено да извисява духовно хората, да ги прави по-мъдри, по-хуманни, по-добри.

Уважавам композиторите, които имат чувство за хумор – Вивалди, Моцарт, Рoсини… Хуморът в изкуството е по-трудно достижим от трагедията. Оказва се, че музиката, написана със свежо чувство за хумор, действа оздравително. Позитивната музика допринася за формиране на жизнеутвърждаващ светоглед и успешно се използва за терапия.  Изумителен експеримент е направен някъде Азия. Пускат музика на една оризова нива. При рок или рап оризищата клюмат, растението едва ражда една реколта. Пускат Моцарт – 3 реколти! Това е органическа реакция - жива природа, материя която реагира…

Като успял композитор ли се определяте?

Не мога да се оплача, много от нещата ми са изпълнени и са записани. Има малко изпълнители, защото музиката е трудна, трябва да се вникне в нея. В България почти не се изпълнява. Но по света се свири. Един от моите ученици, диригентът Герган Ценов живее от 18 години в Ню Йорк. Там той направи оркестър от струнни инструмента с музиканти от цял свят - японци, американци, българи... И те изпълняват тази музика. Герган се е заинатил да идва с оркестъра си у нас 1-2 пъти в годината. И има успех, последният път имаше 600 души в зала „България“. Но това е капка в морето.

Тази музика беше авангардна преди 50-60 години, сега е остаряла. Нас ни считат за провинциалисти – изоставени, скучни… (Смее се.) Светът се развива светкавично, не можем да тъпчем на едно място.

Има нов маниер на свирене, нови прийоми, няма приятни и познати мелодии… Аз съм против тази нова суха, конструктивна музика. Тези електронни експерименти обаче имат своето значение като помощно средство. Електронна музика съм използвал на много места, но само като ефект – майсторски, с чувство за мярка и вкус. Когато тези помощни средства са единствени и представляват цяла композиция, за мен е ненормално.

Винаги обаче, когато съм писал музика, съм се водел от класическите принципи на излагането и на развитието на идеите. Промяната идва по линия на езика – нов начин на изказ и изразяване.

Как се променят естетическите възгледи в музиката през последните години?

Новаторството сега е минимализъм. Има един американски композитор Филип Глас, най-богатият и най-любимият на американската публика. Какво представлява неговата композицията? Тя е елементарна – 2 акорда: фа мажор и си мажор. И в продължение на 40 минути тези 2 акорда се повтарят, само това! Пък и дълги ги пише…

Композицията трябва да бъде израз на творческо въображение, фантазия, непрекъснато променяща се картина – в ритъма, в хармонията, в темпото.  

Милчо Левиев ми купил негов диск от Америка. Пуснах си го, слушах 5 минути,  отворих прозореца и го захвърлих на най-далечното място! Не се търпи! Питам Милчо какво му харесват американците. А той ми обяснява - пуска си бизнесменът тази музика в колата, докато шофира, и тя го успокоява.

Сам авторът в свое интервю казва: „Много съм учуден, че хората харесват тази моя скучна музика, която аз самият не мога да понасям.“

Какво ви спасява?

Това, което може да ме зарадва е изкуството – музикално, театрално, филмово… Независимо съвременно или от минали времена. Спомням си филмите от италианската и френската вълна в моята младост… Италианският неореализъм имаше невероятни, гениални режисьори и актьори. Как няма да ги помня! Ще ги помня и до десетото си прераждане! Имаше някои съветски военни филми… страхотни бяха. Вече ги няма. Само екшъни, убийства и насилие...

Бих искал да се възродят тези времена, в които живях аз. Щастлив съм, че имах възможността да живея във време с много изявени и талантливи личности.

Какво не престава да ви изненадва на 80 години?

Вече нищо не ме изненадва. Трудно преживявам процеса на подмяна на ценности. Това, което ние считахме за ценност в младостта си и през целия ни живот, сега е заменено с други категории, които не са истински.

И не става дума за смяна на настроения. Това е нормален процес – всяко ново поколение да отрича предишното. Но такова тотално отричане на всичко – това не е било досега. Дано да е за хубаво… Имам приятели от старата генерация, гневят се, обаждат ми се по телефона, споделят с мене. Давам им акъл да не се ядосват.

Опитвам се да не съм огорчен и гневен. Сънищата ми обикновено са пълни с преодоляване на неприятности и трудни моменти. То и възрастта си казва думата. Аз самият не съм създаден за агресия. Пазя се от категорични изказвания. Ето сега правя грешка, като говоря така остро и открито. Опитвам се да не критикувам, защото мен много са ме критикували и са ме мачкали. Опитвам се да не изпадна в положението на професор Владигеров, който ми забраняваше нещата.

Животът се развива независимо от нашето мнение, върви си по някакви космически закони, пред които сме безсилни. Излишно е да се вълнуваме.

 

Моля почакайте...